Идеята за южнославянското единство е получила гражданственост у почти всички народи на Балканския полуостров (с изключение на турския, разбира се) и малко по малко се е разпространила даже между враждебните един на друг елементи. Европа е забелязала това явление в нашия общ живот и постепенно е стигнала до убеждението, че всеки един от тия народи е вече в състояние да бъде господар в своята собствена къща и може да води делата си самостоятелно, както в нравствено, така и в политическо отношение.

И наистина, в последно време

е навлязъл вече в пълната си сила и чака само началния сигнал на революцията за да дойде на дневен ред.

Дори нещо повече: и без тоя сигнал виждаме, че Европа се е захванала да прекарва географически линии през нашите земи и, току речи, да определя границите на всяко от интересуващите я племена. Почти целият европейски печат е съгласен в предположенията си, че Русия, Прусия и Австрия са се споразумели вече помежду си да съставят третейски съд и да разделят имането на умирающия (т.е. Турция – б.р.) между отдавна вече пълнолетните му наследници. Разбира се, ако от една страна, съдиите не пожелаят да приемат рушвети (което е твърде съмнително), т.е. ако не се полакомят за Босна и Херцеговина, за Цариград или за устието на Дунава, ако не обърнат внимание на естествените права и граници на въпросните племена, т.е. ако оставят Сърбия да осъществи своите “патриотични” мечтания за Душановото царство, Гърция да усвои Албания и Македония, а Ромъния да търси Траяновите потомци дори и чак в габровските колиби, то се разбира, че Източният въпрос ще се реши неправилно и това решение ще бъде второ начало на онази безумна и вредна историческа борба, която доведе Турция в Европа, и която твърде лесно може да доведе на Балканския полуостров други някои незвани гости или, по право да кажем, друга някоя “цивилизована орда” откъм север, откъм запад или откъм изток. “Завещанието на Петър І” и немското “Drang nach Osten” имат в това отношение голям смисъл за нас.

Но вижда се, че на историческите уроци държавните мъже на Сърбия, Гърция и Ромъния не обръщат почти никакво внимание. Сърбия със своята идиотска пропаганда в северозападните краища на нашето Отечество – която пропаганда за срам и укор на сръбския народ продължава и до днес – в продължение на десетки години ни е уверила, че под булото на южнославянското единство тя иска да оплете единствено своята собствена кошница и не иска да знае за съществуването на българския народ. Гърция, тая традиционна неприятелка на всичко що е славянско, при всичката си неспособност за държавен живот, употребява твърде низки средства, за да простре своята народност чак до Балкана и прави в това отношение доста успешна конкуренция на сръбските “патриоти”. А Ромъния, която е хранила и подкрепяла своята народност най-вече чрез ромънизацията на чуждите елементи и, особено, на българския, днес с още по-голяма енергия извършва това свое “назначение на изток”. Тя гони и преследва българската народност в Бесарабия, препятства на нашата емиграция да помогне на своето потъпкано и поробено Отечество и систематично прелива всичко, що е чуждо (освен немско), в гърнето на собствената си “дако-ромейска” цивилизация. Колкото за последните две държавици, тяхното поведение спрямо “робите в Турция” е донейде простително, особено ако вземем под внимание това, че те и досега още се боят от панславизма. За Сърбия обаче,

е глупаво, отвратително и даже необяснимо. Още от началото на своето съществуване и досега Сърбия е била неискрена към българския народ. Нейните всевъзможни правителства, освен че не са желали никога да ни помогнат да смъкнем от шията си варварския турски ярем, но всякога почти са се старали да възпрепятствуват нашето освобождение и всякога почти са гледали да се възползват от нашето даверие, от нашите сили и от нашата кръв.

Затова, засега ще кажем само това, че догдето не се обяснят и не се изравнят отношенията помежду ни, никакво споразумение и никакво съединение е невъзможно между двата съседни и едноплеменни народа.