Все още, когато става дума за развитието на България в икономически план, доминираща тема е привличането на чуждестранни инвестиции. Като от тях, като че ли задължително се очаква да произведат някакво чудо. Така те нерядко се представят като панацея, също както преди повече от десет години за такава (поне в политически план) се смяташе и демокрацията като система.

По принцип, привличането на чуждестранни инвестиции е нещо, действително важно. Практиката по цял свят го показва. Но когато същият този свят е в рецесия, а борбата за инвестиции се изостря (най-малкото, защото наличните пари винаги са по-малко отколкото е нуждата от тях), редно е да се погледне и към алтернативните източници и особено към тъй наречения национален капитал. Да не говорим, че най-нормалното при провеждането на една прагматична икономическа политика е тъкмо обръщане към

и едва с оглед на това - задаването на съответните параметри в икономическата план. Оптимизъм донякъде буди твърдението на г-н Владимир Каролев от Национално движение “Симеон ІІ” пред списание "НИЕ" в нощта на изборите, че ще има равнопоставеност за всички в бизнеса. Очевидно и човек като, с напълно либерални разбирания, е направило впечатление толерирането в политиката на предишния кабинет на чуждестранните компании за сметка на българските. Оптимизъм буди и позицията на перспективен и популярен политик като Стефан Софиянски. Който на няколко пъти по време на предизборната надпревара напомни, че никоя от политическите сили не споменава и дума в защита на родния бизнес.

Всъщност, именно тази политическа сила, която най-сетне започне по-тясно да си взаимодейства с българския (едър) бизнес, може да разчита на сериозен голям успех в бъдеще. Защото чуждестранните компании, влизащи в страната ни, преследват предимно извличането на максимум печалба при минимум разходи. Десетина са фирмите по света, от сорта на "Макдоналдс" например, които могат да си позволят обратното. При това - също не задълго. А тъкмо поради разнопосочните интереси на влизащия в България чуждестранен капитал не може да се извърши структурна реформа в посока, печеливша за страната и нейното население. Което е съгласно да затегне и последната останала му дупка на колана, ако обаче види честно и открито отношение и бързи и ефикасни резултати. Просто защото е на (и дори под) чертата на биологичното оцеляване.

Предизборната кампания всъщност помогна на част от политиците ни да получат реална представа за хала на народа, като някои от тях най-после разбраха за какво става дума след четири години реене из “календара на успехите”. Експремиерът Костов дори се сети да се обърне за подкрепа към пренебрегвания от него през целия му мандат едър бизнес. Беше вече късно. Защото се реши да го направи, едва когато царският гамбит вече бе нарушил самодоволното му спокойствие и го бе докарал на ръба на истерията. Което впрочем си пролича и от предизборната кампания на ОДС - абсолютно недопустима от гледната точка на всеки специалист по рекламент маркетинг.

Днес, за водеща в света икономическа концепция, препоръчвана на всяка крачка от ред международни финансови институции като МВФ например, се смята монетаризмът. Съобразно нейната логика (най-елементарно обяснено), свободните, т.нар. "горещи пари", трябва да бъдат контролирани в банките, за да може да се контролира и инфлацията. В домашни условия такава рецепта реално се оказа Валутният борд. Той стабилизира страната след хайдушкото и разграбване в предшестващия осем годишен период, но далеч не спря износа на така необходимите на България капитали. Получи се нещо като

За да се спре инфлацията, бе въведен строг контрол върху паричната маса, който обаче, както смятат редица водещи икономисти, донякъде пречи на развитието на икономиката. Поради стагнацията (породена и от този факт), необходимите постъпления идваха главно от данъци и продажбата на останалите още неприватизираните предприятия. Данъчната тежест обаче, гони готовите пари към места с по-благоприятни данъчни и бизнес условия. Поради което декапитализацията задълбочава рецесията. И повтаря процеса. А в това време страната ни продължава да чака Годо (разбира се, не онова на Луджев и Александров), т.е. чуждестранните капитали. Които пък съвсем не са толкова много.

Същевременно, желанието ни за присъединяване към Европейския съюз - съвсем основателно предвид големите перспективи, които открива членството в тази богата общност, и на културната ни близост като европейски народ с всички характеристики, произтичащи от това - налага на България спазването на стриктни правила, които не винаги са в неин интерес. Точно тези правила даваха основание на ОДС в предизборната си кампания да твърди, че само неговата “воля да продължи” ни води към членството в ЕС. Препятствията пред това членство обаче, са много повече, отколкото обикновеният българин може да си представи. Затова, вместо да продължаваме да гоним дивото и да изпускаме питомното, България би могла да направи обратното и докато чака

от ЕС, да вземе мерки преди всичко за връщането на изнесените родни капитали:

1. Като създаде условия, действащите поне на територията на страната ни банки, да ги влагат в печеливши дейности именно тук. Защото е всеизвестно, че банка пари не държи, а влага влоговете на спестителите си в печеливши сфери: акции, държавни ценни книжа и т.н. А при създадените сега условия , тези български пари са зад граница и задвижват там чужди икономики;

2. Да създаде такива стимули и сигурност, че парите, намиращи се сега под дюшеците на хората, да бъдат вкарани в банките;

3. Да се амнистират обявените за “мафиотски” капитали. В идентична ситуация в Русия, чиито модел на “перестройка”, между другото, следваме и до днес, президентът Путин го направи. Като вместо да разруши създадените вече бизнес-империи, той просто ги оглави чрез свои хора. И т.н.

Политиката, пък била тя и икономическа, е изкуство на възможното. В нея чудеса не се случват, освен ако не са създадени условия за тях. А дори и българското "икономическо чудо" от началото на XX век става възможно чрез използване предимно на вътрешен ресурс. Като получените заеми отиват за покриване на държавни разходи като въоръжаване например (30% от националния бюджет през целия довоенен период). Днес държавата, използвайки широко натрупания през годините опит и трансформирайки го съобразно съвременните условия, може спокойно да привлече националния капитал, предоставайки му възможност да се включи в осъществяването на големите проекти, така необходими за модернизацията на страната. Но вместо това, от най-високо държавно ниво, най-мощните представители на българския капитал, т.нар. “икономически групировки”, бяха постоянно атакувани като:

- проводници на руското влияние в България (без обаче, вместо това, да бъдат създадени условия за превръщането им в българско лоби в Москва на базата на достигнатите вече позиции);

- действащи срещу интересите на държавата (като че ли вкарването на други чужди интереси и плътното следване на друг вид сателитна политика е защита на националните интереси);

- мафиотски (без обаче да бъдат стимулирани точно те да спомогнат за укротяване на престъпността, още повече, че вече бяха дали заявка за това). И т.н.

на международното поле САЩ например, се придържат към пет основни метода: различни данъчни облекчения; манипулиране програмите за помощ на съответната страна в интерес на американските корпорации; застраховане от загуби на задграничните инвестиции; дипломатическа поддръжка; използване на военна сила (пряко или скрито) за защита на застрашените корпорации.

На свой ред, изследвайки американския опит, Русия, за да се нагоди към съвременните форми на управление, също създаде свои корпорации, приватизирайки за целта дори някои министерства. Ефектът от което ние, като трета страна, успяхме да изпитаме съвсем наскоро. А на възражението, че сме прекалено малка държава за да си позволим подобни експерименти, спокойно могат да се посочат като пример поне няколко европейски държави с българските размери. Които, дори повече от американците, подкрепят своите корпорации.

През последните десет години, наред с всичко друго, българският управляващ елит ясно ни демонстрира и още нещо - че дори и в положението си на колониална администрация, тези хора не се научиха да действат като “приемаща” страна за чуждите транснационални корпорации. Които могат да бъдат накарани да лобират за България пред собствените си правителства например. А това, поне в началото е задължително предвид продължаващото и занапред допускане на чуждите корпорации в нашата икономика. Поне дотолкова, доколкото продължаващата либерализация го изисква. Тази либерализация обаче, при подходящото и използване, може да осигури допълнителна мощ и на държавата, и на българския едър бизнес. Който единствен може да послужи като “мотор” на прехода. Още повече, че досегашният “безмоторен преход”, както всички можахме да се убедим, се оказа неуспешен. И именно тук интересите на държавата и на националния ни капитал съвпадат. Поне като крайна цел и като мащаби.