Струва ли си да изучаваш историята на вече несъществуващи империи? И дали рухналият преди десетилетие Съветски съюз бе просто обречена комунистическа държава, или пък (не особено сполучлив) опит на Русия да навакса изоставането си от Запада, възприемайки един, макар и погрешен в основата си но обективно необходим за тази цел, модел на “догонващо развитие”?

В продължение на осемдесет и четирите години, делящи ни от събитията, провокирали възникването на СССР, многобройни хипотези и идеи продължават да поддържат на Запад (а и не само там)

винаги разгорещен. Този дебат отдавна е излязъл от чисто историческата рамка, насочвайки се към същността на възникналата през 1917 държава, самоопределяща се като коренно различна от всички, съществували до този момент. Принос към него е и изключително компетентно написаната от французина с руски произход Николай Верт “История на Съветския съюз”, която, благодарение усилията на издателство “Кама”, е вече достъпна и за българския читател.

Ако се абстрахираме от официалната съветска теория, според която от “диктатурата на пролетариата” до “развития социализъм” СССР никога не се е отклонявал от пътя си към комунизма, се очертават три големи течения, формулиращи собствени хипотези за историческото развитие и същността на тъй наречената “Империя на злото”.

Според първото течение, чиято основа между другото поставя още Лев Троцки, събитията от съветската действителност следва да се анализират от гледната точка на марксизма и понятието за “класовата борба”, като в тази светлина “революционната кауза” бива предадена от хищническата бюрокрация , а съветският държавен апарат и номенклатура, се определят просто като “експлоататорската класа на реставрирания капитализъм”.

По-късно, вече след Втората световна война, се утвърждава нова философска школа в западната “съветология” – тоталитарната хипотеза, според която основен въпрос е не “революционния характер” на СССР, а превръщането на идеологията в основен принцип и цел на режима, чието основно средство пък е тоталитарната диктатура. Тази концепция, впрочем, изчерпа възможностите си да обяснява ставащото в СССР още през 60-те години и бе заменена от друга, чиито основни представители (Робин, Манинг или Левин) не без основание отбелязваха, че поне три или четири пъти в съветската история, основните параметри на социалната база на режима са се променяли, а оттам се променят и основните черти на социалната система, т.е. самият и характер, съгласно постулата, че “нито едно общество не може да се съхрани, ако движението в него е само в една посока – от върха към основата”.

Не до край изяснената същност на “съветската ера” в руската история, впрочем, рефлектира след края на студената война и разпадането на СССР в твърде оптимистичния, отчайващо идеологизиран и, в крайна сметка, наивен подход на Западния свят към Русия (като основен и официален предшественик и наследник на Съветския съюз) и другите държави, възникнали в постсъветското пространство. На

и, в частност, на САЩ е посветено и великолепното изследване на професора от Принстън Стивън Коен “Провала на кръстоносния поход – САЩ и трагедията на посткомунистическа Русия”, излязла през март едновременно в Ню Йорк и Москва, чието руско издание е вече достъпно и за нашия читател, благодарение на фирма “Анжела”.

В тази книга, може би най-авторитетният измежду американските “съветолози” и познавачи на руската специфика, с огромна тревога анализира ролята на собственото си правителство в трагичните и носещи опасни последици събития в тази страна през последните десетина години. Опитвайки се да “реформира” посткомунистическа Русия по американски образ и подобие, администрацията на Клинтън непрекъснато натрапваше на Елцин и хората около него, своите “съвети”, особено в сферата на икономическата политика, набърквайки се по този начин, все по-дълбоко във вътрешните работи на руснаците. Последиците от този своеобразен “мисионерски кръстоносен поход”, както посочва Коен, се оказаха плачевни и за Русия, и за репутацията на САЩ, и за руско-американските отношения.

Изследвайки детайлно причините за провала на “руската политика” на Клинтън, Стивън Коен посочва: “Америка е изправена пред необходимостта занапред да сдържа своите импулси на свръхдържава. Половин век, след Втората световна война, САЩ представляваха, формираха и ръководеха Запада в отношенията му с Русия… Днес обаче следва да разберем, че ако на Русия все пак е съдено да се интегрира в западния свят, това може да стане единствено благодарение на връзките и с другите европейски държави, а не с Америка. Истинската алтернатива на студената война е не “Pax Americana”, а онова, което някога Горбачов формулира като “нашия общ европейски дом””.

Повече от съмнително е, дали болшинството от западните политици вече разсъждават по този начин. Но повече от ясно е, че тенденцията, за която говори Коен действително съществува и се развива. Както и че с нея трябва да се съобразяват не само на Запад, но и в страни като България например.