Да превърнем блатото в градина

Димитър ИЛИЕВ

Шести септември 1885 – една от най-бляскавите дати в познатата част от нашата история. Един народ – българският - се изправя с цялото си достолепие срещу целия несправедлив свят. Заобиколен отвсякъде от змии, готови да хапят, той сътворява акта на Съединението за част от разделеното си Отечество. Това събитие се случва в условията на получената само преди седем години привидна независимост, а всъщност – завоалиран диктат на “силните на деня”.

Казват, че екстремните ситуации раждат герои. Явно ситуацията е била много екстремна, защото

– цял един народ. Много съм се чудил, тънейки в нужника на днешния ни егоизъм, какво е пречело на всичките тия българи да се спасяват поединично. Вместо да се затворят по къщята си, да подхванат булките си, да окрадат държавата си, да изцицат свободата си до дупка (ами, така де, един път се живее!), те тръгнали да обединяват Родината. Безумци някакви си… неандерталци. Нямало ли е за тях чужбина, че да се изнесат половината в нея? Къде са им били ромите? Къде са им били мутрите? Къде са им били комунистите, фашистите, шпионите, ченгетата, агентите? Ами, младежта им? Какви загубеняци, моля ви се! Всичко, що е било мъжка челяд, с току що наболи мустачки, се записвало доброволци във войската. Нямало ли е за тях ученички и студентки, кафенета и дискотеки, та са напирали до един за армията? Не стига това, ами са и изгаряли живи като Гюро Михайловци на поста си, пазейки суверенитета и знамето на страната си.

Какви са били хората, живели в онези години и сътворили тези чудатости? Много просто – били са българи, истински българи.

А светът наблюдава тези събития шашнат и стреснат. Малко множко им идва на Великите сили денонощният поход на българската армия при Сръбско-българската война. Тези цървулести потурковци, с гордо изпъчени гърди, само за седем години свобода постигат такива резултати, а какво ли ще е след седемдесет! За да се спре опомнянето на българите, трябва да се вземат мерки. И те наистина се вземат.

Шести септември 2002 – национален празник на България. Девет часа сутринта. Изпълзявам из шубраците на днешната ни посредственост с надеждата да открия празника из софийските улици. Уви, такъв няма. По улиците пърпорят обичайните автомобили. Прозорците на домовете ни са затворени и запердени. Балконите – пусти и безлюдни, тук таме сивеят изпрани и проснати гащи. Вместо символа на държавността – националното знаме. Известно оживление съзирам пред будката за вестници. Просветва ми малко. Ние, българите винаги сме били ученолюбиви и любознателни. Зачитам се в заглавните страници. Нещо обаче ме хваща за гърлото. Юмруците ми инстинктивно се свиват. Сърцето ми започва да бие на бунт. Ето какво съзират очите ми там:

“Стандарт”: “Забавачките стават безплатни”

Иде ми да крещя от огорчение. И аз съм тръгнал да диря празника! Празнуват само честитите хора, тези които имат самоличност. Робите не празнуват. А ние сме

Онези българи, отпреди 117 години, са били свободни и горди, въпреки зависимостта си от турския султан или както е получило гражданственост – турското робство. А ние днес сме роби, въпреки свободата и държавността, които имаме. Каква е тази пропаст, която се е отворила между тях и нас? Това, че те са били българи е вън от съмнение. А в нас останало ли е нещо българско? Или ние днес сме резултата от мерките на Великите сили? Сигурно! А може би сме следствие на още една септемврийска дата? 9 септември 1944. Да, сигурно е и така. Но не е ли време да се събудим и опомним? Да разкъсаме оковите на страха и, най-вече, да се отървем от позора си? Още повече, че в календара ни фигурира и 22 септември 1908. Денят, в който България обявява своята независимост и след 512 години се появява на политическата карта на света. А след като на тази карта и днес съществува държавата България, би следвало и нейните жители да се назовават българи. Дано!