Отвъд феномена “Льо Пен”
Относителният успех на водача на Националния фронт и последвалото му маргинализиране, отвори пътя в голямата политика за френската крайна левица
Борис КИРИЛОВ
*Кой победи на президентските избори във Франция? Демокрацията срещу “надигащият се фашизъм”? Либералната десница, олицетворявана от обвинявания в корупция Жак Ширак? Доскоро поне изглеждаше ясно, кой е “големият губещ” – за такъв почти единодушно бе определяна френската левица. Дали обаче наистина е така?
Според редица политически анализатори, близки до консервативните среди в Европа и САЩ, истинският победител и на първия, и на втория тур се е оказала крайната левица. От една страна, за Льо Пен действително гласуваха доста хора, симпатизиращи доскоро на левите формации. Това обаче съвсем не означава (както твърдят някои), че крайно десният и крайно левият сегмент от политическия спектър са се обединили в някаква си обща “популистка” протестна вълна. Всъщност,
Успехът на Льо Пен на първия тур
бе, до голяма степен, случаен, дължащ се най-вече на изключително енергичната кампания и несъмнената му лична харизма, но, на практика, същият този успех може да сложи край на политическата му кариера. Това бе пирова победа. Оттук нататък, той ще бъде използван като плашило от всички останали (включително от консервативните умерено националистически формации на Дьо Вилие и Паскуа), окончателно ще го обявят за “срама на Франция” и буквално ще го погребат жив. Разбира се, никакъв “втори Хитлер” не може да излезе от него, най-малкото, защото зад Хитлер навремето са стоели милиардите на икономически елит, както и реалната подкрепа на десните политически елити на Германия и Запада. Докато зад Льо Пен не стои никой, освен иначе добре функциониращият му партиен апарат, и избирателите, които вече са подложени на безпрецедентна атака от страна на големите медии заради решението си да го подкрепят.
Както отбелязва Кристофър Колдуел (един от съветниците на сегашния американски президент) в “Уикли Стандарт”, основната причина за поражението на социалистическата левица стана чудовищния ръст на престъпността във Франция. Сам по себе си, Жоспен едва ли бе най-лошия премиер и дори успя да реши някои икономически проблеми. Но французите не му простиха, че центъра на Париж днес изглежда като Ню Йорк през 70-те. А сред престъпните банди действащи там и в другите големи градове преобладават именно чернокожите и арабските емигранти, въпреки нежеланието на социалистите да признаят този очевиден факт, предпочитайки да наблягат на “социалната незащитеност”. Това позволи на Льо Пен да мине в другата крайност, обвинявайки за всичко “арабите”. И като последица само в едно, управлявано досега от комунистите, предградие на Лион водачът на Националния фронт получи 26% от гласовете, докато лидерът на Компартията Робер Юе
– пет пъти по-малко! Така официалната компартия сподели съдбата на Жоспен – попадна в задънена улица и се провали тотално. Много експерти са убедени, че оттук нататък партията, основана някога от Морис Торез, вече няма да играе забележима роля в голямата френска политика.Съвсем другояче стоят нещата с крайната левица. Във Франция винаги е било престижно да си левичар. Затова, докато да контактуваш с Льо Пен се смяташе за недопустимо, връзките (макар и спорадични) на социалистите с ултралевите радикали се приемаха като нещо нормално. Да напомням ли, че крайната левица традиционно разполага със силни позиции в университетите, пресата и електронните медии, така че винаги има трибуна за да излага идеите си (нещо, което се отказва на хора като водача на Националния фронт).
Научавайки за успеха на Льо Пен на първия тур, умереният социалист Жоспен капитулира и подаде оставка. За разлика от него водачите на троцкистите (Арлет Лагийе, Даниел Глюкщайн и Оливие Безансено) изкараха на улиците няколкостотин хиляди души, демонстрирайки, че именно те са истинските “антифашисти”. И сега именно те, а не Ширак или социалистите, се представят за истинските победители на Льо Пен. Впрочем, фактът че Ширак стана президент ни най-малко няма да намали броя на недоволните във Франция и тъкмо крайнолевите получават шанс да получат тяхната подкрепа, на фона на тоталното маргинализиране (с всички възможни демократични и недотам демократични средства) на водача на Националния фронт. И това няма да бъдат политици, подобни на някогашните
“деца на май 1968”, скъсали с радикалната си младост и групирали се около социалистите и зелените. Очертава се появата на качествено нова, яростна и, в определен смисъл, “болшевистка” опозиция. Чиито улични акции поразително напомнят тези на нацистките щурмоваци от 30-те и значителна част от която е откровено антисемитски настроена. И, този нов “ляв антисемитизъм” (разпространяващ се посредством ислямистката идеология, която изповядват много имигранти, подкрепящи крайната левица) подобно на бавнодействаща отрова безпрепятствено се разпространява във френското общество. Че такава е тенденцията не само във Франция, но и в Европа показва дори такъв все още изолиран случай като убийството на обявения за “ултрадесен” холандски политик Пим Фортаун, извършено според авторитетния “Де Телеграаф” от активист на крайната левица. Според известния психолог и политически анализатор Али Магуди (автор на бестселър, посветен на Льо Пен),Истинският шок
от изборите ще настъпи, едва когато някой се сети да събере вота за Льо Пен с този за кандидатите на крайната левица. Защото тогава ще се види, че над 40% от французите отказват да се идентифицират с политическата система и олицетворяващите я политици.
Или, както твърди Кристофър Колдуел, “най-важното събитие на отминалите президентски избори съвсем не е плавният дрейф на френското общество към (нео)фашизма, а появата и утвърждаването на новата ултрарадикална крайна левица, възникнала върху руините на френския комунизъм”. С всички последици от този факт за бъдещето не само на Франция, но и на Европа.
[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]