След тазгодишната изборна загуба на СДС невярващият на очите си “син” шаман Евгений Дайнов съкрушено обяви, че ни чака “новото Средновековие”, което се противопоставя на “европейския проект за България”. Според известния ни политолог, изборният резултат е доказателство, че България влизала в период на политическа ирационалност. Така ли е наистина? В каква фаза навлиза България – на политически мрак, на политическа скука или на политическа екзотика? Революция или реставрация е извършеното от Симеон ІІ, който бързо и неочаквано се превърна в г-н Сакскобургготски?

Няма съмнение, че в продължение на четири години България бе тъкмо страната на политическата скука. Правителството на Иван Костов вършеше само “правилни” неща – въведе валутен борд, ускори приватизацията, стремеше се да вкара България в Евросъюза и в НАТО. Управляващата партия също бе “правилна”, т.е. – скучна. Тя си избра едно от благочестивите европейски политически семейства – християн-демократическото, и с много усърдие се постара да стане негов член, граничещо с комизъм. С появата на Симеон Сакскобургготски в България дойде

Наистина, какво по-интригуващо от това един бивш цар да стане действащ политик, да се върне в Родината след десетилетно изгнание и да спечели доверието дори и на заклети републиканци.

Така, на изборите през юни тази година политическата скука бе разгромена от политическата екзотика. Бившият цар победи и стана министър-председател. Победените отказаха да влязат във властта и днес упорито твърдят, че Симеон Сакскобургготски не е никаква политическа екзотика, а просто част политическия здрач, който се стелел над България при управлението на Беров и на Виденов.

На ниво държавнически програма новата власт засега показва, че е привърженик на скуката. И НДСВ, подобно на СДС, декларира и несъмнено ще прави предимно “правилни” неща – ще пази финансовата стабилност, ще разпродаде остатъка от държавната собственост и ще тика с всички сили страната ни към НАТО и Евросъюза. Нещо повече – новите политици подчертават, че въпреки цялата си “правилност”, управлението на СДС имаше един белег, който по-фриволните коментатори смятат за балканска екзотика, а строгите моралисти направо осъждат като елемент от политическия здрач. Става дума за корупцията, която бившият монарх и верните му хора обявиха, че ще преследват безпощадно.

Предвид изложените аргументи, управлението на министър-председателя Сакскобургготски вероятно ще бъде скучно, което обаче не означава, че България отново и изцяло се е върнала в зоната на политическата скука. Самият бивш монарх признава, че е “човек с две шапки”. Под едната се крие стандартен “европейски тип” премиер на държава с републиканско управление. Той няма да изненада света с нищо, а просто ще се постарае да докаже, че може да върши “правилните” неща по-добре от СДС и от Иван Костов и, което е особено важно, на по-ниска социална цена.

Под другата “шапка” обаче виждаме потомъка на царски род, чиито възгледи за идеалната политическа система определено никак не са “скучни”. Той гледа с недоверие на партиите и привлича в управлението хора, чиито лични качества ги поставят над всякаква партийна зависимост. Тази стратегия вече постигна първите си големи успехи. През юни електорална тежест на двете основни партии в България се сви до една трета от избирателите. Някои по-нови социологически проучвания показват, че ако днес има избори, сборът от гласовете за СДС и БСП няма да достигне дори и 20%.

Царят-премиер управлява с помощта на група от свои поддръжници, чието влияние зависи единствено от това, до каква степен са близки с лидера. В НДСВ партийна йерархия няма. Вместо нея наблюдаваме няколко концентрични кръга, оформени около бившия монарх на базата на стари приятелства и нови, често пъти случайни, познанства.

Водещите ни политолози са единодушни, че премиерът ще продължи да прави политически жестове ту към левицата, ту към десницата, с цел, ако не да ги спечели на своя страна, то поне да ги “обезкръви”. И БСП и СДС са в доста опасно положение, защото със сегашната си електорална тежест бившият монарх е истински политически валяк, който при всеки завой наляво или надясно мачка двете традиционни партии. И, ако този сюжет се развие до край (което все пак е малко вероятно) върху българския политически друм ще останат само отпечатъците на някогашните мастодонти.

При тази обстановка и най-непредубеденият наблюдател не може да избяга от аналогиите с десетилетието, заключено между 1934 и 1944. Тогава България е управлявана доста успешно от безпартийни правителства, доминирани от политическата воля на монарха, който е баща на Симеон II. В едно до голяма степен пред-модерно общество (истинската модернизация в България се извършва едва през третата четвърт на ХХ век) цар Борис III влиза в

Странно би било ако тази роля не изкушава и неговия син.

В намерението на премиера да управлява без партии, мнозина ортодоксални анализатори с ужас откриват желание за суспендиране на демокрацията във вида, в който тя се е наложила в Западна Европа и САЩ. Наистина, в учебниците по политология пише, че партиите служат за трансмисия на обществения интерес и чрез тях върху управлението могат да влияят всички социални прослойки, което пък е гаранция за политическата стабилност в една държава. Тези истини са неоспорими, но се оказва, че на българска почва те като че ли не могат да проработят. Въпреки че от рухването на комунизма изминаха 12 години, за наблюдателите е все така трудно да определят, чий точно интерес представляват основните политически партии у нас.

СДС със сигурност се ползва с доверието на една изключително тясна прослойка хора, облагодетелствани от реституцията. Останалата маса от привърженици на “сините” е аморфна, нестабилна и, както видяхме на изборите през юни – склонна към разпад при първия по-сериозен трус. БСП има малко по-широк кръг от твърди последователи. Това са възрастни хора, чиято емоционална връзка с “червените” минава през носталгията по времето на Живков и безвъзвратно отминалата младост. Със сигурност обаче няма нито една по-перспективна обществена група, която да вижда в лицето на БСП политически изразител на своите интереси. Случаят с третата по големина българска партия е по-особен. ДПС винаги е било демонстративен израз на етническа принадлежност, а не на непосредствените житейски въжделения на определен кръг хора.

Така вместо да са трансмисия на конкретен групов интерес,

се формираха като инструменти за лична кариера на техните лидери. Българската партийна система навлезе в криза още преди да се е оформила напълно. Единствено противоречието “комунизъм-антикомунизъм” теглеше донякъде ясна разграничителна линия между двата досегашни основни политически лагера и им осигуряваше достатъчна идеологическа легитимност и електорална поддръжка.

Времето обаче неумолимо изхабяваше това противоречие, то избледняваше все повече и така оголваше чисто клиентелисткия характер и на БСП, и на СДС. Идването на Симеон II бе последният тласък, който обезмисли споровете, наченати в края на 1989 и по време на Кръглата маса. Всъщност, май няма нищо случайно във факта, че бившият монарх реши да влезе в реалната политика именно през тази пролет. Вероятно и той си е направил сметката, че кризата в партийния модел на управление е достигнала критична точка и една фигура от пред-комунистическото минало лесно може да бъде представена като “бога от машината”, който ще реши всички проблеми.

Случилото се в България бе обяснено от архитект Христо Генчев като “консервативна революция”, в хода на която народът си връща суверенитета, временно узурпиран от партиите. Несъмнено, с произхода и с действията си Симеон II показва, че в много отношения е носител на консервативното начало. След като дойде на власт той не се втурна да руши със замах съществуващите йерархии, не отрече напълно предходното управление и се постара да изтъкне значението на класическите обществени институции като църквата и семейството например. Може би най-важното послание на новия премиер е, че революцията, започнала през 1989, свърши. Занапред хората ще бъдат издигани в съответствие с личните им качества и симпатите на самия Симеон Сакскобургготски, а не според революционните им заслуги при събарянето на “стария режим”.

Същевременно обаче, трябва да отчитаме, че сюжетът “Симеон II” до голяма степен е една случайност, плод на уникално съвпадение на исторически, личностни и политически фактори. Още е рано да го обявяваме за някаква трайна тенденция с общоевропейски мащаби, която ще делегитимира принципите на типа представително управление, наложил се след Великата Френска революция. Не изглежда съвсем нормално една единствена личност да представлява целокупния обществен интерес. В България това може би ще се окаже възможно за известно време поради все още незавършената стратификация на обществото. Но щом веднъж революцията приключи, пластовете ще започнат да се наместват трайно и хората постепенно ще намерят своите истински социални роли. Защото за кризата в досегашната партийна система не бяха виновни партиите сами по себе си, а липсата на ясно обособени групови интереси, които да бъдат изразявани. Поради проточилия се “революционен хаос” никой не бе сигурен в позицията която заема, и дори във вкусовете и интересите си.

Уморени от

през тази пролет българите предпочетоха да се доверят на своите все още живи патерналистични нагласи и да делегират доверието си на една единствена личност без да минават през посредничеството на пратиите. Това несъмнено е политическа екзотика, защото в началото на ХХI век доминиращият тип гражданска култура в Европа е доста по-различен. Затова и шансовете на Симеон II да промени дългосрочно политическата система в България не са големи. Което прави респекта пред смелостта му да влезе в реалната политика още по-голям.