Националното възраждане в ерата на Интернет
И днес, както и през първото ни Възраждане, следва да се ръководим от идеите на оцеляването ни като нация, прогреса и себеутвърждаването
Здравка КЪРДЖАНОВА
*Дали днешното младо поколение българи, ще съумее, въпреки лошото икономическо положение, дълбоката морална криза и огромното психично напрежение в, което е принудено да живее, да извърши отново онова велико дело, което направиха неговите предшественици от Възраждането, или пък младата българска интелигенция от периода непосредствено след Освобождението? Или новото българско Възраждане е просто една вече неосъщаествима илюзия?
ВНашия нов век
и човекът, и светът около него се променят много бързо, но някои идеи остават вечни като своеобразни паметници на човешкото развитие. Защото да възприемеш новото, не означава скъсване с корените. Така, чрез възрожденските си идеи, ние, българите, бихме могле да се утвърдим и в бъдещето. Бъдеще – неясно, привлекателно, но и будещо страх.
В епохата на глобалните комуникации обмяната на идеи, култера и знания става мигновено. Особено бързо се преоформя националното самосъзнание. Днес не само ние се отваряме към света, но се стремим и той да се отвори за нас. Още Апостола бе казал: “Времето е в нас и ние сме във времето, то нас променя и ние него променяме”. Сега разбираме, колко е бил прав.
В преломни моменти от националната история, ние се уповаваме на трезвия си реализъм, на религията и на способността ни да оцеляваме. И, ако последните десетина години са един такъв преломен период, то, тъкмо през него у българина възкръснаха някои от възрожденските идеи, а много други чакат своето “възраждане”. В “плаващите” и преходни времена, като днешното, най-застрашени са моралните ценности на едно общество. То или ще “изплува”, или
ще затъне.Internet-епохата ни дава възможност да проумеем истинската си същност, да амбицираме градивните си сили, да преоткрием моралните си устои.
Кои сме ние? Къде сме? Защо сме? Това са въпросите, които вълнуват и Паисий в тъмната му стая, и учениците от Габровската гимназия на Васил Априлов, и Вазовите хъшове. Тези въпроси се обсъждат по калдаръмените улици, под розовите храсти над входните врати, между плетовете и кръчмите, все повече и на все по-висок глас. Отговорите им се увенчават с Априлското въстание, с борбата за църковна независимост, с откриването на множество читалища и училища. Днес ние ги търсим университетските аули, в научните кабинети, във властта, в медиите в интернет-клубовете. Крачейки по улиците, или в кафенетата, на вече модернизираните “седенки” – днешните конференции и форуми.
Разликата между двете епохи
се крие най-вече в “тайнството” и “мрака”, в които е живеел някогашният българин. И тъкмо това прави делото му свято. Защото не е имал битови луксове, но е умеел да запази тайната, да цени свободата и живота, да стига до трезво-реалистични изводи и да ги запази за поколенията. Днес обаче, неоновите светлини нерядко ни заслепяват и забравяме мъдростта, отдавна известна на предците ни: “Всяко нещо с времето си”.
И двете епохи са, колкото съвместими, толкова и несъизмерими. И в двата свята преходът и кръстопътят са налице. Идеите и през Възраждането, и в епохата на Интернет са тези на оцеляването, на прогреса и себеутвърждаването. Затова и днес звучат съвсем актуално думите на професор Петър Мутафчиев отпреди шест десетилетия: “Считам, че делото на Възраждането трябва да бъде подхванато с нови сили. И което е по-съществено, продължавам да вярвам в обективната осъществимост на тази задача”.
[СЪДЪРЖАНИЕ]