Дирижираната демокрация
Ляво-либералният характер на прехода предопредели и много от слабостите на българския демократичен модел

Борис ДИМИТРОВ

Повечето социологични анкети показват, че българинът приема демократичната система като едва ли не единствената реална придобивка на нацията за последните десетина години. Но, в същото време, статистиките сочат, че все повече наши сънародници отказват да упражнят правото си глас по време на избори, което пък е най-сигурното доказателство за

Криза на родната представителна демокрация

Последната, впрочем, е естествена последица от факта, че стартирането преди десетина години на българския преход, като ляво-либерален, означаваше и ориентация към либерален демократичен модел. В условията на съвременния глобализационен процес обаче, модерният либерализъм концептуално, политически, философски и икономически, все повече се отдалечава от класическата демокрация. Ако в центъра на демократичния мироглед е “демосът” (т.е. нацията), в центъра на либералния е индивидът, ако демокрацията се основава на върховенството на колективния интерес над индивидуалния, либерализмът се крепи именно на предимството на индивидуалния интерес, в крайна сметка, ако демокрацията е една от формите на политическо устройство на традиционното общество, либерализмът е икономическа и философска доктрина, тотално отричаща традиционната цивилизация и стремяща се към ерозията и ликвидирането на всички обществени институции, свързани с политическата и културна история на нацията и държавата.

В конкретните български условия, възприемането след 1989 на либералния политико-икономически модел на преход означаваше, новата демократична система у нас да приеме формата на “дирижирана” (а не “органична”, т.е. национална) демокрация. Последната, макар и формално да съхранява емблематичните за всяка демократична система институции – изборите, парламента, съдебната система, на практика ги изпразва от съдържание. А доколкото българският преход бе замислен и реализиран с единствената цел безболезнено трансформиране политическата власт на част от някогашната комунистическа върхушка в икономическа, то и “дирижираната демокрация” се оказа най-доброто прикритие за диктатурата на новата олигархия, т.е. петте процента свръхбогати българи. И макар днес защитата на свободата и демократичните права на гражданите да са сред водещите теми в българските средства за масова информация, това съвсем не променя факта, че същите тези демократични права и свободи придобиват все по-формален характер, а отчуждаването на обикновените хора от “демократичните” институции прогресивно се задълбочава. Впрочем,

Спадът на доверието в институциите

е може би най-характерния белег за кризата на българската “дирижирана демокрация”. Все по-малко българи наистина вярват, че Парламентът в сегашния му вид изразява и защитава интересите на редовия избирател, а не личните интереси на самите депутати или пък на икономическите кланове от полумафиотски тип, с които една част от тях са тясно свързани. Сходно е и отношението към изпълнителната и съдебната власт, расте недоверието към службите за борба с престъпността. Не би могло и да бъде другояче, след като, независимо от цвета на поредното българско правителство корупцията, непотизмът, клиентелизмът и неизтребимата партизанщина си остават най-характерните белези на родната политико-икономическа система. Избирателят отдавна не вижда никаква съществена разлика нито в програмите, нито в практическите действия на така наречените основни политически сили, най-вече защото, макар и формално да се самообявяват за християндемократически или социалдемократически, те вече са се превърнали в типични либерални формации, служещи единствено за фасада на отдавна изпразнената от реално съдържание и обслужваща единствено олигархията “дирижирана демокрация”. И, ако през 1990, 1994 или 1997 българинът все още се надяваше, че изстраданата политическа промяна, наложена нерядко с помощта на уличните барикади, ще доведе и до радикална промяна в начина му на живот, днес тази надежда е заменена с една все по-нарастваща и всеобхватна апатия. Тоталната дискредитация на сегашната ни политическа класа, всеобщото убеждение, че “изборите не решават нищо, защото ако решаваха нямаше да ги провеждат”, означават всъщност и окончателния провал на модела на “дирижираната демокрация” в България. Изходът от сегашната ситуация може да се търси в две посоки. Едната е свързана с възможността “дирижираната либерална демокрация” съвсем естествено да еволюира в някакъв тип “либерална” диктатура и никак не е случайно, че отправяните в последно време призиви за “твърда ръка” и “военна намеса” идват тъкмо от устата на убедени ултралиберали или откровени неокомунисти. Подобно решение обаче, ще означава окончателното ни затваряне в омагьосания кръг, в който са обречени да се въртят, олигархичните режими от така наречения Трети свят – т.е. от “дирижирана демокрация” към диктатура (независимо дали “либерална” или “неокомунистическа”) и обратно.

Каква демокрация?

Другата възможност изисква концептуална промяна на стратегията на българския преход и, разбира се, решителен отказ от системата на “дирижирана демокрация”. А това означава и отказ от досегашния олигархичен икономическо-политически модел. В крайна сметка, истинската демокрация е обективно невъзможна там, където националната икономика е изцяло под контрола на олигархията. Нейна икономическа основа е средната и дребна частна собственост, а в политически план тя се базира върху средната класа и националната държава. Така наречените “основни политически сили” изглеждат все по-малко способни да осъществят подобна трансформация. Тоест, необходима е сериозна политическа алтернатива. И такава, най-вероятно, ще се появи. Най-малкото, защото днешната “дирижирана демокрация” и тоталната доминация на олигархията стават вече нетърпими както за все по-широки кръгове от българския среден, дребен и дори едър бизнес, така и за голямата част от потенциалните външни инвеститори в нашата икономика. Би било добре, ако в основата на тази политическа алтернатива е новото българско национално движение, олицетворявано днес от ВМРО, макар че по принцип тя би могла да се формира и около някое от никнещите като гъби “граждански движение”, или пък да се прояви като съвършено нова политическа сила.

Необходимо е най-после да бъдат изпълнени с реално съдържание изградените през последните десетина години институции на представителната ни демокрация. Преди да започнем да го правим обаче, добре е да осъзнаем, че не може да съществува абстрактна и универсална демокрация, тъй като всеки народ притежава собствени и неповторими исторически, национални, религиозни и морални особености, които, при наличието на една наистина демократична система, са поставени в основата на нейните юридически, политически и икономически нормативи. И в този смисъл демокрацията е, и винаги е била, преди всичко национална.