Богдан Радулеску за модерния национализъм и “новите десни” в Румъния

Младият румънски историк и политолог Богдан Радулеску се смята за един от теоретиците на “новата десница” в северната ни съседка. Автор на множество публикации и няколко книги, посветени на съвременните процеси в Европа и света, както и на историческото място на Румъния като “кръстопът на култури и цивилизации”. Радулеску ръководи идейния клуб на дясно ориентираните столични интелектуалци “Аколадор”, издаващ теоретичното списание “Майастра”. Участник в работата на Националната школа за политически изследвания, създадена през 70-те в Париж като една от идейните лаборатории на новите десни в Европа.

Ще започна с това, че страната се състои от три региона, които в исторически план са били обвързани с три големи империи – австро-унгарската, руската и османската; езикът ни спада към романската група, но господстваща религия е православието. Що се отнася до корените на румънския етнос, това е въпрос, който и днес разделя дори собствените ни историци. За привържениците на теорията за “автохтонния” характер на румънската нация, днешните румънци са преки наследници на някогашните гети и даки, докато според други тя се е формирала от смесването на много и различни племена. Впрочем, до 1850 Румъния не съществува като национална държава. Дотогава Молдова, макар и формално подчинена на Високата Порта е поддържала специални отношения с Руската империя, Трансилвания чак до 1918 е провинция на Австро-Унгария, а Влашко е васално на турците княжество. Независимо от това обаче, нито една от трите империи не успява да наложи своята култура в провинциите, от които по-късно се създава румънската държава.

Що се отнася до румънския национализъм, той се заражда в края на ХVІІІ век в Трансилвания, около едно общество известно като “Школа Арделяна”, лансирало идеите за латинския произход на румънския език и “историческата обвързаност” на нашите предци с Римската империя. Пак тогава се създават и първите училища и институции, работещи за “връщане към истинската национална идентичност” на румънците, а местната православна църква става униатска, което е трябвало да подчертае “уникалността” на румънците по отношение както на съседните унгарци и немци – протестанти и католици, така и на православните славяни.

Точно така. И нейни “бащи” са местни интелектуалци, повечето получили образованието си във Франция. Самата идея се ползва с подкрепата на Париж, където правителството на Наполеон ІІІ вижда в единната румънска държава “бастион срещу попълзновенията на руснаци и турци” и френски съюзник в региона. Румънският национализъм от средата на миналия век е либерален, силно повлиян от идеите на Просвещението. Идеолозите му, като Михаил Когълничану например, призовават за модернизация на Румъния, въвеждне на латинската азбука и ускоряване процесите на индустриализация, което, според тях, трябва да доведе до превръщането и в национална държава от “западен” тип. В крайна сметка, на 17 януари 1859 полковник Александър Йон Куза е избран за княз на Влашко и Молдова, в резултат от което се създава и единната румънска държава. През 1866 тук се установява пруската династия Хохенцолерн-Зигмаринген, под чиито суверенитет са постигнати значителни успехи в икономическото и културно развитие на страната, водят се няколко успешни войни, докато в резултат от договорите от Сен-Жермен (1919) и Трианон (1920) Румъния се превръща в своеобразна “миниимперия”, присъединявайки Трансилвания, Буковина и Бесарабия.

Звучи парадоксално, но раждането на “Велика Румъния” създава повече проблеми, отколкото решава. Зад възторзите и възвишената реторика, една част от румънския национален елит още тогава констатира, че страната не разполага с възможности да “подплати” реално обявеното си пред света “величие”. Носители на това болезнено раздвоение между надеждите и действителността стават талантливи румънски интелектуалци като Емил Чиоран например. Всички те съзнават огромната дистанция между малобройния образован либерален елит и народа, съставен предимно от селяни. Освен това, регионалните различия, временно ограничени от естествения стремеж към обединение, постепенно отново изплуват. Някои интелектуалци от Трансилвания, като Василе Голдиш или Аурел Попович, предлагат конструирането на Румъния като федерална държава.

Що се отнася до опитите да се търси “консервативна” алтернатива на вече изчерпания либерален модел, те се развиват в няколко посоки. Едната е свързана с дейността на традиционната “христианска десница”, олицетворявана от трансилванеца Юлиу Маниу - почитател на Жозеф дьо Меестр и Шарл Морас, която се опитва да постигне “органичен синтез” между православната религия и културната принадлежност на Румъния към западния свят. “Царанизмът” е друго антилиберално течение, защитаващо традиционната селска община от индустриализацията по либерален или марксистки модел. Големият историк Николае Йорга пък лансира тезата за необходимостта от “органично съчетаване” на традиционната румънска национална култура с постиженията на европейската цивилизация. Между другото, Йорга е привърженик и на идеята за изграждането около Румъния на федерация на балканските народи, способна да балансира оформящият се тесен съюз между нацистка Германия и фашистка Италия. Особена роля в опитите за формиране на консервативна алтернатива в периода между двете войни играе списанието “Гандиреа”, издавано от Никифор Крайнич.

Появата и е обуславена от подема на комунизма. Не е случайно, че това движение възниква в Молдова (по-точно в Университета на Яш), която е и най-близо до болшевистка Русия. Една част от привържениците му са определено антисемитски настроени, макар че в случая става въпрос по-скоро за социално-икономически (породен от масовото заселване в Молдова на изгонени от Галиция евреи), отколкото за религиозен или расово-биологичен антисемитизъм. Историческият водач на Гвардията Корнелиу Кодряну е виждал в нея нещо като монашеско-военен орден, а що се отнася до идеите, които е изповядвал, те са по-близо до тези на Хосе-Антонио Примо де Ривера, отколкото на Мусолини или Хитлер. Негови съмишленици през 30-те са изтъкнати румънски интелектуалци като Константин Нойка, Емил Чиоран и Мирча Елиаде. След убийството на Кудряну през 1938 обаче, наследникът му Хория Сима се ориентира към тесен съюз с немските нацисти. През 1941, след поредния конфликт между легионерите и армията, “Желязната гвардия” е разпусната от премиера маршал Антонеску.

Между 1947, когато крал Михай е принуден да напусне страната и 1964 тук доминира един ортодоксално сталинистки модел. Нещата малко се променят след смъртта на Георгиу-Деж и идването на власт на Чаушеску през 1965. Неговият “особен курс”, основан на противоестественото съчетание между национализма и комунизма, на първо време доведе до отварянето на Румъния към Запада. Когато през пролетта на 1968 шефът на румънските тайни служби полковник Йон Михай Пачепа събужда посред нощ Чаушеску за да му съобще за навлизането на руснаците в Чехословакия, последния му заявява: “Удари моят час!”. До 1971 в Румъния действително съществуваше един сравнително “либерален” климат. По онова време в страната свободно се продават книгите на Ернст Юнгер например. Друг е въпросът, дали тази политика не е била резултат от тайно споразумение между румънските тайни служби и КГБ, дало възможност на Москва да интензифицира през Румъния търговските си операции на Запад. Във всеки случай след посещенията си през 1971 в Северна Корея и Китай, Чаушеску възприе съвсем друга политика. Той обяви необходимостта “да се разчита единствено на собствените сили” и стартира “културна революция” по маоистки образец. Така, неговият “национал-комунистически” курс от една страна се опита тотално да ликвидира румънската национална традиция, а от друга – напълни страната с гигантски индустриални обекти, които не само че работеха лошо, но и ни навлякоха ужасни екологични проблеми. Опитите на Чаушеску да провежда “балансирана” външна политика, в крайна сметка се провалиха. Решението му за “ускорено връщане на всички външни дългове” пък докара румънците в края на 80-те на ръба на глада.

За краха на Чаушеску имаше както вътрешни, така и външни причини. Вътре в управляващата партия още от времето на “затоплянето” през 60-те съществуваше опозиционно течение, ръководено Йон Илиеску, което целеше трансформирането на Компартията в социалдемократическа формация от западен тип, както и обвързване на Румъния със Запада. В момента, в който фракцията на Илиеску получи и подкрепата на Горбачов, нещата станаха ясни. Илиеску контролираше тайните служби Секуритате, които разиграха цялата трагикомедия, известна като “декемврийската революция” и завършила с разстрела на семейство Чаушеску.

Що се отнася да румънския преход, той бе осъществен от бивши комунистически апаратчици и затова най-характерното за него бяха злоупотребите, корупцията и грубите нарушения на демократичните принципи. Днешният ни политическия живот пък се характеризира с това, че както управляващата дясноцентристка коалиция, така и социалистическата опозиция на практика са единодушни по икономическите и външнополитическите приоритети на страната, т.е. политическата битка в Румъния е по-скоро между личности, отколкото между програми.

В Румъния, понятието “десница” няма онзи отрицателен смисъл, характерен за страни като Германия или Русия например. Разбира се, реформистката левица се опитва да го представи като синоним на “дивия капитализъм и масовата безработица”, докато за неокомунистите, които все още запазват известни позиции във висшите учебни заведения, “десницата” просто се асоциира с фашизма. Що се отнася до “новата десница”, това течение възникна сред румънските студенти и интелектуалци по време на миньорския поход към Букурещ през 1991. Младите хора, сред които бях и аз по онова време, почувстваха необходимостта да опознаят идеите на тази прословута “десница”, срещу която която нашите ретроградни, компрометирани и корумпирани “посткомунистически” политици се опитваха да насъскат миньорите, внушавайки им, че тъкмо университетите са “гнездото на новия фашизъм”.

По-късно една част от тези млади хора решиха да съживят някои предвоенни движения, оставайки си за съжаление затворени в омагьосания кръг на носталгията и идеологическия вакуум. По-голямата част обаче откри тъкмо в идеите на модерната западноевропейска “нова десница” онази алтернатива на посткомунистическия ултралиберален модел, от която страната ни се нуждае. Така възникна клубът “Аколадор”, а по-късно и нашето списание, чрез които се опитваме на лансираме своите решения на днешните проблеми на страната. Стремим се да формулираме основните принципи на модерния румънски национализъм, противопоставяйки ги на странната и опасна смес между расизъм и откровен неокомунизъм, изповядвани от Партия “Велика Румъния”, създадена навремето от тайните служби, и нейните съюзници – национал-комунистите от крайно лявата Социалистическата работническа партия. Вярваме, че идеите на румънската “нова десница” тепърва ще оказват своето влияние върху нашия политически елит.