Поглед отвътре
Драмата на обединена Европа
Съхраняването на силните национални държави е задължително условие за стабилността на Европейския съюз. Структурирането на съюза като федерална държава обаче, е на път да съсипе самата идея за единна Европа
Александър фон ЩАЛ
Бивш генерален прокурор на Федерална
република Германия и член на ръководството на
Партията на свободните демократи. Статията се
публикува с любезното съдействие на ТЕАМ –
Лондон
И най-добрата идея, може да бъде съвършено извратена, ако започнем да я смятаме за абсолютна истина. През последните две хилядолетия например, милиони хора са били убити в името на Христос, въпреки водещият принцип в учението му за братска любов между човеците. Фактът, че всяка идея може да бъде превърната от фанатиците в инструмент за постигане на собствените им безумни цели обаче, не означава автоматично да я обявим за лоша или неприложима.
Затова категорично се противопоставям на онези, които твърдят, че идеята за националната държава е вече безкрайно остаряла и “вредна”. Убеден съм че
Националните държави
не само няма да престанат да съществуват, но и, че ще запазят значението си като гарант на вътрешна и външна стабилност и през ХХІ век. В крайна сметка само националната държава е способна да обезпечи социалната сигурност на своите граждани, само тя може да бъде реална опора на демокрацията. Затова смятам, че идеята за “обединена Европа” е добра, но тази за “обединена Европа на нациите” е не само по-добра, но и по-перспективна. Нека обаче се вгледаме по-детайлно в това, как европейската идея се реализира на практика. Очевидно е, че съвсем не вървим към Европа на нациите. Напротив, полагат се много значителни усилия за изграждането на федерална европейска държава. Нейните привърженици мълчат за това, какво точно ще представлява тя, също както някогашните комунисти не бяха наясно, какво всъщност се опитват да построят. Те обаче са наясно за едно – необходимостта да се откажем от националната държава, или както както твърдят немските “еврофили”, да се откажем от съществуването на германската нация в името на “общото европейско бъдеще”.
Но, дали някой сериозно вярва, че един ден ще се формира нов “европейски народ”, в който (ако към ЕС междувременно се присъединят и реформираните източноевропейски държави) ще бъдат асимилирани 18 различни езика, десетки различни култури, и който ще наброява близо 500 хиляди души? В сравнение с парламента на бъдещата европейска супердържава, който ще трябва да защитава интересите на толкова много различни нации, хилавите парламенти на старите (отпреди 1918) европейски многонационални империи, сигурно ще изглеждат като образци на ефективност. Впрочем, нека не забравяме, че и в някогашния Австро-унгарски парламент, разделението на гласовете почти винаги се е основавало на разликата между интересите на представителите на отделните нации в империята. В най-добрия случай, резултатът от формирането на подобен “европейски” парламент, ще бъде абсолютната стагнация на тази институция.
Как могат политическите интереси на 16 или повече държави да се изразяват от едно правителство, или от един президент? Пълната интеграция на 16 или повече различно структурирани икономики, със съпътстващите я гигантски финансови трансфери от по-богатите (като Германия) към по-бедните (повечето от останалите) региони също ми изглежда нерешим проблем.
Как ще може такава
Огромна бюрократична структура
ефективно да защитава основните граждански права на индивида? И дали някой сериозно вярва, че онези източноевропейски държави, които искат да влязат в ЕС, са готови да жертват пред олтара на пан-европеизма наскоро извоюваната свобода на своите граждани и възстановения си национален суверенитет?
Ето защо мисля, че идеята за европейска федерална държава не почива на реална визия, а е просто илюзия. Обединена Европа трябва да се изгражда като асоциация, следваща общи цели, а не като “недовършена държава в процес на доизграждане”. На 12 октомври 1993 Германският федерален съд постанови по повод договора от Маастрихт, че Европейският съюз е “асоциация от държави”, чиято юрисдикция се основава, на пълномощията на отделните страни-членки, “които обаче, съхраняват своя суверенитет”. Ето защо, членството ни в ЕС съвсем не означава, че Германия е престанала да бъде напълно суверенна държава.
Ние също желаем европейска интеграция на базата на сътрудничеството и международното законодателство, също се стремим към “Европа без граници”, също сме за създаването на единна икономическа зона, приветстваме задълбочаването на сътрудничеството в областта на външната политика и сигурността, както и на охраната на природната среда. Ние също искаме свободните нации от Източна Европа да се присъединят към ЕС. Но смятаме, че за да реализираме на практика всичко това, Европейският съюз се нуждае от много дълбоки реформи.
Не сме убедени например, че ако една страна е принудена да плаща непрекъснато, а повечето от останалите – просто да получават, това означава “европейска солидарност”. А Германия всяка година е принудена да плаща в касите на ЕС с една трета повече, отколкото би трябвало, съобразно нейните показатели. Британците, които са следващите по обем на годишната си вноска например, плащат седем пъти по-малко. А повечето от останалите държави-членки получават повече, отколкото внасят! Навремето, Маргарет Тачър бе заявила, че по този начин немците “изплащат на останалите репарации, за онова, което им сториха по време на войната”. Много уважавам “Желязната лейди”, затова и не обръщам излишно внимание на подобни забележки, но все пак това говори за поведение, което ние, германците, не би следвало да приемаме 55 години след края на войната.
Да не забравяме и, че
Германия носи основното финансово бреме
по ликвидиране последиците от балканските граждански войни, за което досега сме изразходвали десетки милиарди марки. В същото време едва ли някой вярва, че стотиците хиляди бежанци от тези войни, които приютихме, ще напуснат страната ни през следващите пет години, или пък, че след този срок вече няма да има немски войници на Балканите.
Не виждам причина да продължаваме да финансираме изграждащата се федерална европейска държава, поставяйки под въпрос изплащането на пенсиите, финансирането на общините, гарантирането на помощите и другите социални завоевания в самата Германия, само за да се харесаме на всички. Убеден съм, че няма да започнат да ни харесват повече, дори и ако удвоим сегашните си финансови усилия в тази област.
Нека разгледаме и последиците от европейския валутен съюз и въвеждането на единната европейска валута. Това безспорно, ще бъде от полза за операциите на финансовите корпорации, вероятно и за едрата индустрия, тъй като ще намали рисковете за тях. Със сигурност е добро и за туристите, които вече нямат нужда да обменят валута при пътуванията си вътре в границите на ЕС. Но, питал ли се е някой за ефекта върху европейския пазар на работна ръка например? Дали свободното придвижване на капитали, няма да повлече след себе си и мощен поток от търсещи работа хора към страните от ЕС, където средните заплати са по-високи? Впрочем, повече от сигурно е, че много работни места в страните-членки на съюза ще бъдат принесени в жертва тъкмо на валутния съюз. Да не забравяме и опасността от появата на вътрешно разделение в самия Европейски съюз между страните, възприели общата европейска валута и онези, които (подобно на Великобритания) още не са го направили. Докато общата валутна политика на ЕС продължава да се основава единствено на чисто финансови критерии, без да се държи сметка за социалния фактор, последиците от въвеждането на единната валута ще бъдат непредвидими. Европейската общност е застрашена от инфлация и ръст на безработицата, преодоляването на които ще изисква допълнителни финансови трансфери от по-богатите към по-бедните членки на ЕС. Последното отново касае преди всичко Германия, а последиците от него могат да поставят под въпрос самият фундамент на днешния ни просперитет.
ХХІ век няма да наложи създаването на
Гигантска европейска свръхдържава
като своеобразно ново издание на европейския мит за Свещената римска империя. Нека оставим имперските митове на американците. Ние, европейците, се нуждаем от по-малки, гъвкави и хомогенни “единици”, изградени върху съзнанието за общност и взаимна отговорност, и основаващи се върху общата история, култура и език, които са способни не просто да постигнат нещо в този свят, но и да бъдат сред най-проспериращите в него.
Да, в края на настоящото столетие икономиката действително се глобализира, излизайки изпод контрола на отделните национални правителства. Но никой не може да отмени социалните функции на националната държава. Смаян съм от факта, че профсъюзите, които по навик обявяват всяка изява на националистически чувства за “фашизъм”, още не са осъзнали този прост факт.
Стремейки се да съхраним сегашния си просперитет и вътрешната стабилност на Германия, ние следва да сме готови да се съревноваме с останалите нации на глобалния пазар на стоки,идеи, техническо “ноу-хау” и организационни способности. Но Германия не може да бъде отговорна за онова, което става в останалия свят. И светът не следва вечно да разчита на Германия, във финансово или морално отношение. Нашите възможности не са безкрайни. Затова и не можем да дадем убежище на всички преследвани и бедни от различните райони на планетата. Германия е гостоприемна страна и винаги ще си остане такава. Но не можем да направим всичките си гости немски граждани, особено ако те самите не показват особено желание за интеграция в обществото.
Нацията се основава върху принципа на кръвното родство, общите език, култура и история, на чувството за общност и отговорност. В този смисъл, тя е нещо като семейството. Винаги ще има конфликти между принципа за нацията и този за “универсалния хуманизъм”, но те следва да се решават по пътя на разумния компромис. Осъзнавайки го, вероятно ще разберем и драмата, съпътстваща изграждането на така наречената “обединена Европа”.