Русия на Путин

Димитър СТАНЕВ

Дълго време повечето западни коментатори оценяваха мащабните изменения в Русия след 1991 като своеобразен път към “демокрация от западен тип”. Навремето Клаус Офе от Берлинския свободен университет квалифицира този процес като “троен преход” (от авторитаризъм към демокрация, от централно планиране към свободен пазар и от мултинационална държава към “нов тип териториална организация”), отбелязвайки, че в резултат от него руската политическа система ще се консолидира тъкмо като демокрация. Като своеобразна “ужасна” алтернатива на тази трансформация, се считаше единствено авторитаризмът – независимо дали либерален, националистически или комунистическо-реваншистки. През последните години и особено след августовската финансова криза от 1998 обаче, на възможността за установяването на западен тип демокрация в Русия започна да се гледа с все по-нарастващ скептицизъм. В ход бяха вкарани понятия като “делегирана”, “нелиберална”, “номенклатурна”, или дори “дефектна” демокрация.

Всъщност, много по-разумно изглежда въпросът за характера на руския преход, особено в “ерата” на новия президент Путин, да се разглежда просто като

Консолидация на Русия като държава

Още през 50-те години един от водещите теоретици на руската политическа емиграция Иван Илин формулира конкретен модел за развитието на “пост-комунистическа Русия”, в основата на който е именно изграждането на обединяваща и мощна държавна форма – диктаторска по обема пълномощията си и национално-либерална по своята същност, способна да спаси страната от икономическа катастрофа и нова гражданска война. Самият Илин е гледал крайно скептично на възможността новата руска държава да се консолидира като федеративна и демократична от западен тип.

Безапелационната победа на Путин в президентската надпревара, както и твърде високият му за руските условия рейтинг, породиха маса обяснения, повечето от които се свеждат до “големите очаквания” на масите. Очаквания за какво? Преди всичко за появата на политици, демонстриращи “държавническа воля”, т.е. не само обещаващи но и действащи. И, разбира се, способни да повишат поне малко заплатите и пенсиите, осигурявайки редовното им изплащане. Някои руски интелектуалци може би бяха шокирани от факта, че в крайна сметка толкова търсената обединяваща национална идея се оказа разгромът на чеченския тероризъм, но, както отбелязва и покойният академик Гумильов, “обикновено за привеждане на инертната обществена система в съвършено различно състояние е достатъчно и съвсем малко сътресение”. Тъкмо такова “сътресение” се оказа чеченската кампания на Путин.

Днес обаче, заплатите и пенсиите вече са (леко) повишени, чеченските фундаменталисти – повече или по-малко разгромени, и на преден план излиза необходимостта от радикално оздравяване на икономиката и преобразуване на държавата, за което са необходими не отделни изблици на “държавническа воля”, а целенасочена и последователно провеждана политика. Реформите в управлението на Русия през последните столетия следват цикъла “анархия-консолидация”. Днес отново сме свидетели на нещо подобно – вместо курса на Елцин към предоставяне на максимален суверенитет на субектите на Федерацията, неговият наследник лансира идеята за новото им консолидиране.

Някои сравняват

Административната реформа на Путин

с тази, проведена от “опричниците” на Иван Грозни, или пък с модернизацията на Александър І. Повечето обаче, виждат паралел между нея и първата административна реформа на Петър І, който в края на ХVІІ век обединява дотогавашните уезди в осем гигантски административни окръзи (губернии), начело с назначени от самия него губернатори. Дълго време се е смятало, че тази реформа е “подмяна на съществуващите области с чисто бюрократични окръзи, нарушила съществуващите исторически връзки”. В края на миналия век обаче, големият руски историк Павел Милютин доказва, че истинската и цел е била укрепването на отбранителните възможности на страната. Интересно е сравнението между губерниите, създадени от Петър и окръзите, които се готви да създаде президентът Путин, макар че пряка аналогия трудно може да се открие. В крайна сметка, мерките на императора са били продиктувани от “мобилизационната логика”, докато тези на сегашния обитател на Кремъл – от “консолидационната”, а пък административните реформи на Иван Грозни, Екатерина Велика или Александър ІІ – от стремежа към привличане на местния елит в държавното управление.

Пряка аналогия между реформите на Путин и Петър І обаче действително съществува. И тя е във възможността консолидацията на държавата да се окаже единствената реална основа за изграждането на ефективна и прозрачна икономика, мобилна съвременна армия и дори за формирането на едно истинско “гражданско общество” в страната. В този смисъл реформите в “Русия на Путин” очевидно тепърва предстоят.