Има повече от достатъчно показатели, че реформата в българската икономика пак върви в погрешната посока. За една година икономическият екип на правителството не роди нищо повече от намаляването на данъците с 1% от БВП общо. Сега ни обещават още някакви символични промени. В същото време социалната министърка Шулева измисли насилственото вдигане на приходите от осигуровки, чрез уж по-високи минимални заплати по браншове. А синдикатите скочиха срещу плановете за изменения в Кодекса на труда, насочени към създаването на по-конкурентен пазар и даване на едно доста слабо, но все пак “рамо” на предприемачите.

Но тъй като по тази “технология” май повече не можем да я караме – пари за социални “хватки” няма, приватизационните приходи са пред привършване, желаещи да влагат сериозни пари у нас не се забелязват, а собственият ни бизнес е тотално декапитализиран, крайно време е да погледнем истината в очите и се опитаме да затворим фабриките (или по-скоро мафиите) за илюзии.

Досега

Правеше се от политици, гледащи да измъкнат чрез нея максимални средства за собственото си обогатяване. Така възникна изкривената схема народът напрекъснато да бъде лъган със социални обещания с единствената цел да се спечели необходимото време за поредното оглозгване на държавната собственост от политиците и стоящите зад тях псевдоикономически кръгове. После, разбира се, идваше поредната криза и народът избираше поредния мошеник, обещал да “сложи край на произвола” и накаже грабителите. Политиците ни, вместо да предложат по-бърза приватизация на по-ниска цена, откриха, че е далеч по-печелившо да предлагат по-високи пенсии, социални помощи, евтини ток и парно, или пък просто, да обявяват, че ще ни “оправят” за няколкостотин дни.

В крайна сметка, у нас се заформи една измислена реформа, която, тъкмо защото е измислена, се финансираше основно от натрупаното в миналото богатство. И то накрая свърши.

България е “малка” икономика и за нея няма друг избор, освен да бъде и “отворена” икономика. Последната произвежда нещо, продава го на световния пазар и с парите купува други неща, които са и нужни. За България е просто невъзможно да е самозадоволяваща се затворена система, защото няма собствени и дългосрочни източници на основни ресурси. А “отворения” характер на икономиката ни предопределя като “външна среда” да се възприема международната икономика. Т.е. като се прави някаква икономическа стратегия, трябва да се тръгне именно от международния пазар и после да се определя, каква да е националната политика. А не да се тръгва от нуждите и да се умува, как да се задоволят чрез международния пазар – така само нараства вносът, а заедно с него и дълговете.

Но международният пазар днес е изключително конкурентен. Причина за което е фактът, че твърде много държави тръгнаха едновременно да се реформират и строят модерно общество. Най-големият бум разбира се, бяха промените в Източна Европа и Русия след падането на Желязната завеса. Но паралелни процеси вървят и в Азия, и в Южна Америка.

Източниците на капитали и “ноу-хау” в този свят са САЩ, Западна Европа и Япония. Ресурсите им обаче не са достатъчни за да задоволят едновременно нуждите на всички. Корпорациите им нито имат толкова пари нито пък чак такъв интерес за да го правят, още повече, че огромната част от собствените им инвестиции са “вътрешни”. Това е необходимо за да поддържат високия стандарт и лидерските позиции на “своите” държави. Т.е. световният пазар на капитали и инвестиции е незадоволим, капиталът има достатъчно широк избор и отива само там, където му е свръх-изгодно.

Така че единствената отправна точка в нашата икономическа стратегия е необходимостта България да стане атрактивна за капитала. А не броят на безработните, размера на пенсиите, осигуровките или претенциите на Желязко Христов и Константин Тренчев. Това е правило, което важи за всички по света, независимо дали живеят при капитализъм, комунизъм или фундаментализъм. На сегашния етап най-добре с привличането на инвестиции се справят Китай и малките “дракони” около него. Доскоро нещата вървяха добре и в Южна Америка, но популистките заигравания провалиха всичко. В Източна Европа пък, най-добре се справиха тези, които тръгнаха първи. Защото, макар и да не проведоха идеални реформи, обраха плодовете на западната политическа подкрепа.

България сега върви точно по техния път. Само че няма да постигне техните резултати. Защото това е път, възможен при конкретни условия, който тъкмо поради това е вече изчерпан. И минавайки по него, няма да получим нищо. Затова единственият избор пред България е да отиде директно на глобалния пазар.

Със сегашната си политика обаче,

в битката за привличане на капитали. Инвеститорите имат поне няколко причини да не идват тук. От една страна, има неща, които не зависят изцяло от нас. Сред тях на първо място е регионалната нестабилност. На което можем да противопоставим само правилната си ориентация за присъединяване към ЕС и НАТО. Но това е бавен процес с доста неизвестни.

От друга страна обаче, налице са серия от чисто вътрешни проблеми, които са далеч по-отблъскващи за чуждия инвеститор. Тук влизат и високата корупция, и обърканите данъци, и облагането на работните места с прекомерни осигуровки, и нелибералното трудово законодателство, и прекалено големите права на синдикатите. Това са все проблеми, които са изцяло решими, но които не се решават, защото самите ние не го правим. Защото провеждаме политика, продиктувана от късогледи интереси, защото хората по върховете се интересуват само от далавери с други като тях, а не да оправят някой проблем, защото мисленето е насочено към това всеки да урежда само себе си, а не към решаване на общите проблеми. Крайният резултат е естествен – капиталът просто не идва. Защото не се интересува от нашите проблеми, мотиви, интереси, пазарлъци и т.н. И не му е работа да спори с нас и изслушва мотивите ни. Той предпочита да иде там, където проблеми няма. Иначе ще загуби в жестоката конкурентна борба с другите капитали, ще се стопи и ще изчезне. От тази неизбежност произтича и онова, което никой у нас упорито не иска да разбере: пазарът не признава оправдания, а само резултати. Оправданията са смърт за онзи, който ги използва.

И, докато ние си се оправдаваме и си обясняваме взаимно, кой колко е загрижен за народа, докато се мотаем, капиталът отива другаде, строи фабрики, започва да произвежда по-качествено и по-евтино и ни изхвърля от пазара. Така икономическата ни база още повече се свива, а ние (по навик) започваме да мислим, как от по-свитата база да издоим повече за изхранването на

Огромния приют, наречен България.

Всяка година някой производител (или отрасъл) у нас пропищява, че го залива дъмпингов внос от чужбина и му съсипва бизнеса. Само че едва ли става въпрос за дъмпингов внос, защото вносителите не продават под себестойността. Те са на печалба и при тези ниски цени. И ни бият и съсипват, защото при тях вече действат инвестиции, които са вкарали нови технологии и “ноу-хау”. Вече ни бият дори в такива отрасли като селското стопанство, където (по принцип) нещата все още опират най-вече до качеството на земята. И фактът, че домати от Турция сриват нашия пазар би трябвало да ни отвори очите за това, какво е влиянието на инвестициите като фактор за конкурентноспособността.

В същото време, желанието на социалната ни министърка да напълни пенсионния фонд като вдигне минималните осигурителни прагове означава само поредното изстискване на и без това слаботелесния роден бизнес. Проблемът с ниските приходи на НОИ и това, че толкова българи се осигуряват върху минимална заплата, не е, че работодателят не иска да плаща, а че не може да плаща. Кой може да си позволи 40% осигурителен данък върху всяко работно място? Нашият бизнес не може да го прави, затова плаща осигуровки върху минимални заплати и дава останалите пари на ръка. Чуждият бизнес също не може да плаща и затова просто не идва.

Тежненията на министър Шулева и групата бюрократи около нея са чист популизъм. Тези хора вярват, че в България още има пари, но се крият и трябва да се изземат. Истината е, че такива пари няма. Бизнесът ни се задъхва и едва крета. И повишените осигуровки само ще накарат фирмите да минат изцяло “в сянка” или пък да се закрият. Никой няма да плати нищо, фондовете няма да се напълнят и пенсиите няма да се вдигнат.

Решението трябва да се търси точно в противоположната посока. Рязко сваляне на всякакави осигуровки и данъци, орязване на разходите и затягане на коланите докато капиталът повярва, че сме добро място, дойде тук, превърти се няколко пъти и започне да генерира доход. Трябва да се вдигне веднага пенсионната възраст за да намалее постепенно броят на пенсионерите, защото с трохите, с които разполагаме, не можем да осигурим нормални пенсии за 2,5 млн.души. Високи пенсии може да има само при работеща икономика. Т.е. при сериозни инвестиции. Дванайсет години вече политиците купуват пенсионерските гласове с лъжи.

Но въпросът бе за икономиката, а не за пенсионерите. Примерът с осигуровките и късогледото планиране на управляващите само илюстрира тотално погрешния начин на мислене, доминиращ у нас. Същото е и в другите сфери. Корупцията не се разбива, защото е изгодна на няколко десетки хиляди души. Макар че прогонва инвеститорите. Данъците не се свалят за да се плащат с тях заплати на огромна и излишна администрация. Законите ни пък са тип “развит социализъм”. Защото трябва да демонстрират загриженост за трудещите се, та да преизберат законотворците. Но тези закони остават само на хартия, защото няма кой да плати за хубавите неща, предвидени в тях. И макар че преизбират законодателите, гонят инвеститорите. Така алтернативата се очертава доста интересна –

Засега българинът като че ли предпочита второто.

В тази държава всеки гледа да уреди себе си за сметка на другите. Напълно липсва държавническо мислене, балансиращо между интересите. В такава ситуация, по правило, най-добре се чувстват групите, притежаващи по-висока организираност. А най-организирана у нас е престъпността.

Законът за съобразяване на икономическата политика с външната среда важи, впрочем, не само за нас, но и за големите държави. Дори могъща държава като САЩ трябва да се нагажда към пазара. Защото, макар повечето от най-големите корпорации да са американски, те спокойно могат да изнесат капитала си в Китай и там да произвеждат. Затова Вашингтон взема мерки за намаляване на данъците, за насърчаване на бизнеса и т.н. Пак по същата причина американците продължават да инвестират колосални суми за военната си мощ. За САЩ това са неизбежни инвестиции в един глобализиращ се свят, където трябва да си добър, привлекателен и силен за да оцелееш. И за да привлечеш и задържиш свръхмобилния капитал.

Разбира се, американската глобална стратегия е неприложима за нас. Но ни помага да осъзнаем, че, вторачили се в собствените си задълбочаващи се проблеми, а не в световните реалности, няма да стигнем доникъде. Обществото ни трябва да престане да се занимава с евтина демагогия и да се съсредоточи единствено върху въпроса, как и какво можем да променим за да докараме големите (и не толкова големи) инвеститори тук. Защото парите или идват, или не. Макар че, дори и да дойдат, няма да разрешат всичките ни проблеми веднага. И в Америка има куп нерешени проблеми, някои от които дори са сходни с нашите. Но тези пари ще поставят добра основа, върху която ще може да се гради нещо реално. А, ако не дойдат, рано или късно, стопяващите се резерви на българската икономика окончателно ще се изчерпат. И тогава равновесието ще се самоналожи въпреки нас. А, твърде вероятно, и вече без нас.