Спорът за и против “крайната десница” е на път да се превърне в модно увлечение за анализатори и журналисти. Поради това темата е заплашена да сподели съдбата на модните коментари, които всеки прави, за да бъде в крак с останалите, без да се задълбочава в сложни анализи. Получи се така, че и симпатизантите и опонентите на идеята за крайно дясна партия, приеха като аксиома тезата, че такава партия е заплаха за съществуващата политическа система. Аргументът бе, че във Франция е така. При обществени дебати няма нищо по-смущаващо от единодушието в оценките. В такава ситуация не само, че има смисъл, но е и задължително да се постави под съмнение мнението, приемано от всички за вярно. Да започнем с Франция. Всъщност, там Льо Пен изобщо не е извън политическата система. Формацията му участва безпроблемно на всички избори през последните две десетилетия, има кметове и съветници, самия той е измежду френските депутати в Европарламента. Тоест, превърнал се е в неразделна и стабилизираща част от системата, където му е отредена

и пътеводител за необходимите корекции. Известен е афоризмът, че каквото Льо Пен говори, другите френски политици го мислят (а нерядко го и правят). Данните от първия тур на президентските избори през април, го потвърждават. Кандидатите бяха общо 16 - трима троцкисти от крайната левица, двама (Льо Пен и Мегре) от крайната десница и още 11 стоящи между тях, т.е. бе покрит целия политически спектър. Това е модерната и добре функционираща политическа система. Богатство на идеи и пълнота на политическия спектър.

Какво е положението в България - в ляво има неизвестен брой комунистически партии, някои от които прилично представени на изборите, въпреки, че лидерите им не крият крайните си възгледи. В същото време в крайнодесния ъгъл няма нищо. Пусто е дори в умереното дясно пространство, където отсъства истинска консервативна партия. Защото отдавна няма съмнение за никого, че под християндемократическия псевдоним на СДС се крие либерална формация. Очевидно политическият баланс е изкривен силно наляво. Това е една от многото аномалии в политическата ни система. Друга е именно отсъствието, а не (както се твърди) присъствието в нея на крайно дясна партия.

В царска България е имало що годе завършена политическа система и реално е бил покрит целия спектър. Богатството от обществени идеи се е осъзнавало и даже насърчавало. През 1927 правителството на Ляпчев и Буров дори нарушава избирателния закон, забавяйки регистрацията на партиите, за да успеее да се регистрира и новосъздадената Работническа партия. Добре известно е било, че тя е подставено лице на нелегалната Компартия, но тогавашните ни политици не са се страхували от нея, въпреки че изборите съвпадат с най-екстремисткия период на Коминтерна. За тях е по-важно в рамките на системата да са представени всички интереси. Малко по-късно Народното-социално движение на Цанков пък се опитва да заеме посоката в крайно дясно и също печели изборни длъжности.

Има и още нещо. Едва ли си струва да плашим апологетите на крайната десница у нас със съд (освен за съвсем конкретни и влизащи в противоречие със закона техни прояви). Нищо не гарантира, че един съдебен процес ще забави, а няма да ускори появата на крайнодясна формация. Защото процесът е и реклама. Именно след шумно дело в Мюнхен, в края на 1923, един неуспешен превратаджия от регионално значение става общогерманският лидер Адолф Хитлер с всички трагични последици от този факт за Германия. На всичкото отгоре, по време на краткия престой в затвора, той успява да напише и програмната си книга “Моята борба”, за която вероятно не би му останало време, ако беше на свобода.

Практически, най-сигурният начин да се появи крайно десен лидер у нас е, някой да се жертва и да предизвика закона, като след това полежи малко в затвора. Най-лошото ще бъде ако съдебната ни система произведе някой смахнат маргинал в мъченик. Тогава за него наистина няма да е трудно да си създаде партия, още повече че има достатъчно проблеми, които не се поставят от другите партии, защото са приоритет именно на крайната десница. Каквато вероятно има своето място в политическата ни система, както има място и Националният фронт във Франция. Твърди се, че такава партия дестабилизира политическата система, защото е екстремистка. Но едва ли има нещо по-екстремистко от

особено в днешните му български измерения. Модел, който оперира най-вече с категориите “свой” и “враг” и упорито следва максимата, “който не е с мен, е против мен”. Ако някой пък основателно посочи, че двуполюсните политически модели в САЩ и Великобритания например, въобще не са екстремистки, ще му напомня, че там става дума за двупартийност, а не за двуполюсност, като преди да бъде туширано напрежението са изминали десетки години на противопоставяне, свързано с горещи страсти и епизодично кръвопускане.

Може да изглежда парадоксално, но при двуполюсна система всяка нова партия намалява екстремизма, дори когато е крайнодясна. Във всеки случай, не би било фатално у нас да се появи партия с лидер, който нормало да артикулира този тип настроения, защото това е най-демократичният начин за корекция в системата. Ако пък, не дай си Боже, я разруши, тогава проблемът е в системата, а не в крайнодясната партия. Във всеки случай, най-добрата гаранция, че това няма да се случи би била появата на достатъчно силна консервативна и национално ориентирана политическа формация, която да запълни пространството между СДС и хипотетичната крайна десница. Ника не забравяме, че модерната и устойчива политическа система също е част от българския европейски проект. А тя би била пълноценна само когато (крайно)леви и (крайно)десни партии взаимно се уравновесят.