Напоследък стана модерно да се коментира “дясната вълна” в Европа. И, в частност, възходът на “крайната десница” на континента. Действително резултатът на Льо Пен не президентските избори във Франция бе впечатляваващ, макар и без всякакви реални политически последици. Доброто, но в никакъв случай не и блестящо, постижение на т.нар. “Списък на Фортаун” в Холандия, вкара тази формация в правителството, но съвсем не доведе до очакваните радикални промени в холандската политика. Историята на следвоенна Европа познава немалко примери за убедителни изборни постижения на обявени за “крайно десни” формации, макар и не чак в мащабите, на които сме свидетели днес. От друга страна обаче, никога досега “крайнодесните” на са демонстрирали такава привързаност към либералната икономика, не са били толкова “социално ориентирани” и не са се показвали така конформистки настроени към съществуващия ред. Впрочем, това се отнася не само за Западна, но и за Източна Европа. В Русия например, създаденото наскоро Движение “Евразия”, ръководено от известния геополитик и философ Александър Дугин, което по европейските критерии спокойно би могло да се причисли към “крайната десница”, използва откровено конформистка риторика и изцяло подкрепя прозападно настроения президент Путин. Очевидно е, че на фона на чисто словесния сблъсък се реализира

на традиционната политическа десница и “крайната десница”, доколкото идеите на “крайнодесните” придобиват все по-функционален характер за съвременна Европа и, преставайки да бъдат маргинална идеология, се превръщат в съществен елемент от “реалната политика” на Стария континент.

Несъмнено е също, че доминацията на либералната и социална демокрация в Обединена Европе се изчерпа и е на път да се срине окончателно. Несъмнено е обаче и, че сегашната дясна вълна, значително се отличава от неоконсервативната вълна от 80-те години на миналия век. Най-малкото защото, в далеч по-голяма, степен се основава на национализма, а, от друга страна, защото на практика не поставя под въпрос либералните и социални завоевания на досега управлявалата левица. Всъщност Европа обръща гръб на левите, не защото са се провалили тотално, а по-скоро, защото вече са се изчерпали. Днешният Европейски съюз е до такава степен, социално уреден, че за левицата просто няма работа в него. Сега, на дневен ред в ЕС е съвсем друг и значително по-важен въпрос – кой все пак ще обитава този “нов социален рай”? Дали това ще са самите европейци – включително интелектуалците-хомосексуалисти и почитатели на “меката дрога” от Холандия и облечените винаги по последна мода френски домакини, или пък “новият пролетариат” - имигрантите от Тунис, Алжир или Турция, ставащи и лягащи с проповедите на мюезина, носещи се от телевизора?

Досега управлявалата левица успя да изпече достатъчно апетитна общоевропейска баница. И днес голямата задача на десните партии е правилно да я разпределят. Формулата на покойния Фортаун, че “вече няма място за чужденци”, е приложима за цяла Европа. Разбира се, тази позиция не пречи на Брюксел да демонстрира съчувствие към каузата на Арафат или на чеченските “борци за свобода” и, в същото време, да подкрепя на думи призивите за “свещена война” срещу ислямския тероризъм, разнасящи се от Вашингтон или Москва.

В България са се наложили две взаимноизключващи се визии за геополитиката на т.нар. Обединена Европа. Едната продължава да разглежда Европейския съюз като безропотен сателит на Америка, другата – напротив, разчита на хипотетичен бъдещ съюз между Брюксел и Москва, който ще сложи край на сегашната хегемония на САЩ и техния модел на “еднополюсна глобализация”. Общото между двете е, че не разглеждат Европа като самостоятелен геополитически субект и, на практика, отхвърлят идеята за “европейския глобализационен полюс”. Ако се обърнем към историята обаче, ще видим, че в хода на Втората световна война например, срещу САЩ и (тогавашния) СССР се изправя именно обединената от Адолф Хитлер Европа. В паметта на поколението, изградило днешния Европейски съюз, споменът за тази, макар и просъществувала само няколко години, “имперска Европа” не може да бъде изтрит. А фактът, че след разгрома и, победителите все пак се опитват да го изтрият, раздувайки размерите на “солидарната съпротива на европейските народи срещу фашизма”, говори по-скоро за волята на самите победители, а не за истинските настроения сред победените.

Несъмнено е, че след войната и Вашингтон, и Москва правят всичко възможно за да лишат Европа от качеството и на самостоятелен геополитически субект. И в руската, и в американската геополитически доктрини (включително разработените от Спийкмън, Макиндър или Савицки) Европа е промеждутъчно образувание (“rimland”) между континенталния “Хартленд” и морския “Външен полумесец”. В рамките на подобна геополитика, тя е просто операционно удобна погранична зона между “сушата” и “морето”. От гледната точка на противостоящите си по време на студената война свръхсили пък, Европа е най-вече “разменна монета”. Макар че за самите европейци, тя, разбира се, никога не е била такава. В епохата, когато насилствено бяха лишени от статуса си на самостоятелен геополитически субект, (западно)европейците, под прикритието на американския военен чадър, успяха да оформят ново единно европейско пространство – не само икономическо, но (най-вече) пространство, където доминира общия мироглед… И, най-вероятно, оттук нататък ще станем свидетели на това, как

постепенно възстановява позицията си на политически и геополитически субект.

Този субект притежава собствени амбиции, интереси, своя геополитическа митология и идеология, които неумолимо ще го тласкат към определени действия, в чиято логика за нас българите (както и за останалите източноевропейци) е изключително важно да се ориентираме предварително.

Геополитическата идея за Европа възниква като контрапункт на идеята за Рим и, в частност, в противовес на византийската интерпретация на “римската идея”. А за първи акт на идеологическото контструиране на Европа като самостоятелен субект може да се смята провъзгласяването на франкския крал Карл Велики за император. Така, още преди разкола между западната и източната църкви, става разцеплението на идеологическо-политическото Римско имперско пространство и Европа, като геополитически субект, се конституира чрез своята “империя”, която макар и да не се превръща в стабилна политическа реалност, чак до Вестфалския мир от 1648, с който приключва Трийсетгодишното война, си остава водеща европейса идеологема. И никак не е случайно, че съвременните европейски интелектуалци от т.нар. “нова десница” (като Дьо Беноа или Стюкерс например) активно апелират именно към този имперски исторически опит.

има не толкова идеологемата на Римската империя, формирала се около Средиземноморския басейн, но изключваща Германия и Централна Европа, колкото идеологемата на Карл Велики и Свещената римска империя на германската нация, обхващаща (в общи линии) цялото днешно пространство на Европейския съюз.

Тоест, идентичността на съвременната “Европейска република” притежава мощен имперски исторически фундамент (без какъвто, между другото, не може да мине нито един истински геополитически субект). Идеологемата на империята на Карл Велики лесно може да бъде изведена от подсъзнанието на европееца, още повече, че опитът на Наполеон и Адолф Хитлер и придават допълнителна актуалност. А след вътрешната етническа консолидация на “коренните европейци”, която днес се реализира с помощта на “крайно десните” националисти (последните, независимо от всичко, са по-скоро “европеисти”), вероятно ще последва геополитическата консолидация на Европейския съюз, в качеството му на реална световна държава. Още повече, че новото поколение европейски десни политици разглеждат европейското единство като аксиома и тяхната “дясна ориентация” вероятно ще има в по-голяма степен общоевропейски (т.е. имперски), отколкото национален и националистически характер.

Подобна имперска консолидация на Европа изглежда още по-възможна на фона на продължаващата “инфлация” на ядрените оръжия – старите свръхдържави ги съкращават, докато новите атомни държави са готови да ги демитологизират, използвайки ги именно като оръжие, а не само като заплаха. В тези условия въпросът за силовия потенциал на Европа губи част от своята актуалност – доколкото е трудно ЕС да се превърне в трета ядрена свръхдържава. За сметка на това, ремилитаризацията на Европа, посредством изграждането на мощна конвенционална армия, е напълно възможна, още повече, че тази армия ще се окаже, практически, единствената сериозна сила чак до Великата китайска стена.

Най-важното обаче е не това, а фактът, че империите се градят на базата на експанзията. А какво може да бъде

Тя едва ли ще насочи на Север, нито пък на Юг. Всяка интегрирана пан-европейска държава има само един път за експанзия – на Изток (т.е. към Балканите и Русия). Така че, напук на идеята на геополитиците-евразийци за изграждането на мощен антиамерикански “континентален блок” и за “единна Европа от Дъблин до Владивосток”, реалното осъществяване на европейския проект, т.е. реалното връщане към митологемата на Карл Велики, автоматично превръща обединена Европа в противник, едновременно и на Америка, и на Русия – както по отношение на реалните им геополитически интереси, така и по отношение на изградените през вековете чисто политически митологеми. Що се отнася до Балканите (и, в частност, до България), на тях изглежда им е съдено да се превърнат в част от бойното поле (друга негова част вероятно ще станат териториите на Прибалтика, Беларус и Украйна), където ще се реализира този сблъсък (между европейските интереси от една страна, и руско-американските, от друга).

Така че, новата “дясна Европа” се очертава като конфликтна спрямо Москва и Вашингтон федерална свръхдържава. Техен достоен противник, при това значително по-силен отколкото неясното “геополитическо междуметие”, каквото представляваше досегашния либерален европейски “римленд”. Именно поради това всички приказки за “залеза на Европа” са най-малкото преждевременни, а възторжените твърдения за “възраждането на Европа” - най-малкото неразумни. Особено в страна като България, където европейската имперска идея се кръстосва с имперските идеи на САЩ и Русия.