Болката по българското ме прави повече българин

Писателят Генчо СТОЕВ, в разговор с Милена Върбанова, специално за НИЕ

Разговорът ни се състоя малко по-късно от предвиденото, тъй като бяхте зает с довършването на три нови книги. Да започнем с това, какви са те и кога ще излязат?

Тази пролет малко ми потръгна. Един издател предложи да събере и издаде моите есета, писани в продължение на три години из разни вестници и списания, както и интервютата ми. Често давах интервюта и още давам, като и сега, в този момент. В тези материали не всичко може да бъде казано, но пък те очертават това, което обществото е позволявало да се каже. Какви теми е предизвиквало то, какви дебати са се пораждали в него и в съзнанието на писателя. Така и събрахме материалите и тази есен те ще излязат. Освен това, едно търновско издателство –“ПАН-ВТ”, ще издаде сборник мои разкази, някои от старите-забравени, и нови, непечатани. Очаквам хубава есен, защото ще имам още три книги. Впрочем, имам и томчета с неща, които изобщо не съм печатал, не съм и решил дали да ги печатам. Защото са писани в годините на моя дълбок смут от това, което ставаше у нас. Аз започнах като левичар. После ми станаха ясни много неща. Оттеглих се. Започнаха известни притеснения, имаше санкции, имаше години на пълно мълчание – нищо не ми печатаха. Затова и имам малко книги. Разбира се, размишлявайки, защо стана така, още преди 30 години виждах началото на голямото загниване, което щеше да срути една мощна, на пръв поглед, система. Мислех по тези неща и накрая написах 2-3 тома, просто ги продиктувах. За съжаление, личният момент в тях се оказа доста силен. А когато личното се намеси твърде силно, книгата не става много добра. Това щеше да бъде краят на сагата “Цената на златото”, третата и четвъртата и част. Е, този край засега не е публикуван. Освен това, когато пишех тези романи, още не предвиждах годините на промените. После започнаха митингите. Но моите неща не са за митингите, там няма “горе” и “долу”, в тях има драма. А митингите не се интересуваха от това, там беше важно, кой ще падне и кой ще се качи. Казвах си: рано е да ги печатам. Смятах и друго – че ще окажа лоша услуга на онези, тръгнали да търсят новите истини. Защото не са минали през моите мъки и мисли. Знаех, че за тези книги няма да има читатели. Нито старите ми приятели биха ги прегърнали, нито пък ще си намерят нова публика, поне засега. Отпечатването им би ме направило съвършено самотен и изолиран от обществото, затова още си ги държа. А всъщност, книгата е послание към хората, тя търси приятели, опора, сподвижници. Тя е зов за любов.

Заговорихте за смут, самота, мъка. Кога сте изпитал най-голямо страдание?

Най-тежко ми беше в края на 40-те и началото на 50-те години. Когато взе да се прояснява, кой за какво всъщност се е борил. Когато имаше убийства. Имаше няколко невинно убити хора, близки на моето семейство, на които не успяхме да помогнем. Бях участник в Съпротивата, хората търсеха помощ от мен, но аз самият, бях безпомощен. Оттогава започнаха нещата.

Можем ли да сравняваме тогавашното време с днешното?

О, не. Днес няма лагери, не убиват. Днес мъките са други. Хората не си дояждат, по-рано умират, по-малко раждат. Нацията намалява, остава необразована. А, колкото и хубави пътища към Европа да сме си избрали, необразовани, ние можем да бъдем там само “гастарбайтери”, робите на този свят. Това е основната ми тревога.

Смятате ли, че търпението на българина е неизчерпаемо?

Ето – Леонидов, аз го познавам много добре. Макар и поет, той е човек с много здрави нерви. Стабилно момче. И изведнъж да заговори така….Чух го по радиото и останах сепнат. Казах си: “става нещо”. Но не помислих като някои “той е превъртял”. Защото право на поета е пръв да изохка, пръв да простене за нещата, които стават в обществото. Затова е и поет. Разбирам го. В края на краищата всеки, който се замисля за бъдещето на България, виждайки спада в икономиката, образованието, здравеопазването, може да предвиди, какво ще бъде след 50 години. Какво ще стане с нашата народност? Тя вече губи ресурси. Слаба раждаемост, при това тъкмо сред българите, сред другите групи тя е далеч по-висока. Помощите за майчинство пък не отиват за българските майки и българските деца. А това са пари на нацията. Ако бях политик, макар че отдавна се отказах от политиката, защото не съм способен за нея, бих направил така, че помощи да получават само децата, които учат и при това показват добър успех. И тези помощи следва да се дават не чрез семейството, а чрез училището. То да му купува учебниците, храната, дори, ако трябва, да му осигурява и квартира. Нека парите се харчат за израстването на едно качествено поколение. Ясно е, че държавата няма пари, нека поне ги харчи за тези, които действително ще могат да възстановят доверието в нацията. Със знания, с труд, с възпроизводство.

Имате ли надежда, че България ще възкръсне?

Аз съм доста отчаян. Въпреки това се надявам, че сред политическите ни среди все пак би могла да узрее такава идея. Иначе, както вървим, до половин век, вече няма да има България. Отчайва ме самата мисъл, че това би могло да стане.

В книгата си “Цената на златото”, която е част от българската литературна класика, описвате потушаването на Априлското въстание – време на ужас и кръвопролития. И, все пак, не е ли било това време заредено с повече оптимизъм, отколкото днешното?

Да, имало е много повече оптимизъм. Несравнимо е. Преди всичко, раждали са се много повече българи. Средствата не са се пилели, отивали са главно за образование. Това ни е необходимо и днес. Само че сега това трябва да го прави държавата. Тогава го е правил родът – събирал е жълтици за да изпрати чедото си някъде да учи. Избрано чедо – наистина най-доброто. За да може, като се върне, наистина да извърши големи дела.

Но най-добрите чеда на България от онова поколение падат тъкмо във въстанието….

Но много оцеляват и точно те са строителите на нова България. По онова време повечето са били студенти на Запад. Били са много образовани хора, отгледани от възрожденска България. Днес такива има все по-малко. И ако се образоват някъде навън, не се връщат. Аз самият имам дъщеря, омъжена в Щатите. Няма да се върне, знам.

Та, като казвам, че нашите ценни хора, които изпращаме навън, няма да се върнат, това е и моя изстрадана болка. Никога не съм се карал с дъщеря си, тя не е бягала, просто такъв и беше късметът. Дадоха и стипендия, остана си там, омъжи се и престана дори да учи. Роди детенце. Сега щели да си правят триетажна къща. Американската мечта. Друго е. Това не са моите идеи, не е моят копнеж. То не засяга изобщо България. Не и дава кураж. Защото повечето българчета, които отиват там, тръгват тъкмо по този път и се приобщават към тази мечта, която не е българската мечта, т.е. България не може да разчита на тях. Те там ще се женят и раждат, може би, много деца, но България ще продължи да губи своите рожби и своите внуци. А тук ще се раждат все повече небългарски рожби и внуци.

В “Цената на златото” бяхте от първите автори, рисуващи един “друг” образ на турчина – справедлив и добронамерен, различен от този на кървавия поробител. Как обаче погледнахте на опитите, преди време, изцяло да се оневини поробителят, та дори и самият термин “турско робство” да се преиначи в благопристойно “присъствие”?

О, това е безобразие. Те, разбира се, са “присъствали”, били са тук, но като поробители, като господари, като поробители. Изпитали сме най-жестокото иго на Балканите. Мисля, че авторите на идеята за “присъствието” вече се отказаха от нея. Вече ги е срам.

След възрожденското поколение, България почти непрекъснато е управлявана от хора, стоящи доста под средното българско равнище за интелигентност, морал и образование. Тъкмо те формират и днес тъй наречената ни “политическа класа. Ако сте съгласен с това, какво е Вашето обяснение на подобно явление?

В следосвобожденска България нямаме аристократи. Но, в края на краищата, и в Америка не управлява аристокрация. Бил Гейтс например, не е никакъв аристократ, а плебей, влязъл с труд в Харвард и показал после своя гений. За мен липсата на аристократична класа не е беда. Бедата е, че липсва законодателство и изобщо нагласа да се поощряват талантите, откъдето и да идват те. А да се поощрява талантливия и гениалния, това е най-голямото, което може да се направи за успеха на един народ. Сега у нас господства сивотата. Ходя понякога в гимназиите, защото книгата ми се изучава в някои от тях и учителите ме канят. Децата проявяват някакъв интерес към литературата, но, общо взето, са с угаснал поглед. Като че ли нямат много надежда, а може би просто не са дохранени. Това ме плаши. И все пак…Наскоро бях в Харманли, в моята гимназия. Децата там ми се сториха много по-будни и мотивирани. Като че ли в малкия град детето отрано се мъчи да покаже максимума на своите възможности, да блесне да привлече нечие внимание. Това видях в Харманли и ще взема две-три такива деца под моето крило.

Чувствахте ли и Вие същото някога, като дете?

Да, точно същото. И то ме накара да прекарвам всеки ден по 4-5 часа в читалището. В края на прогимназията бях изчел всичко, което можеше да се намери там – от Майн Рид до Толстой. Вече пътувах по света. И после, когато изучавах световната класика, тя ми беше вече позната. Връщах се към нея, като към позната земя, към родина.

А кога най-силно сте се усещали българин?

Всъщност, колкото повече старея, толкова повече се усещам българин, защото и тревогата ми е по-силна сега. Болката по българското ме прави по-голям българин. По-рано бях по-спокоен. По-рано се тревожех повече за себе си.

Може би тогава сте се чувствал по-свободен и “гражданин на света”? Извинете ме, че така банално противопоставям двете понятия…

Така е, тогава се чувствах наистина по свободен гражданин на света. Но сега – не. Защото, щом моята кръв е осъдена на загиване, нима мога да бъда свободен? Мога и да избягам някъде, никой не може да ме спре, паспорт имам. Но моята родина? Тя не може да избяга. Нито пък трябва да бяга.