Особености на националната корупция

И сегашното правителство бе принудено да признае, че е неспособно да се справи с бюрократичния ръст на данъците и държавните разходи

Добри БОЖИЛОВ *

Тези дни се чу едно много интересно изказване на висш правителствен чиновник. Запитан, защо държавата не може да намали данъците, които очевидно са прекалено тежки и вредят на икономическото ни развитие, зам.министърът на финансите Гати Ал-Джабури заяви, че това е в пряка зависимост от самите разходи на държавата, която на всяка цена трябва да събере нужните и пари за да балансира бюджета. Според него, макар да се извършва реформа, сред последиците от която ще бъде именно намаляването на държавните разходи, докато тя не даде реален резултат, нещата ще си останат такива. Интересно е, че преди няколко години, в качеството си на вицепремиер почти същото сподели и Александър Божков.

Повторението на едни и същи послания от представители на иначе взаимно отричащи се политически сили е ясно доказателство, че през годините, разделящи управлението на Божков от това на Василев (шефът на Ал-Джабури) в държавната ни структура са се променили доста малко неща. И тогава, и сега държавата си остава

Все същата тежка и скъпа машина

затормозяваща развитието на страната.

Тук трябва да отбележим, че изискването за “балансираност на държавния бюджет” е крайъгълен камък на всичките ни споразумение с Международния валутен фонд (МВФ). Като Фондът казва не толкова, кои данъци да се намалят и, кои да се качат, а какъв да е крайният резултат. А той трябва да е такъв, че да му гарантира, възвръщаемост на заемите. Въпросната възвръщаемост пък се гарантира само от държавата (МВФ не работи с фирми), спазваща необходимата финансова дисциплина. Ако тя не се спазва, Фондът не дава заеми, независимо от последиците (справка Аржентина). Ако се спазва, заемите могат да се увеличат. Така единственият начин да се получат пари за декапитализираната ни икономика, е да се спазват условията на Фонда, т.е. да се поддържа балансиран бюджет. Но избор на съответната държава е, дали да го поддържа с високи разходи и, съответно, с високи приходи, или пък с ниски данъци и разходи. Което отново ни води до несвършената от самите нас работа като първопричина за лошия икономически климат в България.

Относителният дял на държавните разходи у нас е изключително висок. И тъкмо той обуславя, до голяма степен, все още социалистическия характер на икономиката ни, защото не е капитализъм система, в която повечето неща зависят от държавата. Днес делът на брутния вътрешен продукт (БВП), който се разпределя през държавния бюджет е над 40%. В края на “ерата Костов” той бе 45%, “Новото време” го свали на 44%. Но за да се похарчат тези пари, първо трябва да се съберат. Което обуславя тежките данъци за всички законно работещи икономически единици. Тези данъчи обаче, от една страна декапитализират икономиката, т.е. намаляват инвестициите в нея, а от друга отблъскват навлизането на нови капитали отвън. Така, робувайки на догмата да се пълни бюджета, държавата закотвя националната икономика на едно място, изтисквайки всичко, което може, от нея. Само че “закотвената икономика” нито генерира работни места, нито повишава доходите. Тя може само да изостава от “незакотвените”, да губи конкурентните си предимства и, в крайна сметка, да става все по-бедна. Като параметрите на “свиването” се виждат дори и от официалните статистики. Според тях България има 4-5% годишен икономически ръст. С което управляващите дори се гордеят, защото бил по-високо от показателите на развитите държави. Само че пропускат изключително важния факт за началната база, върху която се измерва ръстът. В САЩ например, той може да е само 2-3% но върху БВП от 10 трилиона долара! Или всеки американец печели по 1000 долара всяка година в сравнения с предходната. Подобни са показателите за Япония и ЕС. Същия показател за България е само 80 долара! Което е направо смешно, защото при адекватна реформа и управление, годишният ни ръст би трябвало да се измерва с двуцифрени числа, както е в Китай например. В Източна Европа пък има “отличнички”, които за същия “период на реформи” като нашия са постигнали 5-6 пъти по-висока средна заплата. Следователно, макар и “средностатистически” икономиката ни да върви напред с по-бързи темпове, практически тя изостава. Като най-голямата заслуга за това има онзи, който контролира 44% от всички разходи, т.е. държавата.

Държавните разходи притежават специфична комбинация от свойства, правеща ги

Опасен компонент за всяка икономика

Те едновременно, иключително лесно се обосновават и също толкова лесно могат да бъдат присвоени. Държавата винаги може да обоснове необходимостта от по-високи разходи за някакви, уж полезни, начинания. Никой не може да се противопостави на предложенията за намаляване на бедността, повишаване качеството на здравеопазването, превъоържаване на армията, модернизиране на образованието и т.н. Издигайки подобен приоритет обаче, държавата се оказва с “развързани ръце” и може да прави, каквото си иска. И доколкото решенията се вземат от служители, които не плащат за грешките от собствения си джоб, но за сметка на това имат правото да бъркат в чуждия, тези решения лесно минават. А чрез тях (дори нито лев да не бъде откраднат) твърде много пари, съвсем законно, излизат от реалната икономика, която започва да се задушава.

Дилемата тук е, трябва ли държавата да се занимава с всички тези въпроси, обсебвайки правото да ги решава еднолично? Ефективно действащите икономики са дали ясен отговор – “не”! Защото оставени на действието на свободния пазар, само със съответното законово регулиране, те също могат да бъдат решени, при това по-ефективно. Държавата трябва да монополизира единствено неизбежните дейности, където никой друг не може да се справи – поддръжка на външния дълг, отбрана, сигурност, базово образование, базово здравеопазване и пр.

У държавата винаги съществува стремежът да увеличава разходите си, т.е. да разширява дейностите и пълномощията си. Това е пряко следствие и от консуматорското мислене на повечето държавни служители. Които искат от тях да зависи разпределянето на повече пари, защото по този начин и те могат да изкарат повече. За държавния служител работата не е просто работа , а място за изкарване на пари. Той възприема заплатата си като основа, върху която се стреми всячески да си докара още нещо. Иска повече командировки в чужбина, премии и всякакви други “екстри”, от които да спечели нещо законно, а също повече власт, пари за харчене и права, от които (чрез по-малка или по-голяма корупция) да припечели още нещичко.

Държавните пари са лесно присвояеми

защото не се управляват от собственика си (данъкоплатеца), а от чиновници, които не са пряко зависими от него. От друга страна, пак същите чиновници, до голяма степен, определят и данъците. Поради това държавните приходи и разходи имат свойството лесно да нарастват - всеки е готов да вдигне данъците на “другите” за да похарчи след това той парите. Поради това и държавата ни в момента се занимава с много несвойствени дейности, обсебвайки голяма част от полето на частната стопанска инициатива, заедно с парите, които и се полагат. Но понеже мисията на държавата е повече “консуматорска”, а не “инвеститорска”, тези пари се “изяждат” вместо да се вложат в развитие. А резултатът е по-малко работни места и по-бавен растеж.

Огромната тежест в случая идва от онези дейности, които действително са нужни и действително са държавен приоритет. Държавата не може да се откаже от поддържане на армия, на болници и училища. Има един минимум от дейности, които не могат да се оставят на свободния пазар. Макар че границите на този минимум се определят твърде трудно. И тъкмо това дава възможност на чиновниците да “приобщават” към него все нови и нови дейности, с единствената цел държавата да харчи повече пари и от самите чиновници да зависят повече неща (т.е. да са по-пълни и собствените им джобове). По тази линия, по времето на Иван Костов например, бяха въведени стотици лицензионни режими и “здравната реформа” се превърна в “социална реформа” за самия медицински персонал, вместо да бъде реформирано качеството на здравно обслужване. А “загрижеността” за определени групи болни, нуждаещи се от безплатни лекарства, се превърна (на практика) в източване на пари, чрез фиктивни рецепти, към лекари и фармацевти. Така източените пари са съизмерими с тези, похарчени за истински лекарства! Същото се получава и в други сфери, управлявани от държавата – армия, полиция, образование, социална и пенсионна системи и пр. Последните две са особено важни, защото гълтат колосални ресурси. На повърхността всичко изглежда прекрасно – да се помага на бедните и възрастните. Но, на практика, съвсем не е така. Защото не е беден онзи, който няма пари, а който е лишен от възможността да ги изкара. И в това отношение много интересен е американският опит. В САЩ също от време на време има депресии и много хора губят работата си. Но не висват на социалните помощи, а започват трескаво да си търсят нова работа, при това - каквато и да е. Интелектуалци стават келнери или миячи на чинии във време на криза. Правят го за да вържат двата края и да изхранват семействата си и не приемат тази работа като нежелана или “срамна”.

Аналогичният вариант у нас се нарича “интелигентен безработен”. Който смята, че след като е учил много, вече не може да работи какво да е. И който смята, че държавата трябва да му намери подходящата работа. В България е изключително висок процентът на безработните, които са се отказали да си търсят работа. И ето че се появяват чиновниците, които казват: “Трябва да помогнем на безработните”. И го правят по най-безумния начин – с раздаване на “помощи”, значителна част от които впрочем, се отзовават в собствения им джоб. Когато помощите не стигат, оправданията са тежката криза и недостатъчните приходи в бюджета, за които пък са виновни “лошите фирми”, нежелаещи да плащат данъци…. И така се обосновава поредната държавна намеса в икономиката.

Само че кризата няма да свърши и приходи няма да се появят, ако се действа по този начин. “Лошите” фирми и бизнесмени всъщност не са лоши, защото изобщо ги няма. Наличието на няколкостотин хиляди регистрирани фирми не е бизнес. Бизнесът е фирми, които работят и имат приходи. От регистрацията не можеш да чакаш данъци.

Но

Порочният затворен кръг

продължава да се върти, защото тезата за “държавната намеса” действително звучи като балсам за ухото. Кой каквито проблеми има, поглежда към държавата и иска тя да му ги разреши. Работниците стачкуват за по-големи заплати, пенсионерите искат повече пенсии, безработните искат работа. И всички вкупом искат “държавна намеса” в своя полза. Само че тази намеса означава държавата да отнеме нещо от някой друг за да го даде на теб. И, предоставяйки на чиновниците-бюрократи да раздават парите, много малка част от помощта ще стигне да този, до когото трябва. Прогресът е функция на свободната инициатива и държавата трябва да спре да съсипва тази инициатива, като и наложи по-ниски данъци. Така, оставащите пари ще се реинвестират и няма да има нужда от чак такова подпомагане и “държавна намеса”. Удивителното единомислие между Божков и Ал-Джабури потвърждава един тъжен факт, който усеща всеки, опитващ се да прави нещо реално в България – държавата твърде много му се меси и се “пречка”. Правейки го уж в името на финансовата стабилност, която обаче просто не и е нужна на такова широко ниво. Защото “балансираният” бюджет обслужва най-вече онази паразитна каста от бюрократи-чиновници, която може да ни докара дотам, край всяка малка детска градина да изникне по един луксозен офис, обитаван от “грижещи” се за нея чиновници.

И, ако темповете на изтегляне на държавата от прекомерната и намеса навсякъде и във всичко продължат съ същите измъчени темпове (по един жалък процент годишно), и ако бюрокрацията продължи да бъде по-силна от добрите намерения на министрите, определено не ни чакат добри времена.

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]
* Главен редактор на в-к “Коментари”