Вероятно съм сред малцината американци, които не са гледали филма “Хари Потър”. Затова и предпочитам да не се намесвам в породената от появата му дискусия сред тъй наречените “християнски интелектуалци”. Много протестанти и католици в САЩ и Западна Европа побързаха да отхвърлят и книгата, по която е направен филмът, като част от “сатанинския заговор”, целящ да провокира интереса на младите към “черната магия”, докато защитниците на Хари Потър смятат, че тя напълно се вписва в традицията, създадена от майстори като К.С.Люис, Дж.Р.Р.Толкин или Джордж Макдоналд, както и, че една история в стил “фентъзи”, макар и гъмжаща от вещици и магьосници, е напълно съвместима с християнското ни съзнание.

За да си изясня

прочетох внимателно “Хари Потър и философският камък”, книгата, “с която започна всичко” (както се твърди в рекламата на корицата) и, която, както разбирам, е изключително популярна и в България. Преди да изложа впечатленията си, ще ми се да кажа първо, какво “Хари Потър” със сигурност не е: тя очевидно не е измежду блестящите образци на детска литература. Впрочем, според нормалните стандарти, трудно би могла въобще да се нарече “литературно произведение”. Стилът на Джоан Роулинг е заимстван от този на Т.Х.Уайт и Ръдиард Киплинг, а чудноватата и метафизика кореспондира директно със онази на филмовия сериал “Междузвездни войни” (неслучайно и нейните зли магьосници принадлежат към “тъмната страна” на Вселената).

За съжаление, авторката така и не съумява да вплете органично тези заимствани от другаде елементи в развитието на собствената си приказка, която тъкмо поради това, на моменти, наподобява плетката на начинаеща плетачка. Но, въпреки многобройните противоречия в хода на изложението и фактът, че в художествено отношение образът на Хари бледнее пред тези на героите от доста сходни произведения, книгата очевидно се харесва на мнозина. Защо е така?

Може би, защото в нея изобилстват клишетата, характерни за детските комикси. Героят е типичният несръчен аутсайдер, попаднал на границата между два враждебни свята - нещо като “грозното пате” или Пепеляшка, принудени да слугуват на калпавите си роднини. Използваните с широка ръка от авторката типични левичарски стереотипи вероятно също са сред причините, за интереса на издатели и медии към книгата. Приемното семейство на Хари изглежда точно като типичната “гадна буржоазна фамилия”. Бащата е недодялан бизнесмен, глезещ родното си синче със скъпи подаръци, майката - свадлива жена, чиито дълъг врат сякаш е създаден за да шпионира в двора на съседите и, накрая – русокосият “благовъзпитан” син, който тайно тормози чувствителния Хари. И като във всеки (либерално-левичарски) комикс, и тук ценостите са обърнати с главата надолу. Обикновеният, “буржоазен” живот е досаден и потискащ, ето защо, за да живееш “истински”, се нуждаеш от магия. Младите винаги са и по-добри, и по-искрени от старите, а авторитетите не струват пукната пара, затова макар самият Хари Потър да няма особен мотив да се опълчи срещу установения порядък и авторитетите, в края на краищата нещата в книгата опират до това.

Колкото пошли и банални да изглеждат подобни внушения, изглежда тъкмо те са в състояние да осигурят одобрението на онези, които днес определят характера на съвременната (масова)култура. Макар че, само по себе си, това не може да гарантира успеха на една книга. Но, независимо че очевидно и липсва талант и оригинален поглед, Джоан Роулинг притежава едно важно качество, от което нерядко са лишени далеч по-талантливи писатели. Стивън Кинг го е схванал най-добре, отбелязвайки, че “задачата на автора на “фентъзи” е да поведе читателя си

а това се отдава само на тези, които притежават действително огромно въображение и Роулинг е една от тях”. Според мен обаче, нещата опират до това, какво разбираме под “огромно въображение”. Стивън Кинг вероятно има предвид способността на автора (не само в жанра “фентъзи”) да “хипнотизира” читателя до степен да приеме измисления от него свят за реален. Толкин със сигурност е притежавал такъв талант, също както и Конан Дойл, Рей Бредбъри, Хю Лъвкрафт или дори Робърт Хауърд (създателят на Конан Варварина). От друга страна такива гениални писатели като К.С.Люис (авторът на “Алиса в страната на чудесата”) или Джилбърт Честертън, се били далеч по-слабо надарени в това отношение. Люис например, съзнателно е ограничавал своето въображение, подчинявайки го на критичния си ум. Толкин пък, напротив, в края на живота си изглежда съвършено обсебен от създадения от него самия въображаем свят на Средната земя. Но, ако “Хари Потър” може да е някакъв критерий за това, Джоан Роулинг със сигурност нито притежава критичен ум, нито въображението и надхвърля границите на стандартните истории с Мики Маус или Супермен.

Всъщност, в съвременната “популярна фантастика”, особено в комиксовия и вариант, най-важното е не добре разказаната история или интересните характери (в “Хари Потър” няма нито едното, нито другото), нито пък способността да изградиш увлекателна интрига. На Роулинг например, са и необходими цели 75 страници за да премести героя си от острова, където той получава покана да посети “Хогуордс”, до магьосническата академия! Интригата в тази книга, свързана с опитите на героите да се сдобият с “философския камък”, се очертава с голямо закъснение. Освен това, що за свят е роденият от въображението на Роулинг? Вече споменах една от отличителните му черти – апотеоз на детската аннархия срещу скучния ред, установен в света на възрастните. Но, ако това е причината, да не харесваме тази книга, ще трябва да хвърлим и “Приключенията на Хъкълбери Фин”, и още много великолепни детски книжки в огъня.

Истинският проблем е свързан с неспособността на Роулинг да разбере природата на злото. Защото в нейния въображаем свят то е най-вече въпрос на класова принадлежност. “Снобите”, стремящи се към власт, богатство и висок социален статус, поголовно са причислени към “тъмната страна”, докато бедният, едва ли не по презумпция, се смята за добродетелен.

Много от консервативните критици на “Хари Потър” твърдят, че това “не е християнска книга”. Според мен обаче, същността на въпроса не е в това, дали Джоан Роулинг е “враг на християнската вяра” или просто “безбожница”, а че не притежава устойчива ценностна система. За разлика от нейните книги, при Толкин (дълбоко вярващ католик) например, всички вълшебници са изпратени от “Върховното същество” в Средната земя с единствената цел да помогнат на бедните и страдащи хора и хобити. Магьосниците на Роулинг, напротив, са изпълнени с дълбоко презрение към нас, обикновените хора, практикувайки свръхестествените си умения по-скоро като “изкуство заради самото изкуство”. На практика, освен с усъвършенстване на магията си и отразяване атаките на някой “зъл колега”, те реално не вършат нищо съществено. Докато християнският морал е същностно позитивен (внушавайки ни любов към Бога и ближния и необходимостта да изпълняваме човешкия си дълг, както го очертават прословутите “десет божи заповеди”), добродетелта в

е предимно “негативна”: да не си алчен, да не си сноб, или да не си “противен”. А в редките случаи, когато се изтъкват някакви морални ценности, това се прави по отчайващо тривиален дори и за някое неделно методистско училище, начин.

Авторите в жанра “фентъзи” (особено в нашия пост-християнски свят) имат три начина да доближат читателя до своите измислени светове. Единият е, изграждайки ги изцяло в духа на християнската традиция (такъв например е прословутият “артуриански цикъл” от легенди и приказки), другият е да поставят в основата им аналогията с християнството (по примера на майстори като Толкин или Люис), а третият – просто да игнорират християнската идея, както го прави и самата Джоан Роулинг. Проблемът в последния случай (поне от християнска гледна точка) обаче е, че това едва ли е възможно. Защото, както отбелязва и създателят на Алиса К.С.Люис в една от по-малко известните си книги: “Пътят към “Страната на елфите”, макар и да минава през уханни и тучни ливади, всъщност води право към Ада”. Роулинг, поне ако се съди по серията и за Хари Потър, инстинктивно не приема християнската идея. Разбира се, тя никъде не го обявява открито, но едва ли е случайно че тъкмо откровено антихристиянски настроени издатели и медийни магнати побързаха да обявят книгата и за “забележително произведение, носещо духа на новото хилядолетие”, вероятно надявайки се, с нейна помощ, да изместят “християнските фантазии” на Толкин и Люис от водещите им позиции на книжния пазар.

Естествено, самата Роулинг не може да бъде обвинявана, че книгата и се е превърнала в инструмент на мощната антихристиянска кампания, подета от издатели и филмопроизводители. Нещо повече, тя едва ли заслужава и яростните нападки, на които книгите и бяха подложени от някои протестантски фундаменталисти в САЩ и Европа. На практика, ако “Хари Потър” действително съдържа някакво послание, то е изцяло съвместимо с християнския морал. Самият Хари на два пъти бива спасен от силите на доброто, олицетворявано в случая от любовта на починалата му майка, а урокът, който получава в края на книгата е, че смелостта и приятелството значат повече, отколкото богатството и властта. В книгата присъства дори и такава чисто християнска тема, като тази за отричането (алхимикът Фламел жертва безсмъртието си за да разруши философския камък и той да не попадне в ръцете на злият Волдемор). Ясно е, че Роулинг, изпитала съдбата на самотната майка и преживяла немалко трудни моменти, вероятно основания да не харесва богатите и онези, които държат на Традицията, но дори и тя е открила, че едно от нещата, които ни крепят в живота е майчината любов. За съжаление, тези проблясъци на традиционния християнски морал не могат да променят откровено нехристиянските идеи, съставляващи лайтмотива на съчинената от нея приказка.

Не бих препоръчал “Хари Потър” на някое дете, нито пък, на който и да било друг. Но и не смятам за полезно да настройваме децата срещу нея. Защото става въпрос за

писана за хора, които прекалено обичат да гледат телевизия от човек, който също си пада по телевизионните сериали. И, ако все пак децата ни съумеят да извлекат някаква поука от тази книга, дано тя не е свързана с детронирането на авторитетите и пренебрежението към установения ред и традицията (каквото, между другото, е основното послание на цялата постмодерна поп-култура), а с разбирането, че любовта и приятелството струват повече от чисто материалните ценности.

По повод кампанията на консервативните християнски среди срещу тази книга, мисля, че тя, сама по себе си, едва ли заслужава такива усилия. Тези среди, и в частност Църквата, би трябвало по-скоро да съсредоточат усилията си върху подобряване на собствената си пропаганда, изчиствайки я от онези клишета, които карат децата да обръщат гръб на християнската литература, защото в сравнение с тях дори “Хари Потър” изглежда като шедьовър на Омир, Данте или Дж.Р.Р.Толкин. И, ако наистина успеят да го направят, със сигурност ще могат да критикуват противниците си от далеч по-добри позиции, отколкото го правят днес.