Проведеното на 4 април съвещание по проблемите на борбата с престъп-

Ността, под егидата на председателя на Народното събрание, афишира готовността на всички власти за взаимодействие в борбата с престъпността. По същият проблем на 16 април бе свикан Консултативният съвет за национална сигурност.

Дали това е поредното безрезултатно говорене по болезнения въпрос, прикриващо изгодата от това той да не бъде решен? Маньовър, с който, за жалост, свикнахме през последните години. Или най-сетне е дошъл моментът за наистина “решителни действия”? Зависи. От това, дали действията пак ще се сведат само до говорене, или ще се пристъпи към реорганизация – за предпочитане в посока към изграждане на силни институции за принуда.

Според Н. Елиас във всяко общество, където няма силен и устойчив монопол над физическото насилие, възможността за свободна волеизява на хората е голяма, но точно затова по-голяма е и непосредствената заплаха за отделния човек от посегателствата на други хора, подлагащи го на унижение под една или друга форма. Заплахата, която представлява човек за човека във всекидневието, се подлага на строго регулиране чрез създаване на монопол над насилието – т.е. когато държавата създаде специална организация за контрол чрез институциите за физическа принуда (армия, полиция, тайни служби). Така насилието става монопол на отделни групи специалисти, които го “вкарват” в специални места (казарми, полицейски участъци), освобождавайки го оттам само в определени случаи: по време на война, при граждански размирици и др. И понеже насилието е “затворено”, всекидневието се освобождава от него. Заплахата то да се излее тегне постоянно над хората, но се знае при какви обстоятелства може да се случи това. Така че достатъчно е те да се избягват чрез рационалното управление на индивидуалното и групово поведение. По този начин “монополизираното насилие” внася в живота на хората много по-голяма сигурност, а обществената среда се хуманизира.

Това обаче е възможно само при едно условие – наличие на силни държавни институции за физическа принуда. Само тогава те монополизират насилието, освобождавайки обществената среда от него. Ако ги има, но са слаби, необходимите за сдържането ефективност на действията и респект към тях липсват и, съответно, “достъпът до насилието” се демократизира – появяват се множество “частни” силови източници, действащи наред с официалните институции за принуда. Избуяват множество престъпни групировки, индивидуалното криминално поведение се масовизира и насилието става част от всекидневния живот на хората.

Илюстрация на това е собствената ни близка история. Тоталитарната организация на държавата по времето на социализма предполагаше строга централизация на обществените дейности и тяхното монополизиране. В икономическата сфера това произведе пагубни ефекти. Но не и за сигурността. Армията, милицията и тайните служби бяха кадрово, материално и идеологически много добре обезпечавани и се ползваха с широки правомощия при нужда. Респектът от тях в обществото бе много силен, а престъпността – ниска. Много хора днес с носталгия говорят за спокойното и сигурно съществуване до 1989, макар и заплахата от произвол над отделния човек тогава да бе постоянна. Всъщност, насилието е ефективно, когато по принцип съществува, но на практика го няма. А за да е така, то трябва да е монопол на една сила, достатъчно могъща, че да не се изкушава да го използва. Държавата, използваща насилие над своите граждани, е слаба държава. Силна е тази, която заплашва с него, но без да го използва. В този смисъл, социалистическата държава определено беше “силна”. След промените, институциите и се преобразуваха в името на демокрацията и човешките права по твърде нелогичен от гледна точка на обществото (но затова пък логичен за властовите структури и свързаните с тях икономически групировки) начин.

Монополната и централизирана организация бе пагубна за икономиката и точно в тази сфера тя трябваше да бъде бързо разрушена, за да се осигури поле за икономическо развитие. У нас обаче, тъкмо тя бе запазена, като се имитираше раздържавяване с процесите на реституция и частична приватизация. Запазването на едрата държавна собственост при наличието на свободни частни играчи стана ключов маньовър за бързо забогатяване на икономическите групировки чрез източване към частни канали на огромни държавни средства, експлоатиране без иновация и, в последна сметка, фалиране на българската индустрия.

Също толкова нелогично от една, но логично от друга, гледна точка се постъпи със

Монополната и централизирана организация на тези държавни структури е в синхрон с природата им и може да осигури, както стана ясно, изпълнението на общественото им предназначение – да гарантират сигурността на гражданите, осигурявайки им по-хуманизирана среда за живот. Но, както е известно, точно тези институции бяха подложени на радикална “демократизация”: деполитизация и фактическо разбиване на тайните служби (постоянното посягане към досиетата за разкриване на бивша ДС-агентура се утвърди като удобно средство за политическо управление, но силно девалвира в обществото авторитета на тайните служби); силно съкращаване на бюджетните разходи за армията и полицията (разчетите на бензин за полицейските “патрулки” на практика ги спират от движение, а ниските заплати за служителите при занижения контрол водят до корупция и т.н.); съкращения на персонала и въоръженията в армията без обновление, при което функцията и, в общи линии, се сведе до охрана на държавната граница, при това – не особено резултатна и т.н.

Това обезсилване на институциите за физическа принуда доведе до познат в подобни случаи ефект – те изтърваха монопола над насилието, то се “демократизира” и излезе на улицата. Което съвпадна с друг опасен процес – криминализирането на обществото ни поради силно съкратените възможности за социална реализация (срив на професионалната обществена структура) и прогресивно растяща безработица, съчетани с разпространението на хедонистично-потребителските ценности. Това съчетание породи трайна тенденция към брутализиране живота в българското общество: грабежи, рекет, измами, корупция, убийства и т.н. Насилието се настани трайно във всекидневието ни. “Няма сигурност на дома, няма сигурност на улицата.” - това е типичното мнение в анкетите, сондиращи тази тема. Вече никой не се страхува от армията, полицията или ДС. Затова пък се страхува от всеки срещнат.

бе съзнателно наложена чрез “стратегията на хаоса” – удобно оправдание за политиците да свалят отговорността за управленските си провали върху “неотговорните фактори”, прикривайки зад тях собствените си мащабни злоупотреби. Тя, освен това, бе естествено следствие от наложения държавно-политически модел в България. Либералната държава, поне на теория, се бори с монополите в името на свободната конкуренция. Монополът над насилието също е монопол. И макар институциите за физическо насилие да съществуват, обществото знае, че те не го упражняват достатъчно респектиращо дори при нужда. Затова страхът от тези институции, чиято основна функция всъщност е да сдържа частните прояви на насилие, тук е невъзможен. Затова криминалните структури както в гражданското общество, така и в средите на държавната администрация действат, упражнявайки насилие над хората под една или друга форма. И колкото по-слаби са силовите институции, толкова по-силни са частните източници на насилие.

Разбира се, не трябва да се пропуска слабостта на правораздавателната система (следствие, прокуратура, съд), която е в синхрон със слабостта на институциите за физическа принуда. Когато модна в обществото стане “борческата култура”, за право и правова държава не може да се говори. Въпросната “култура” е симптом, че монопола над насилието не се държи от държавата и обществото се е върнало доста назад в предмодерните времена, където насилието във всекидневието е било нещо нормално.

Това отстъпление от “цивилизоваността” у нас е поправимо. Изисква се заинтересована политическа воля. Веднъж вече имахме възможност да се убедим в това. Богомил Бонев се ползваше с висок обществен рейтинг като вътрешен министър, защото за първи път след 1989 наложи борците да се “скрият” от улиците. Не че престъпността намаля, но поне спря демонстративното й присъствие във всекидневието. Напоследък с висок обществен рейтинг се ползва друг “силов” човек, демонстриращ желание да спечели загубеното от 12 години предимство на институционалната сила пред частния произвол – генерал Борисов. Високият му рейтинг е индикация за отдавна назрялата обществена потребност от възстановяването на спокойствието и реда в страната. Ясно е и какво е необходимо за това – силни държавни институции, които отново да монополизират насилието. Без, разбира се, да се стига до тоталитарната крайност, предполагаща възможност за стихиен или преднамерен произвол над хората. Което да се гарантира от вътрешно-нормативната уредба на въпросните институции. Остава и последното условие – политическата воля, която да го реализира. Дали най-после е дошъл момента, в който нейните интереси да съвпаднат с тези на гражданството, за да изпълни тя общественото си предназначение?