И тази година за пореден път чествахме 6-ти септември – Денят на Съединението. И тази година за пореден път компетентни хора (в случая историци) ни напомниха, че националните цели се постигат с умела игра и най-често - въпреки интересите и съветите на основните меродавни световни фактори. Вероятно и тази година за пореден път ще се убедим, че кучето може и да си лае от време на време, но това не пречи на кервана да си върви. А жалко!

Известно е, че актът от 6-ти септември 1885 става факт благодарение съчетаването на естествения патриотизъм, съдържащ се в тогавашното българско селско общество и подсилван от близостта на Възраждането, интересите на монарха, дискредитиран от провала на доскорошния “режим на пълномощията” и противоречията на тогавашните Велики сили - константна величина, валидна впрочем и в наши дни.

В съвременния глобализиращ се свят провеждането на

е от ключово значение за България (както и за останалите страни в света). Особено за да бъде постигната главната национална цел - бърз икономически напредък, водещ към спиране на емиграцията и оцеляването ни като нация. Воденето на подобна политика обаче, без наличието на основния й елемент в пост-модерната епоха - транснационалните корпорации (ТНК), е невъзможно. Нещо повече – без собствени ТНК е въобще невъзможно да водиш що-годе самостоятелна външна политика. Загубата на българските позиции в Македония (предшествана от пропуснатите възможности за разширяването им) и дори проспиването на днешната дестабилизация на Скопската република, са само поредната илюстрация за това. Смело може да се каже, че в пост-модерния свят ТНК са най-мощният инструмент за влияние на една държава. Те въздействат както върху формирането на външно-политическия курс на своята “метрополия”, така и върху този на “приемащите ги страни” и са особено чувствителни към състоянието на международните отношения. Най-важното направление в използването на ТНК от “държавата-майка” е обезпечаването с тяхна помощ на достъпа до ресурси - суровини, стоки, гориво. А най-голямото им предимство е, че си пробиват път сами, макар и с опора в държавния апарат на “метрополията”. Появата на предприятия на ТНК в една или друга държава автоматично генерира лоби от местни бизнесмени и чиновници, силно заинтересовани от връзките и търговията със съответната “метрополия”. “Държавата-майка” може да въздейства с помощта на финансови, политически или военни лостове. Но именно корпорациите, с финансовата си и промишлена структури, дават материалната основа, върху която, чрез сложни финансови операции, се формира икономическата зависимост на “приемащата” ги страна от “метрополията”.

САЩ, Япония, държавите от ЕС, а напоследък и Русия, добре съзнават ролята на ТНК за своята външна политика. Така например, задграничната експанзия на американските ТНК се поддържа от всички слоеве на естъблишмента, а правителството ползва разнообразни методи - от различни данъчни облекчения, през застраховане на загубите, до използването на военна сила за натиск в полза на корпорациите. Създадени са дори (формално частни) институции, стимулиращи американската икономическа експанзия и главно американските инвестици по света. На свой ред, европейските и японски ТНК ползват дори по-широка държавна подкрепа за завоюване на нови или запазването на вече придобити територии. Затова никак не е случайно че от старото правило "флагът следва търговията", световната политика отдавна премина към ново: "флагът следва инвестициите".

Нашите южни съседки - Гърция и Турция – отдавна (и, за разлика от нас, без прекъсване) поели по капиталистически път на развитие (макар и носещ всички белези на балканския капитализъм: изоставаща и едностранчива индустриализация, ниско технологично ниво, силна семейственост във фирмите и т.н.), също имат своите ТНК. Развиващи се, разбира се, в своите, не дотам глобални като американските, ниши. И ползващи необходимата им държавна подкрепа - пряка, и косвена. Защото, въпреки, че най-често икономическите интереси във външната политика не винаги отчетливо се забелязват и напук на широко прокламираният принцип за ненамеса на държавата в икономиката, и при тях държавната подкрепа е очевидна.

На фона на все по-ограничените възможностите за експанзия в Третия свят и след рухването на комунизма и “отварянето” на пазарите на бившия Източен блок за Запада, изолираните доскоро източноевропейски (сред които и България) и средноазиатски държави бързо се превърнаха в “приемащи страни” за големите западни и източноазиатски ТНК. Оставайки си в същото време “вътрешни” за новосформиращите се руски транснационални корпорации, с всички следващи от този факт проблеми.

Всъщност, именно българския политически модел най-ярко илюстрира състоянието ни на “приемаща страна” за транснационалните корпорации.

Няма обаче държава в света, която да не е предприемала някакви мерки за контрол над ТНК, проникнали на нейните пазари. Със задълбочаването на суровинния проблем на Запад

и в резултат от натрупания опит в общуването с компаниите, “приемащите страни” най-често използват ТНК за привличането на допълнителни ресурси за развитие, увеличаване на експорта, включително и в “метрополиите”, за заместване на вноса с местно производство, увеличаване на заетостта, развитие на някои водещи отрасли, отчисляване на допълнителни данъци в националната хазна и т.н., в това число дори и за лобиране в подкрепа на собствените (национални) интереси в “метрополиите”. Ние обаче

дори и като “приемаща страна”. Което се видя най-ярко по време на перипетиите ни при решаването на визовия проблем.

Не сме наясно също, че, независимо от всичко, ТНК са по-скоро туширащ, отколкото създаващ конфликти и тотално игнориращ националните интереси на “приемащата страна” фактор. Най-малкото защото (заради филиалите си и в интерес на бизнеса) са принудени да отчитат интересите и на двете страни – “метрополията” и “приемащата държава”. В България, след последната правителствена промяна, се създадоха

включително стимулиране на трансформацията му в “български” ТНК. Условие за оптимизъм вдъхват някои изказвания на представители на икономическия екип на урлавляващите, че занапред ще има равнопоставеност между чуждия и български капитал, което на фона на досегашната политика на толериране единствено на чуждите компании все пак е нещо. Безспокойство обаче буди продължаващата продажба на структуроопределящи предприятия на чужди и преди всичко базиращи се в съседни нам страни транснационални компании. Обезпокоителни са и ултралибералните разбирания на част от новия правителствен икономически екип, особено, в като се имат предвид биографиите на принадлежащите към него.

Защото декларираната равнопоставеност между родния и чуждия едър капитал гарантира единствено равния достъп до стартовите позиции. Съвсем не е все едно обаче, дали на старта ще застанат “трабант” и “порше” или автомобили от (приблизително) еднакви марки. Безпокойство навяват и очевидно романтичните разбирания на част от новия ни управленски елит за даване приоритет на селското стопанство и туризма, защото тези два сектора също искат мощно индустриално развитие. Не случайно САЩ дават преференции преди всичко за износа на индустриална продукция, без да пренебрегват, разбира се, и туризма.

Независимо от всичко, наложените ни отвън откровено либерални правила на играта всъщност разкриват нелоши възможности пред България, но само при едно условие – провеждането на подходяща икономическа политика, стимулираща създаването на български ТНК. Останалото е илюзия.