Да превърнем блатото в градина
Кое кара българина да се лашка налява и надясно в търсене на нови, и по правило фалшиви, идоли?
Димитър ИЛИЕВ
Отминаха поредните “съдбоносни” парламентарни избори. Както при всяко състезание и тук имаше победители и победени. Разбира се, идеално би било, победители в изборите да се окажат всички българи, независимо но коя политическа формация са дали своето доверие. А победени би трябвало да се чувстват само партийните централи, чиито послания или действия не са били подкрепени от по-голямата част от избирателите.
И в тази връзка, на победителите – честито и дано не гледат на победата си по елементарния начин, т.е. като нещо, гъделичкащо собственото “его”, а се опитат да я приемат приблизително така: “Горд съм да поема отговорност за съдбините на милиони бедни и смачкани, но в никакъв случай незаслужаващи сегашната си участ хора, съставляващи достойния български народ. И, ако не издържа тежеста на тази отговорност, нека ме смени някой по-добър”.
На изгубилите пък, след сериозен анализ и преоценка на досегашната си политика, успех на следващите избори.
Дотук с честитките и пожеланията, дотук с поздравителния концерт.
В дванадесетгодишната история на най-новата българска демокрация станахме свидетели на едно явление, което можем да назовем с много и различни имена – лашкане, залитане, движение на махалото…. За какво става въпрос?
Специалистите казват, че българският народ е прагматичен, стъпил здраво на земята реалист, със здрав разум, консервативен. Какво се оказва обаче? През този последен дванадесет годишен период, българинът сякаш се превърна в
Кълбо от нерви, страсти и емоции
А за да бъда максимално точен, ще кажа, че такъв го направиха всички, управлявали го през последния половин век.
Къде отидоха традициите и ценностните ни устои, подклаждащи нашето национално самочувствие?
Къде отиде голямото и задружно българско семейство, в което трите поколения съжителстваха заедно? Сега възрастнните живеят на село, средното поколение – в панелките на големия град, а младите… - някъде из улиците, ако вече не са емигрирали.
Как да стъпят здраво на земята, след като за голяма част от българите единствената земя е паркета или мокета в дома им.
Как да имат здрав разум, след като са принудени всекидневно да потъпкват принципите си.
Как българинът да е прагматик, след като по всички житейски норми трябва да харчи повече, отколкото получава и да работи повече часове, отколкото има денонощието.
Ето как, когато след всичко това направим ретроспекция и обобщен образ на днешния наш сънародник, се получава споменатото по-горе кълбо от нерви, страсти и емоции, за съжаление повечето отрицателни. Изпаднал в безизходица той търси някой, който да му помогне да разреши проблемите си, накого, комуто да се довери. С две думи, българинът търси своя герой
, своя идол, своя кумир. И тъй като в съвременния свят тези, които да променят живота на хората към по-добро или по-лошо, са преди всичко управляващите, т.е. политиците, на всеки четири години (понякога и по-рано) се явяваме пред урните за да изберем своите “герои”. Дотук добре, но когато ги издигнем на пиедестал и започнем да гледаме на тях, едва ли не, като на богове, а пък те се окажат след време най-обикновени простосмъртни бандити, идва разочарованието. И ето как стигаме до лашкането, до залитането, до часовниковото махало. Ха наляво, ха надясно, ха наляво, ха надясно.Развенчаването на идолите
е много сложен и болезнен процес. Защото идол и човек в един момент стават едно цяло и разделянето им след време става само с рязане и горене на жива плът. А ако нямаме смелост за това, продължаваме да се уповаваме на вярата. Вярата, че моят “жив бог” може и да е сбъркал, но той ще се поправи. Нали е човешко да се греши… и да се прости. Тук вече навлизаме в сферата на богословието. Вярата е еднопосочна връзка между човек и Бог. Вярно е, че е човешко да се греши, но греши човек, а не Бог. Вярно е и, че се прощава, но прощава Бог, а не човек.
Каква каша, каква бъркотия цари в сферата на чувствата по линията “човек – идол”. Оттук произлиза “консервирането”, а после и противопоставянето на почитателите на различните живи идоли, омразата и разделението на нацията. Което пък, от своя страна е най-сигурната предпоставка за една дълга и мъчителна агония по пътя ни към по-доброто.
Това безобразие може да бъде поправено
само от герои в човешки одежди, притежаващи силата и смелостта да развенчаят идолите, така че, дори и ако трябва да се реже жива плът, но да останат само човеците. Тези герои в човешки одежди трябва да приемат болката на обикновените хора като своя, а своята радост да споделят с тях.
Ще ми се да завърша с кратък пасаж от популярна песен от недалечното минало:
Ако съм дал на другите…