Злите близнаци на ХХ-ти век

Ален ДЬО БЕНОА
Публикува се със съдействието на нашия кореспондент в Париж

Днес е вече документално известно, че броят на жертвите на комунизма (около 100 милиона души) почти четирикратно надминава този на пострадалите от нацизма. Това дава основание на някои изследователи да твърдят, че “комунизмът е най-страшното клане в човешката история”, или пък, подобно на Стефан Куртуа в “Черната книга на комунизма”, да заключават, че не просто комунизмът като система е извършвал престъпления, но и, че е бил престъпен по самата си същност. Впрочем, дори и само фактът, че методите използвани от Ленин и систематизирани от Сталин, не само напомнят нацистките, но и на практика ги предшестват, изисква съпоставителен анализ на онова, по което си приличат обявеният за “най-престъпния режим на века” и комунистическата система, разполагаща с международно признат статус чак до началото на 90-те, управляваща и днес в някои държави и подкрепяна от немалко хора в най-различни точки на планетата. Особено интересен е фактът, че макар представата за комунизма като “изтребително-престъпна” по самата си същност система, продължава да среща силно противодействие, то е несравнимо с бясната реакция отляво на всички опити за

Съпоставка между нацизма и комунизма

Така, тази съпоставка в тъй наречената “Черна книга” на Куртуа и Фюре бе квалифицирана през 1997 в средите на френската левица като “интелектуална измама” (Жил Перо), “отрицание на историята” (Ален Блум) и дори като “негационизъм” (Адам Райски). Между другото, комунистите винаги са отхвърляли самата възможност за сравнителен анализ на комунизма и нацизма. Последното не е чак толкова странно, тъй като подобен анализ е не по-малко неприемлив и за самите нацисти. Което съвсем не е попречило сравняването между двете системи да започне още преди десетилетия, като сред имената на хората, заели се с него, са Джордж Оруел, Марсел Маус, Бернард Шоу или Хана Аренд. В крайна сметка това сравнение е не само оправдано, но и необходимо, защото без него и двете системи така и ще си останат неразбрани. Единственият начин да осъзнаем същността им, както впрочем и цялата история на първата половина на ХХ-ти век, е “да ги разглеждаме заедно” (Фюре) и “в тяхното време” (Ернст Нолте), т.е. в историческият им контекст.

Сред причините за това, Нолте изтъква “каузалната връзка” между комунизма и нацизма. В редица отношения вторият е просто огледално копие на първия. Атакувайки “слабостта” и “глупостта” на парламентарните режими, националсоциалистическият (фашисткият) възход изглежда логически отговор на болшевишката “революция”. Така, нацизмът може да се дефинира като антикомунистическо движение, заимствало от противника си повечето му форми и методи на действие, започвайки с терора. Това определение, изказано още през 1942 от Зигмунд Нойман, по-късно е систематизирано от Нолте в неговата “историческа и генетична” интерпретация на тоталитарния феномен. С други думи, отговорът на въпроса, дали “нацизмът щеше да изглежда другояче, ако не съществуваше съветският комунизъм”, безусловно е положителен.

Още една причина за съпоставката между двата е частичното препокриване на историята им. Съветската система се мобилизира под знамето на “антифашизма”, а нацистката – под това на “антикомунизма”. Нацизмът смята традиционната демокрация за прекалено слаба и поради това застрашена от комунизма, докато комунизмът я атакува, тъкмо заради “възприемчивостта” и към фашизма. Болшевишката пропаганда непрестанно се опитва да докаже, че рационалният антифашизъм естествено води до възприемане на комунистическата идея.

Сравняването на двата режима обаче, съвсем не означава, че те са еднакви. То по-скоро означава, че двете самостоятелни явления се разглеждат като принадлежащи към един и същи тип. В крайна сметка престъпленията на единия режим не могат да бъдат оправдание за престъпленията на другия. И, все пак, независимо, че комунизмът е довел до далеч повече жертви, отколкото нацизмът, и днес нацизмът се смята за по-лошия от двата случая, т.е. за

“Абсолютното зло”

Защо? Защо при сравняването на двете унищожителни системи, по-разрушителната се смята за по-малко страшна? И, защо дори в наши дни левицата побеснява от самата мисъл за сравнение между тях? В левите среди си имат обяснение за това. Според лидера на “реформираната” Френска компартия Робер Ю, комунизмът произхождал от “любовта към човечеството”, докато нацизмът се ражда като отрицание на самата идея за хуманизма. На свой ред Ролан Льоруа съвсем сериозно твърди, че “корените на нацизма са в ненавистта към човечеството, докато корените на комунизма – в любовта към хората”. Допълва го друг теоретик на съвременната френска левица – Ги Конопницки, според който “хората стават нацисти от омраза към човечеството, а комунисти – по точно обратната причина”.

Изводът, който се натрапва от подобни тези е, че престъпленията на нацизма са били предвидими, но не и тези, извършени от комунизма. Съвременната левица упорито продължава да смята, че престъпленията на Сталин са резултат от извращаването на комунизма, като “идеал за освобождаването на човечеството” (Робер Ю). Така излиза, че комунистическите лагери нямат нищо общо с “истинския комунизъм”, докато нацистките са “естествено свързани с фашистката идея”. Това разбира се е великолепен пример за типично сталинистки маньовър, представен ни като критика на сталинизма. Натрапването на подобна представа за болшевишкото чудовище предварително изключва всякакъв задълбочен анализ, докато, в същото време, се приема, че престъпленията на Хитлер са неизбежен резултат от самата му идеология. Т.е. докато нацизмът се сравнява със сериен убиец, комунизмът се рисува като изпълнен с добри помисли, смотан тип, който убива онези, които всъщност иска да спаси. Независимо от стотиците милиони жертви, комунизмът все още претендира да бъде “идея за братската любов”, която, без да иска, се е превърнала в ненавист. Неслучайно Жан-Жак Бекер обяснява болшевишкия терор като резултат “от неспособността на съветските лидери да реализират по друг начин идеала, основаващ се на социалната справедливост и любовта към живота”.

“Можем само да се учудваме – пише по този повод Стефан Куртуа – защо

Убийството на хора в името на светлото бъдеще

на потомците е по-приемливо, отколкото обикновеното клане, извършено в името на смахната расистка доктрина и защо илюзията (или лицемерието) става смекчаващо обстоятелство за масовите убийства?”. В крайна сметка, да извършваш зло в името на доброто, едва ли е по-хубаво от вършенето на зло в името на самото зло. Първото дори е по-отвратително. Затова има логика в твърдението на Ернст Нолте, че “по-сурово осъждане заслужава тъкмо системата, създадена с “добри намерения”, но превърнала насилието в повсеместна практика и причинила смъртта на огромно количество хора, отколкото онази, чиито намерения от самото начало са били престъпни”. Тук възниква въпросът, как следва да се съди за един политически режим – дали по намеренията или по делата му. Уместно е да си припомним и, че Маркс е първият, хвърлил открито предизвикателство към “нравствеността на намеренията”, според него историята е преди всичко “практика”. Или, цитирайки Шантал Десол, “ако един идеалист убива в продължение на 80 години и не го смятат за престъпник заради първоначалните му “благородни” цели, изводът е един – виновна е самата цел”. Да твърдиш, че комунистическите идеали са “благородни”, означава, да не казваш нищо. Защото веднага възникват поне два въпроса. Първият касае критерия за “благородството” и, а вторият, дали винаги благородната идея е и вярна? Комунизмът и нацизмът са две политически системи, основаващи се на фалшиви идеи. От тази гледна точка “благородството” им няма никакво значение. Защото, ако в името на една “благородна доктрина” бъдат унищожени четири пъти повече хора, отколкото в името на една откровено “човеконенавистническа”, може би просто трябва да престанем да вярваме в благородството.

Не е достатъчно да се каже, че комунизмът е прекрасна идея, превърнала се в зло. По-важно е да се намери обяснение, защо е станала такава, защо тази “прекрасна” идея не само не е защитила повярвалите в нея от ужаса, но и многократно е надминала “престъпния нацизъм” със своите злодеяния.

Как надеждата се е превърнала в кошмар?

Въпросът е наистина философски, но в отговорите, давани му отляво, за съжаление, няма нищо философско. Днешните леви предпочитат да обясняват всичко с обстоятелствата. Така, според тях, ленинското насилие просто е сменило царското. Подхранвало го е насилието на световната а след това и на гражданската война в Русия. Идвайки на власт в страна, лишена от каквито и да било демократични традиции, болшевиките “без сами да го искат, стават част от вълната на насилие, която не могат да спрат” (Мишел Драйфус). Днешните леви обаче смятат, че в началото насилието е било “сдържано” и едва сталинският терор, при който то променя не толкова степента, колкото природата си, се тълкува от тах като извращение на комунизма.

Подобно обяснение е дълбоко погрешно. Истината е отвъд мита за “добрия Ленин” и “лошия Сталин”. Терорът като система е наложен с идването на Ленин на власт. Впрочем, още през 1914 той казва: “целта ни е превръщането на световната война в гражданска”, което, според него, е “естествено продължение, развитие и усилване на класовата борба”. ЧК е създадена през декември 1917. По същото време Троцки подчертава, че “за по-малко от месец терорът ще придобие най-жестоки форми”. И, докато между 1825 и 1917 царизмът осъжда на смърт 6321 човека (повечето присъди са заменени с по-леки), само за пет месеца - до март 1918, ленинският режим унищожава 18 хиляди души! През 1921 в болшевишка Русия има вече седем концентрационни лагери, в които са затворени предимно възрастни хора и жени. Така комунистическият терор не може да се обяснява просто като продължение на пред-революционната политическа култура, дори не и като отражение на “насилието идващо от масите” или пък на “руската селска традиция”. Той не може да се разглежда и като отговор на “белия терор”. Напротив, репресиите са разгърнати с пълна сила, тъкмо след края на гражданската война. Обяснението не се съдържа и в “специфичния географски фактор”, защото в която и страна да бъде установен комунистически режим, първото, което той прави е ръзгръщането на терора. А да се разглежда терорът като отклонение, също е трудно, тъй като той се проявява още в самото начало.

Всъщност, нацизмът, също както и комунизмът, никога не е “призовавал пряко да се върши зло”. Той се е опирал върху идеи, които определяме като фалшиви и, следователно, водещи към зло, но това са различни неща. От тази гледна точка противопоставянето на нацистката “човеконенавистна доктрина” и комунистическият “идеал за освобождаване на човечеството” е твърде спорно, защото би означавало да се противопоставя определението за комунизма, дадено от последователите му, на онова за нацизма, дадено от неговите противници.

Нацизмът и комунизмът съблазняват масите с различни, но еднакво привлекателни за тях, идеали. Проблемът обаче, е че реализацията на всеки от тях, включва унищожаването на част от човечеството. И “расовият”, и “класовият” геноцид спадат към една и съща категория на

Престъпленията против човечеството

Краят и в двата случая е един и същ. И утопията за “безкласовия строй” и онази за “чистата раса”, изискват безмилостното унищожаване на всички, стоящи на пътя към реализацията на тези “грандиозни” проекти за по-добро общество. И в двата случая идеологията (на расовата или класова борба) води към утвърждаването на злото: т.е. към изключването на цели категории от хора (принадлежащи към “нисши раси” или “вредни класи”), чието единствено престъпление обикновено е именно принадлежността им към въпросната категория. И двете системи смятат, че компромисът с този враг е невъзможен и единственият изход е терорът и унищожението.

И “класата”, и “расата” се превръщат в базови понятия. През ноември 1918 един от първите началници на ЧК Мартин Лацис отбелязва: “целта ни е унищожаването на буржоазията като класа”. През януари 1919 ЦК на РКП(б) нарежда “унищожаване и физическо ликвидиране на казаците до последния човек”. През 1932 Максим Горки изрича следната формула: “Класовата омраза трябва да се възпитава от отвращението към врага като към нисше същество: физически и морален изрод”.

Опитите на някои да търсят разликата между нацизма и комунизма в “световния размах” на последния е тенденциозна трактовка. Това, че нацизмът е искал да “ощастливи” само немската нация, а комунизмът – целия свят, не накланя везните в негова полза. Да, от самото си начало комунизмът претендира че се бори от името на цялото човечество – и тъкмо това обяснява “световния размах” на вършените от него убийства. Защото опитът за “подобряване” на света не предотвратява терора, а напротив – придава му по-висока степен на “законност”.

Всъщност едно от реалните различия между нацизма и съветската система е, че при последната привържениците на болшевишкия режим са били подозирани като “потенциални връгове” не по-малко, отколкото откритите му противници. В този смисъл особено показателно е, че докато през 1939 в Гестапо е имало 6900 служители, броят на “колегите” им от НКВД е бил 350 000! Докато класическите тирании са се задоволявали да запушват устата на опозицията, за тоталитарните режими е характерно безумното желание да контролират не само постъпките, но дори и мислите на хората. И фактът, че нацизмът е унищожавал предимно другите народи, а комунизмът – своя собствен, очевидно не може да се използва за оправдаването на последния. В крайна сметка, в углавното право, убийството на член от семейството неслучайно се определя като особено тежко престъпление.

Идеята за абсолютното зло

по отношение на чисто човешките дела е лишена от смисъл, тъй като абсолютното, във всичките му измерения, просто не е от реалния свят. От гледна точка на позитивното знание, няма и не може да има “неизмеримо” страдание, нито пък “несравнимо престъпление”. Това, че за извършването на едно престъпление са били използвани непознати преди средства, въобще не означава, че то е “уникално”. Всъщност престъпна е самата природа на престъплението, а не средствата, използвани за извършването му. Всички събития се развиват “тук и сега”, в определен контекст, и поради това те могат и е необходимо да бъдат сравнявани. Да се свежда тоталитарната система до “абсолютно зло”, означава да се забрави, че самите тоталитарни системи виждат “абсолютното зло” в своите противници. И, разглеждайки тези системи като “абсолютно зло”, на практика е приемане на тяхната гледна точка. Защото, да смяташ, че тоталитарните режими са резултат от действието на някакви си “сатанински сили”, а не дело на човешки ръце, показва единствено готовност отново да се тръгне по техните стъпки.