Демонстративната загриженост за потребителя от страна на асоциации, фондации и отделни лица, нерядко обслужва собствения им бизнес за сметка на набедените като виновни компании

Вълната от негодувание спрямо "монополите" припламва на прага на поредния студен сезон. Приближаването на сметките за парно притеснява гражданите и когато към тях се прибавят и онези за вода, ток, телефон и все по-модерния напоследък GSM, това е достатъчно за да породи "бунтовна" ситуация, а всевъзможните "потребителски" организации да се размърдат.

В цялата работа прави впечатление очевидното демонизиране на доставчиците на съответните услуги. Макар че, ако се погледне обективно, отношенията между

са сравнително цивилизовани на фона на цялостната ситуация у нас. Все пак не трябва да се забравя, че тези предприятия изпълняват и голям брой чисто социални функции, наследени от миналото. БТК например, продава градските разговори под себестойността им. Колкото и скъпо да изглежда, парното също се предлага на загуба като разликата се компенсира от държавата. Ако на тези и други подобни услуги се постави реалната цена, дори без някаква "монополна" надбавка, клиентът ще бъде ощетен много повече, отколкото е в момента. Т.е.,ако ситуацията се "нормализира", ще му стане по-зле.

Това означава, че когато се надига глас срещу някоя компания с подобно поведение, трябва да се отчита и нейната, фактически ограничена, способност за маневриране. Защото, когато работиш на загуба, или кокретна твоя дейност източва сериозни суми, финансовите пропуски логично се трансформират в проблем. Като нямаш пари не можеш да ремонтираш тръби, да подменяш агрегати, да модернизираш. Оттук - не можеш да получиш и някакво подобрение на услугата или в бъдеще - поевтиняването и. Стоиш на едно място, мъчиш се, държавата, понеже е бедна, може да ти доналее само колкото да не умреш съвсем, а накрая обираш и плодовете на народното недоволство.

Когато се критикуват българските монополи и се призовава те да бъдт наказани за да не злоупотребяват с положението си, редно е и да се признае, че това изобщо не са монополи от онзи вид, който (на теория) подлежи на някаква форма на държавна намеса. Просто защото тук държавната намеса си я има, тя е наистина много силна, и въпросните предприятия изобщо не могат да злоупотребят с икономическата си власт спрямо клиентите.

Учебникарските постулати твърдят, че вредата от монопола идва от това, че точката му на максимален интерес се разминава с онази на обществото. Примерно - монополът може да спечели повече пари ако произведе по-малко стоки и ги продаде на по-висока цена. А общественият интерес, който автоматично се гарантира при конкуренция, изисква много и разнообразни стоки на минимална цена. Само че нашите монополи не са американските от времето на Рокфелер, преливащи от печалби поради уникалността си и тласкащи общественото мнение към такива нива на отрицание, че правителството да няма друг избор освен да се намеси. Нашите монополи не са и ОПЕК - организация, способна да осигури цена както от 10 долара за барел, така и от 50, според интересите си. Не става дума и за "Газпром" - единственият доставчик на природен газ за цяла Европа.

У нас има няколко големи държавни предприятия, самите те клиенти по отношение на основните си "входни продукти" на някакви външни, непреодолими и поради тази причина монополни, фактори. Никоя наша "Топлофикация" не може да преговаря за по-ниски цени на горивата. В основната си част въпросните стойности се определят от международния пазар. И нито някой газов олигарх, нито някой шейх ще дойде да се занимава с нас, защото сме били бедни и сме нямали пари. Цената е тази, която е, и или я плащаме, или не ползваме.

Фактът, че местните монополи до голяма степен са просто предавателна трансмисия на международното статукво, означава, че изсипвайки гнева си върху тях, го изсипваме върху собствените си глави. Защото България е затворена система. И това, което трябва да излезе навън, излиза, независимо дали се събира под формата на сметки за тока, или на данъци.

Разбира се, наличието на аргументи в защита на монополите въобще не омаловажава факта, че те работят далеч от оптималната си ефективност. Не всичко е наред - това е ясно, има много какво да се желае и доста път да се извърви до постигането му.
Най-голямата грешка обаче, е да си мислим, че решението минава през по-решителна държавна намеса.

Самата държава е нерационална структура поради бюрократичния характер, високата степен на корупция и закостенялостта си. Тъй като изобщо не работи в пазарни условия, държавата е много по-догматична дори от собствените си монополи. Те все пак са в някакъв стопански кръговрат и ако се "издънят" си плащат. Държавата по принцип не я боли, когато си плаща. Което значи, че да се очаква от държавния чиновник да дръпне ушите на друг "полу"-държавен чиновник, защото не си е свършил работата, е като да чакаш Годо.

За монополите съществува само едно

Само тя може да ги накара да се размърдат и започнат да се самоуправляват ефективно.
Но в България липсата на конкуренция не идва само от държавната собственост върху монополите. Тя идва от липсата на изгода от появата на алтернативно предлагане. Кой има интерес (примерно) да построи втора водоснабдителна мрежа в София, ако след това не може да си върне парите, защото държавата защитава некоректните платци и забранява санкциите срещу тях? Кой (пак хипотетично) ще направи нова "Топлофикация", докато цените са под себестойността? Не е ли целта на бизнеса печалбата? Или може би е благотворителността и алтруизмът?
Не е зле обществото да си даде сметка, че е напълно против интереса му да се бунтува срещу всяка стъпка на монополите. Защото те правят и много добри стъпки. А акциите на тъй наречените "потребителски организации", които никой не е избирал, нито пък се знае кой стои зад тях и ги финансира, нерядко представляват действия на алтернативни икономически субекти, които ще спечелят от една или друга санкция или натиск спрямо едрото предприятие. Една от слабостите на монополите е, че са сравнително лесна мишена за източване на пари. Попадайки в центъра на обществения натиск, те често са принудени да предприемат някакви действия, насочени в отговор на този натиск. Те може и да са напълно ненужни и без полза, но се правят по принуда - за да се демонстрира активност или да се отговори на някакво очакване. И тъй като всяко действие на този свят струва пари, някой със сигурност се "облажва".

е сред най-ефективните начини да се предизвика изразходването на някакви държавни средства. Примерно, ако прекалено се наблегне на проблемите с уличните дупки в София, общината се принуждава да вземе някакви мерки и в резултат доста пари отиват в джобовете на ремонтните фирми. За тази цел дори се привличат външни заеми (еврооблигациите). В същото време други приоритети, които не успяват да привлекат подобно внимание, остават назад, дори и да са по-важни.
Същият модел се прилага и спрямо монополите, през които, подобно на държавата, минават големи парични потоци (дори и когато са на загуба). Демонстрираната публично загриженост за потребителя от страна на асоциации, фондации и отделни лица, много често е инструмент за уреждане на бизнес за сметка на "обичайните заподозрени" компании. Естествено, крайната сметка отново се плаща от крайния потребител.