Националното възпитание

Атанас ИЛИЕВ
Роден през 1893.Следва философия в Петербург, Швейцария и Париж. Специализира психология във Виена. Сътрудничи на сп.“Златорог”, “Българска мисъл” и “Литературен глас”. От 1937 е продавател в Софийския университет, от 1943 – доцент в Скопския университет.Професор по етика и естетика в СУ през 1944-1962. Научното му творчество засяга проблеми на историята и теорията на естетиката и етиката. Умира през 1982. Статията, която публикуваме със значителни съкращения, е писана през 1943.

Изразът “национално възпитание” е все още неизяснен за по-широките кръгове от нашата интелигенция. Някои смятат, че той означава просто “възпитание на народа”, смесвайки смисъла на думите “народ” и “нация”. Всъщност “нацията” се свързва с понятието за народ, който вече е навлязъл в една по-висока фаза от културното си развитие, при която се домогва до изграждането на своя собствена култура. Ако народът е “маса” от хора, чието сцепление е “инстинктивно”, по силата на кръвното им родство, нацията представлява духовна общност между членовете на един народ, вече узрял в културно отношение.

Така погледнат,

Изразът “национално възпитание”

не означава само възпитание на народа, а възпитание, насочено към строго определена цел: да се улесни прехода от първата към втората фаза на народното развитие, да се подготви почвата за създаването на обособена в национален стил култура, или пък да се затвърди последната, ако вече е налице. Ако чрез възпитанието въобще, подрастващото поколение се въвежда в системата на вече създадените от международната конкуренция културни ценности, облагородявайки ги и правейки ги нравствено устойчиви, националното възпитание прави от тези индивиди не само добри чеда на своя народ, но и дейни членове на нацията, която се ражда като културна общност в недрата на същия този народ.

Но културното творчество на всеки народ, както вече споменахме, се корени в инстинктивното сцепление между принадлежащите към него, то се явява втора, по-висша фаза от развитието на националния дух. Оттук можем да заключим, че националното възпитание не може да остане чуждо на родолюбието, присъщо, повече или по-малко, на всеки член от народа. То би трябвало да използва това чувство, извеждайки го от първичното му неясно състояние и свързвайки го с прояснените пориви на индивидуалния дух, да го вгради в стремежа към достигане на по-висока степен в културното ни развитие. Инстинктивното родолюбие и жаждата за културно развитие често съжителстват в две различни области на духа, като понякога се развиват в две разходящи се посоки. Родолюбието в този случай е отправено към широките народни маси, докато жаждата за културно развитие – към създадените в чужбина културни ценности. Пряка посредица от това може да бъде отчуждението между обществените слоеве, представляващи чуждото културно влияние, от една страна, и самобитния народен дух, от друга.

Ако се вгледаме в нашата обществена действителност, ще установим, че тя е изложена от Освобождението насам на това болезнено раздвоение. Нашата интелигенция, запленена от културните придобивки на западните народи, бе склонна да подценява или дори отрича самобитното творческо начало на своя народ. Едва епохата след края на Балканските и Световната войни, се ознаменува с първия съзнателен опит да се съедини в органичен синтез родното и чуждото. Но, интересно е да се отбележи, фактът, че дори и тогава културните постижения на българския творец не добиха широка популярност в нашето общество. Предубеждението, че българското културно творчество е предназначено само да подхранва родолюбивите ни чувства, че то стои встрани от пътя на истинския ни културен възход, е все още дълбоко вкоренено в съзнанието на голяма част от българската интелигенция. И не е чудно, че тъкмо то е най-сериозната пречка за прокарването на едно истинско национално възпитание у нас.

След всичко казано, не е трудно да се разбере слабата страна на българското национално възпитание: то не е достатъчно здраво свързано нито с националната култура, нито с национално-културната ни идеология. Ако държим сметка за различието между “нация” и “народ”, то “националното възпитание” у нас дори не заслужава да се нарича така – то е по-скоро вазпитание на родолюбиви чувства у подрастващите поколения; в този смисъл то подготвя само почвата за националното възпитание, без да стига до него. Родолюбието, само по себе си, не е достатъчно за да издигне подрастващите поколения до

Прояснено национално съзнание

За да се стигне до него е необходимо приобщаването им към самобитното начало на създадената вече българска национална култура.

Обикновеното култивиране на родолюбиви чувства има своето място предимно в предучилищното и начално образование. В средното образование, то трябва да прерасне в специално изучаване на националната култура и национално културната ни идеология. Националната идеология, от своя страна, следва да се яви като основа на самото запознаване с родната култура, превръщайки се в своеобразна “философия на културното ни развитие”.

В заключение трябва да кажем, че истинско национално възпитание ще имаме само тогава, когато самият възпитател опознае спецификата на българската култура и съумее да използва нейните ценности като изходна точка за въздействието си върху младите, които са му поверени. Само чрез такова възпитание, бихме могли да изградимх българското национално самосъзнание върху почвата на родолюбивите чувства, съществуващи през всички етапи от културния ни живот.