Тодор НИКОЛОВ

Определян от социалистическата левица като “идеология на шепа богаташи, отчаяно опитващи се да съхранят богатството и привилегиите си”, оплюван от либералите като “убежище на крайни националисти и реакционери, стоящи на пътя на прогреса”, днес консерватизмът, във все по-голяма степен и за все повече хора, олицетворява единствената политическа философия, не просто противопоставяща се, но и предлагаща реална алтернатива на глобалната ултралиберална утопия, която се опитват да наложат на човечеството смахнатите проповедници на мондиализма.

Изглежда странно, че за иначе консервативно настроеният българин, политическият консерватизъм остава чужд през по-голямата част от новата ни история. Пагубното увлечение по уж “прогресивните” леви и либерални идеи съсипа живота на няколко поколения наши сънародници. През последните десетина години пък, сляпото робуване на “ляво-либералния” модел на българския преход до такава степен ерозира държавата и нацията, че постави под въпрос самото им съществуване на прага на новото хилядолетие. В този смисъл, за нас

Консервативната алтернатива

изглежда актуална повече от всякога. Дали обаче сме наясно за същността на консерватизма, или все още оставаме в плен на старите митове. Наскоро издаденият от Центъра за социални практики към Нов български университет внушителен сборник “Консерватизмът” (първа част от двутомното издание, включващо прецизно подбрани текстове от най-известните теоретици на консервативната мисъл през последните две столетия – включително български, като Стоян Михайловски или Стефан Попов) вероятно ще способства за преодоляването на много от наслоените с годините предубеждения.

Впрочем, първият извод, до който внимателният читател на тази книга несъмнено би стигнал е, че консерватизмът е не просто политическа теория или сбор от политически идеи, а преди всичко мироглед. Възникнал като естествена реакция на модерната революционна теория и практика, той в известен смисъл би могъл да се дефинира и като критика на характерния за тях политически рационализъм. От Едмънд Бърк или Жозеф дьо Меестр, та чак до Освалд Шпенглер или Майкъл Оукшот консерватизмът обаче е и своеобразна алтернатива на разрушителните социални утопии, толкова характерни за левицата и крайните либерали.

Според консерваторите съществува трансцедентен морален ред, чиито норми са валидни, независимо от човешката воля, а религията е формата за неговото осъзнаване. Те са убедени, че обществото е резултат от бавното и постепенно историческо развитие, вярват че Традицията въплъщава мъдростта на предците, както и че всяко поколение трябва да се съобразява с постигнатото от предходните. В същото време, консерватизмът приема, че редът и законността предхождат свободата, т.е. не може да има свобода без ред и уважаване на законите. Защитавайки принципите за частната собственост, като основна предпоставка за свободата, и необходимостта от ограничаване на политическата власт, консерватизмът доказва и тясната си

Съпричастност с обществено-икономическия прогрес

Прелиствайки “Консерватизмът”, българският читател, вероятно с изненада, ще открие, че тази специфична позиция за света не е нито ирационална, нито антидемократична, както в един глас твърдят апологетите на марксизма или на ултралиберализма. В много отношения той е и далеч по-“социален” от ляво-либералните утопии, които, по правило, се трансформират в тирании. Най-честата грешка, която допускат повечето критици на консерватизма, е твърдението, че той винаги защитава съществуващото статукво. Всъщност, как би трябвало да квалифицираме днес онези наши сънародници, твърдящи, че трябва да се реставрира държавната собственост, политическия монопол на Комунистическата партия и централното планиране, понеже така е било през последните десетилетия? Като “консерватори”? Не, разбира, - просто като комунисти. Никога не бива да забравяме, че тъкмо консерватори като Рейгън или Тачър, бяха най-активни в отхвърлянето на статуквото, което завариха в своите страни и което в международен план се опитваше да съхрани разлагащият се СССР.

Не по-малко наивни изглеждат обвиненията, че консерватизмът спъва развитието или пък, че е “антихуманен”. Напротив, консерватизмът означава успешни и добре премерени реформи, а не революции и високопарни декларации. В същото време, независимо че не храни особени илюзии за човешката природа, той е далеч по-хуманен от всички утопични учения сляпо вярващи в политическия рационализъм и “огромните” възможности на “социалното инженерство”.

В крайна сметка, както отбелязва големият руски философ Бердяев, “консерватизмът поддържа връзката във времето и не допуска тя да бъде разкъсана напълно”, защото, според него,за разлика от революционните идеологии, консерватизмът е свързан със самите корени на живота.