След атаките от 11 септември 2001 и на фона на кървавите сблъсъци в Палестина, въпросът дали Ислямът действително е просто религия като другите, или е и една експанзионистична и изключително агресивна политика, звучи по-актуално от всякога. Опит за анализ на този проблем представлява задълбочената студия на американския професор Дейл Акерман (преподавател от колежа Дармут в Ню Хемпшир) и британския му колега от Оксфорд Джеймс Пискатори “Мюсюлманската политика”, появила се наскоро и на българския книжен пазар, благодарение усилията на търновското издателство “Праксис”.

В нея, анализирайки многообразието на съвременния ислямски свят, авторите се опитват да очертаят онези общи тенденции, които определят

Факт е, че както в страните, където са мнозинство, така и там, където представляват компактни имигрантски (или етно-религиозни) малцинствени групи, мюсюлманите все повече осъзнават глобалното си присъствие. Което води до укрепване на разбирането им, че всички те са част от от една могъща световна общност, независимо дали живеят в Европа, Северна Америка, Русия или на Балканите и бива използвано, най-вече, за да засилят гласа и политическата си сила.

В средата на миналия век теоретиците на “модернизацията” възприеха идеята, че религиозната вяра и практика ще играят все по-малка роля в публичния и обществения живот. Края на ХХ-ти и началото на ХХІ век обаче демонстрираха достатъчно убедително продължаващата значимост и жизненост и на двете, а събитията от 11 септември 2001 ни напомниха за транснационалната власт на религиозния фанатизъм. Движението “Ал Кайда” е типичен пример за фанатизъм в името на религията. Но макар че то използва и манипулира характерни ислямски символи, жестокостта, с която си служи едва ли може да се обясни единствено със спецификата на мюсюлманската вяра, нито пък представлява чисто религиозен феномен.

Според Айкелман и Пискатори, и “прозападно” настроените управляващи в редица мюсюлмански страни, и техните противници, които обикновено определяме като “радикални интегристи” или “фундаменталисти”, използват често едни и същи ислямски символи и идеи. Интерпретацията на последните пък се извършва на фона на лежащата в основата им структура, която (въпреки, че има своите нюанси) е обща за мюсюлманите навсякъде по света. Тоест, ако за пост-християнския Запад религията въобще не играе роля във формирането на политиката, то при ислямския Изток тя стои в неговата основа, независимо дали става въпрос за светска (и дори прозападно ориентирана) държава или за някаква форма на теократична монархия (Саудитска Арабия) или република (Иран). И в този смисъл, познаването на основните принципи на “мюсюлманската политика” е необходимо за всеки, влизащ в контакт със света, където се изповядва религията на Мохамед. Тъкмо тези принципи впрочем са и обект на анализа на Айкелман и Пискатори. Те твърдят, че “мюсюлманската политика” е има сложен и многопластов характер и всеки опит да бъде сведена до една формула води до мистифицирането и. Макар че се стреми към универсалии с измеренията на “уммата” (т.е. ислямската общност), тя обикновено черпи силата и значението си от специфичните контексти, периоди и места, в които се случва. Според двамата професори, Ислямът, сам по себе си, не може да бъде заплаха за останалите повече, отколкото “Западът” за мюсюлманите, въпреки фундаменталистката демонизация за цялата западна (християнска) цивилизация като същностно злонамерена и противоположна на мюсюлманските аспирации. И, ако действително искаме

необходима ни е промяна на акцентите върху парадигмите и преосмисляне на предизвикателствата, с които (пост)християнските политици ще се сблъскват през идните години, включително вслушването в различните мюсюлмански гласове, а не само в гласовете на прозападния елит. А първата крачка в тази насока е да се научим да различаваме техните културни понятия за легитимната власт и справедливостта, осъзнавайки, че дори във външно изглеждащият хомогенен ислямски свят идеите за справедливо управление (религиозно или не) съвсем не са твърдо установени, независимо че мнозина твърдят обратното. Подобно разбиране, според авторите на “Мюсюлманската политика”, би ни позволило да погледнем отвъд стереотипите, че отношенията между мюсюлманите и останалите са, по правило, враждебни или пък, че всяко мюсюлманско управление е неизбежно тиранично и авторитарно. Колкото и опитът на онези региони в християнския свят (като Балканите например), които граничат с този на Исляма, да говори по-скоро за обратното.