Залезът на партиите

Борис АВРАМОВ

През последните години Европа е свидетел на странен феномен. Като гъби след дъжд никнат нови политически формации, значително различаващи се от традиционните партии. Повечето от тях са малки, без значителна членска маса, не представляват някаква конкретна класа или прослойка, нито пък разполагат с ясна програмна концепция. Обикновено се съсредоточават върху решаването на конкретни наболели обществени проблеми, а интересите, които стоят зад тях са неясни. Избирателите обаче ги харесват. Най-вече, защото са “различни”, т.е. явяват се своеобразно отрицание на традиционните политически формации. На европейците изглежда им е писнало от “старите” партии, които в техните очи са свързани предимно с корупцията, бюрокрацията и тоталното отчуждение между институциите и обикновените граждани. Прочее, подобна ситуация се наблюдава напоследък и в България. Макар че у нас партийните “мастодонти” все още здраво държат конците на куклите, подвизаващи се върху родната политическа сцена, това едва ли ще продължи още дълго. Истеричната реакция, особено в средите на управляващите, срещу

Появата на така наречените “граждански движения”

е доказателство, че партийните върхушки вече започват да осъзнават опасността.

Факт е, че сегашните политически играчи (независимо дали “големите” като СДС и БСП, или няколкото по-малки парламентарно представени формации) на практика следват един и същ политико-икономически модел. Напук на твърденията на партийните водачи и “идеолози”, не съществува качествена разлика, между приоритетите на сегашното правителство и тези на евентуалните му наследници от все още хипотетичната “широка ляво-либерална коалиция”. Нито в икономическата, нито в социалната област, нито пък в областта на отбраната или външната политика, където вече всички са единодушни по отношение на поредния ни (този път евроатлантически) “цивилизационен избор”. Впрочем, реално погледнато, трудно би могла да се открие подобна качествена разлика и в политиката, провеждана от тях през, който и да било период от изминалите десет години. От друга страна обаче, тъкмо фактът, че десетгодишният български преход, преминал под знака на тоталната партийна доминация, не успя да постигне поставените цели, накара българина първо да се отдръпне от партиите, а после и да потърси алтернатива на тяхната “диктатура”. Така се появиха “гражданските движения”. Доколко те наистина са “алтернативни”, разбира се, е друг въпрос.

Тъй или иначе, през следващите години в България се очертават като реално възможни две основни политически линии. Либерална, механично копираща западноевропейския (или американския) политико-икономически модел с всичките му предимства и недостатъци и прагматично-националистическа , опираща се върху принципите на онова, което немците определят като “real-politik”. Победата на втората линия, по мнението на една част от родните политолози, със сигурност би довела до “икономическа маргинализация и политическа латиноамериканизация” на страната ни. Фактите обаче, говорят, че до този момент именно първата, която доминира вече десет години, ни води в тази посока, при това с прогресивно ускоряващи се темпове.

Политическата битка

през следващото десетилетие едва ли ще се води, както досега, между либералната десница в лицето на ОДС и (вече) либералната левица, олицетворявана от БСП, а между либералната прозападна линия и опитите да се търси алтернатива, в сферата на “real-politik”. Би било груба грешка обаче, последните да се асоциират с тотално “проруска”, още по-малко пък, с “неокомунистическа”, по своята същност, политика. “Втората линия” по-скоро ще изисква поставяне на ударението върху такива важни за обикновения българин (макар и високомерно пренебрегвани от вперилите очи в светлото “евроатлантическо” бъдеще “професионални” политици) проблеми като безработицата, корупцията или престъпността например. Както и стремеж към решаването им с всички възможни средства, взети не само от арсенала на развитите западни демокрации, но и на проспериращите икономически азиатски “тигри” например.

Твърдейки, че работят за “модернизацията” и “европеизацията” на България, доминиращите на политическата сцена партии не би трябвало да имат проблеми с избирателите си, доколкото едва ли някой от тях се съмнява в необходимостта от постигането на горните две цели. На практика обаче, хората продължават да се отдръпват от тях. Днес за СДС и БСП биха гласували по около 15% от имащите право на глас. Подкрепата за другите парламентарно представени партии пък е съвършено недостатъчна за да ги вкара в следващото Народно събрание.

Причината е ясна. Фактът, че въпреки официалния консенсус за необходимостта от “модернизация” и “европеизация”, вече десет години партиите (независимо дали ляво или дясно-либерални) “произвеждат” единствено икономическа разруха и корупция и, на практика, постоянно отдалечават България от Европа, кара избирателя да търси алтернатива и да я открива в така наречените “граждански движения”, които (искрено или не) се опитват да решават конкретните му проблеми. Защото, колко струват обещанията за “интеграция в Европейския съюз” например, когато подготвяните от правителството споразумения с Брюксел далеч преди въпросната интеграция ще ликвидират родното месопроизводство, а и не само него. И за кого биха гласували засегнатите от подобно необмислено решение? Дали за партиите, които отдавна са прекъснали връзката си с обикновения човек, или за някое новоизлюпено “движение”, чиято политическа платформа се ограничава тъкмо с решаването на този, или други подобни, съвсем конкретни проблеми?

Разбира се, съществуват достатъчно и съвсем основателни аргументи за опасността от

Ерозията на традиционния партиен модел

и подмяната му с друг, доминиран от неясни политически субекти, разчитащи единствено на безогледния си популизъм. Това обаче не променя простия факт, че занапред политическото пространство на “старите” партии, разполагащи със собствени структури и администрация и, изградена около тях, цяла социална група, ще се стеснява прогресивно. За сметка на това, ще се утвърждават нов тип политически формации с цели и поведение, различно от това на традиционните партии. Те, при това, няма да са свързани с определена социална класа или прослойка, а ще се опитват да правят бизнес чрез политиката, решавайки съвсем конкретни въпроси и защитавайки съвсем конкретни интереси. Подемът им ще продължи, защото, при всичките им очевидни недостатъци, са далеч по-адекватни на промените в обществените структури и нагласи, на разочарованието и оттеглянето на хората от традиционния тип политика.

Впрочем, по ред причини, българинът е на път тотално да промени разбирането си за ролята на политиката въобще. За него тя все повече се превръща от сфера на взаимодействие и сблъсък на различни обществени интереси, във възможност за решаване на далеч по-конкретни и, нерядко, съвсем частни проблеми.

Традиционните партии все още имат достатъчно време за да се трансформират, съобразно промените и новите изисквания на обществото. В противен случай, те са изправени пред заплахата не само окончателно да загубят влиянието си, но дори и да се разпаднат. Що за формации ще ги заместят на политическата сцена е трудно да се предвиди. Твърде вероятно е повечето от сегашните “граждански движения” да се трансформират в партии. Ясно е обаче, че ако се опитат да следват утвърдения модел на “партийно строителство”, могат да изчезнат още преди онези, срещу чиито монопол твърдят, че се борят.