Повече от очевидно е, че приближаващите избори ще се различават коренно от провежданите до сега кампании. Ожесточението на предстоящата битка вече бележи първите прояви на надпреварата и няма съмнение, че до същинския й старт страстите няма да увехнат.

За първи път,

няма да е между ляво и дясно, а между силите в самото дясно пространство. След като за четири години стана ясно, че левите не могат да предложат никаква разумна алтернатива нито на управлението на страната, нито на политиката, която води мнозинството, явно е, че тя ще трябва да бъде потърсена някъде в десния лагер. Разбира се, когато приближават избори желаещите да се пробват в управлението са прекалено много. И като правило, голямата част от тях са не само неподготвени за да поемат такава висока отговорност, но и нямат нито необходимите качества нито задължителния политически опит. Затова едно от най-големите предизвикателства за всяка сериозна партия в предизборния период е именно подбирането на партньорите и съюзниците за парламентарната битка.

И ВМРО в момента е изправено точно пред такова трудно решение. Организацията има най-малко две възможности. От една страна ръководството й би могло още сега да побърза да влезе в коалиция със сродни и близки по политически позиции партии и спокойно и безметежно да чака какво ще отреди жребият на съдбата в деня на изборите. Това обаче едва ли би било най-далновидния ход именно в този момент, когато картите все още не са окончателно раздадени.

От всички партии в дясното пространство извън СДС,

и с най-широко обществено одобрение.

Това я прави и единствената конкурентноспособна организация в състезанието със управляващите. Поради това, нормално е в навечерието на изборите, към нея да се насочат апетитите на множество конюнктурни политици и лидери, които да се опитат да използват изграденото до сега от “войводите” за личните си цели. За да не допусне да попадне в такъв капан, за младата партия е най-добре да изчака и да преценява качествата на потенциалните си партньори до последния момент. А възможните съюзници не само, че не са никак малко, но и са прекалено различни. Като някои са толкова нееднозначни като политическа заявка, че не е никак лесно да се прецени, дали евентуално сътрудничество с тях би могло да помогне, или по-скоро ще навреди на македонската организация.

Най- ярък пример за такава несигурност например е току-що възникналата Гражданска партия за България на генерал Богомил Бонев. Вярно е, че от холивудска гледна точка личността на бившия вътрешен министър би донесла някакъв рекламен успех на всеки съюз, в който влезе формацията му. Преди всичко обаче, никак не е сигурно, че въпросната реклама ще се трансформира и в политическо доверие. Дори напротив. Политическата практика познава прекалено много примери, доказващи, че шоубизнесът и политиката са две доста различни неща. Второто притеснение от подобно съжителство е още по-сериозно. Богомил Бонев и “генералите”, които е събрал ексминистърът около себе си, с лекота биха могли да повторят сценария на левите “генерали” в БСП и да се опитат да превземат ВМРО отвътре. А такъв опит, дори и да не унищожи Организацията би могъл да предизвика сериозна криза във все още младите й структури, способна, при определено развитие на нещата, задълго да я извади от списъка на сериозните политически сили на страната. В края на краищата, Гражданската партия няма нито опит, нито структури, нито човешки ресурс. На практика всяко сътрудничество между Националното движение и формацията на Бонев е обречено да се развива на дълбоко неравноправна основа. Като при всички случаи големият печеливш от такъв съюз ще бъде по-скоро ГПБ, а дивидентите за “войводите” ще останат много спорни. И в крайна сметка, съвсем логичен е въпросът - защо ВМРО трябва да рискува да загуби от съюз със Богомил Бонев, ако не е ясно, че няма други печеливши варианти, на които да заложи.

Такъв вариант, разбира се би могъл да бъде Царят. Най-малкото, защото в този своебразен “дует” и двете страни отстояват чисто политически интереси и това ги прави равноправни, поне в диалога помежду им. Засега обаче, Симеон II не бърза да се ангажира с никакви предварителни “приятелства”. Дори не е ясно дали изобщо ще влезе в играта.

би бил обаче прекалено силен и независим и за това е повече от сигурно, че ще се намерят достатъчно “доброжелатели”, които или да не го допуснат, или да се постараят да го контролират лично с присъствието си, или пък чрез подставени лица.

В доказалото своята непълноценност българско политическо пространство днес монархическата линия се възприема от множество амбициозни политици като единствената лесна възможност да се очертае ясна алтернатива на управляващото в момента мнозинство. За съжаление, това събира около царската корона цяла дузина нездрави интереси, чиито защитници без свян са готови да използват авторитета на Негово величество, за да реализират личните си намерения. Такъв подход несъмнено би компрометирал монархическата идея изключително бързо и след поредната кампания тя ще бъде до такава степен лумпенизирана и изхабена, че едва ли ще може изобщо да се задържи в актуалния политически речник на държавата ни.

Ето защо моментът е наистина критичен, както за Симеон II, който ще трябва много внимателно да обмисли бъдещите си политически планове, така и за всички, които могат да бъдат негови потенциални съюзници, в това число и най-вече ВМРО. Защото от всички, с които Негово величество би могъл да покани за съвместна предизборна коалиция единствено ВМРО има какво да губи, ако играта се окаже прекалено, груба, нелоялна или просто неуспешна. Измежду ГПБ, на Богомил Бонев, Федерация царство България на Христо Куртев, несъществуващия реално Демократичен център на Венцислав Димитров, Демократичния алианс на Константин Тренчев, Движението “Гергьовден” на Любен Дилов, както и ДПС на Ахмед Доган, единствено партията на “войводите” има авторитета на сериозна политическа сила. Само тя има гарантирано бъдеще, само тя би могла успешно и сама да се състезава за влизане в следващия парламент, само тя има запазена политическа територия и ясни идеологически и управленски позиции.

откровени пътници, които си търсят сигурен лайнер за да акостират в 39-народно събрание.

За да позволят да бъдат използвани като такъв лайнер и Царят, и ВМРО би следвало поне да са сигурни, че цената си струва.

Защото ако не е така за Националното движение има и други верни пътища. Един от тях е самостоятелното явяване в изборите. Вярно е, че такова решение носи и някои сериозни рискове, но затова пък изкушава с огромните партийни дивиденти, които обещава. След една успешна самостоятелна кампания ВМРО със сигурност би могла да се подреди в тройката на най-значимите политически фактори в България. Това, което “войводите” постигнаха в период на несамостоятелност и политическа индиферентност, много ясно подсказва, какви резултати могат да се очакват от няколкомесечна упорита работа в активна политическа среда с конкретна и предстояща цел. Рискът от такова начинание в случая идва не толкова от невъзможността на Организацията да гарантира парламентарния си успех, колкото от, нелоялността на конкурентни фактори, които са извън нея. ВМРО не може да се надява, че “силните на деня” ще позволят или дори, че ще гледат с безразличие как младата партия си извоюва полагащите й се авторитетни позиции. Като всяка формация, която се бори за сериозно място в обществения и политическия живот на страната си, ВМРО има много повече недоброжелатели отколкото симпатизанти сред политическата класа. Това се отнася включително и за тези, които днес предизборно се пишат за най-верни приятели на “войводите”. Защото твърде възможно е утре, при други обстоятелства, сърцата им да се обърнат наопаки.

Но политиката все пак е и игра. Игра на нерви, на морал и на интелект. В която печеливш не винаги е най-умният, още по-рядко е най-моралният, но винаги и задължително е най-търпеливият.