През март лондонският “Таймс” публикува извадки от новата мемоарна книга на бившата британска министър-председателка Маргарет Тачър, предизвикали истинска сензация не само на Острова, но и в Европа. “Желязната лейди” никога не е била привърженик на европейската интеграция, но този път най-после е успяла да систематизира по наистина убедителен начин (макар и доста емоционално) причините за евроскептицизма си. Всеки, който познава биографията на баронесата, е наясно, че тя е измежду политическите фигури, способни, както значително да изпреварват своето време, така и безнадеждно да изостават от него. И вероятно само историята ще може да определи, какво ще се случи този път.

Интересно е, че откъсите от книгата на Тачър се появиха на бял свят тъкмо, когато стартира работата на тъй наречената Европейска конвенция, ръководена от някогашния френски президент Жискар Д’Естен и поставила си за цел да изработи конституцията на “единна Европа”. Приемането и като основен закон на всички страни-членки на ЕС ще означава драстично ограничаване на националния им суверенитет в полза на ръководството на федерацията, което вече няма да съгласува всяко свое решение с парламентите на отделните държави. Очаква се по този начин финансовата и икономическа политика на Съюза да стане далеч по-ефективна. На свой ред, предложението за избор на президент на обединена Европа означава, че занапред именно той ще участва в преговорите с президентите на САЩ и Русия. Тоест, очертава се своеобразен геополитически триъгълник “САЩ-ЕС-Русия”, в който европейците ще играят ролята на посредник между американци и руснаци.

Тачър се обявява именно срещу тази схема, твърдейки, че федерална Европа ще се окаже нежизнеспособна и създаването на подобна свръхдържава ще има катастрофални последици за Стария континент. Така, от една страна в ролята на “баща” на федерална Европа се явява бившият френски президент, а от друга - тази на непримирим опонент се поема от бившата британска министър-председателка. При това и Жискар, и Тачър са не просто емблематични представители на своята (вече отминала) политическа епоха, но и на онази класическа европейска десница, която на практика вече не съществува на континента. Що се отнася до действащите политици, те, разбира се, приветстваха Европейската конвенция и нервно реагираха на идеите, лансирани от Тачър. И все пак…

Всичко би изглеждало далеч по-логично, ако възприемаме европейската интеграция не като константа, а като постоянно променящ се процес. Най-любопитното е, че и Жискар, и Тачър възприемат ЕС именно в рамките на подобна концепция. Баронесата смята, че Европейската федерация ще навреди на британските интереси и настоява страната и максимално бързо да излезе от нея за да не отговаря за последиците от неговия “закономерен провал”. На свой ред, Жискар разчита, че приемането на “конвенцията” би променило коренно правилата на играта.

Всъщност, всичко е далеч по-сложно. Съвсем не е задължително обсъждането на въпросните правила да узакони нормите на новата европейска федерална държава, подкрепяни от Жискар и отхвърляни от Тачър. Напротив, дискусията може да доведе до радикално преразглеждане на сегашните пълномощия на брюкселските бюрократи, пречещи на развитието на обединена Европа, и до изработването на нови правила, съобразени с бъдещото разширяване на ЕС и отказа от твърдия интеграционен модел, породен от перспективите на европейското икономическо развитие, реалното (а не теоретичното) поведение на еврото и т.н. Днес няма никакви гаранции, че “еврооптимистите” действително ще надделеят над “евроскептиците”, напротив може да се окаже, че предлаганият от последните по-дълъг и предпазлив път е далеч по-продуктивен за бъдещето на Европа.

Най-любопитното в схващанията на Маргарет Тачър обаче не е противопоставянето на по-нататъшното разширяване на ЕС, а предложението и да се сменят партньорите – т.е. Британия да излезе от Съюза и се присъедини към Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА), в което членуват САЩ, Канада и Мексико. И това не е просто отчаян призив на безнадежден “евроскептик”, готов да предложи на страната си всяка алтернатива, само и само да попречи на интегрирането и във федерална Европа, а по-скоро опит да се уловят новите политически тенденции, обусловени от стремителното и непредсказуемо развитие на международната ситуация след 11 септември 2001.

Известно е, че, според някои, в пост-съветското пространство би могла да се реализира алтернатива на ЕС. В България също има хора, които вярват в това. Истината обаче е, че Евразийската икономическа общност, очертана от Русия, Беларус и държавите от Средна Азия, е такава алтернатива само на хартия. Дори в Москва се отнасят към конкуренцията между нея и ЕС с насмешка, добре разбирайки че една практически неработеща (и лишена от перспективи да заработи пълноценно в близко бъдеще) общност, по-скоро служи за удовлетворяване личните амбиции на президентите на икономически слабо развитите държави в нея. Пак по същите причини, едва ли и газовият консорциум, създаден наскоро от Русия и средноазиатските и партньори, може да стане зародиш на подобна структура, макар че инициаторите му наблягат на факта, че ЕС също е стартирал като Обединение за въглищата и стоманата (което си така). В Европа обаче достатъчно бързо успяват да преминат към общите принципи на икономическо регулиране и осъзнаване на общите си политически и икономически ценности. Докато в пост-съветското пространство това съвсем не е така – дори в уж “съюзните” държави Русия и Беларус действат съвършено различни икономически закони, а политическите ценности, изповядвани от техните ръководства едва ли могат да се сравняват сериозно (последното в още по-голяма степен важи за средноазиатските републики). Тоест, в постсъветското пространство се наблюдава по-скоро отсъствие на действени интеграционни модели, вместо които се налагат конструкции, прикриващи интересите на управляващите в бившите съветски републики политико-икономически групировки и кланове. Докато баронеса Тачър предлага на страната си избор между два очевидно успешни политико-икономически модела. И в това е нейната алтернатива.

Наивно е да се мисли, че Великобритания може да се присъедини към НАФТА още утре. Но нека не забравяме, че организаторите на Европейската конвенция призовават към по-бързото обединяване на Европа, именно защото “необединена Европа”, според тях, не е способна да бъде

с която да се съобразяват и във Вашингтон, и в Москва, и в Пекин. Тачър пък винаги е вярвала, че британците трябва да бъдат не опоненти, а активни съюзници на Америка.

Реакцията на Европейския съюз на промените в света след 11 септември, позицията му по близкоизточния конфликт, както и отношенията между ЕС и Русия и ЕС и САЩ доказват, че Съюзът си остава организация, в която доминират частните интереси, а не глобалния подход. Организация, в която Берлин, Париж или Лондон са принудени да отстъпят от собственото си глобално виждане за света в името на единната “общоевропейска” (по правило провинциална) позиция, разбираема и приемлива за болшинството малки страни-членки. Името на белгийската столица, като символ на Евросъюза, отдавна е станало нарицателно в това отношение. Защото инициативите на ЕС са, по правило, именно инициативи на Брюксел, а не на Париж, Берлин или Лондон… И в хода на разширяването на Съюза, неговата “провинциалност” допълнително ще се усилва, тъй като новите страни-членки като Чехия или Унгария са в далеч по-голяма степен съсредоточени върху собствените си интереси, отколкото например Белгия или Португалия, вече научили се да мислят (поне донякъде) в категориите на общоконтиненталните интереси, осъзнавайки, че отговорността им в рамките на ЕС се разпространява и в останалия свят.

Тъкмо поради това,

все повече наблягат на срещите помежду си за обсъждане на онези въпроси, които са важни и интересни за тях, но не представляват особен интерес за средните и малки страни-членки и за ЕС като цяло. И тъкмо поради това баронеса Тачър предлага на Великобритания своята алтернатива за бъдещето. Разбира се, самата тя едва ли вярва, че страната и действително ще напусне ЕС за да се прехвърли в НАФТА. Не можем обаче и да изключваме възможността в близко бъдеще да възникнат нови организации за икономическо (и, като следствие, за политическо) сътрудничество с участието на Канада, САЩ и Великобритания. Що се отнася до Европейския съюз, той не само че няма да изчезне, но и ще продължи успешно да се развива, като новата “транс-атлантическа” организация допълнително ще съдейства за това развитие. При това в нея могат да се включат и други големи европейски държави като Франция и Германия – така, без да се отказват от водещата си роля в ЕС, те ще могат далеч по-успешно да претендират и за водеща роля в света. Възможно е също, именно подобна нова организация да се окаже най-подходящата за успешно взаимодействие с доминираното от Русия пост-съветско пространство, което да играе в него ролята на “евразийско Мексико”. Така, в крайна сметка, фигурите и на Маргарет Тачър и на Валери Жискар Д’Естен ще заемат почетно място в политическите енциклопедии на ХХІ век, а сегашните уж непреодолими противоречия между лансираните от тях идеи за бъдещето на Европа, ще бъдат обявени за несъществени.