На Балканите риба се лови в мътна вода. Единствено в мътна и в никаква друга…И досегашните български управляващи изглежда добре са усвоили този урок, защото в продължение на месеци не направиха нищо за да спрат размътването на Македония.

Наистина, добре би било всичко да се регулира на масата на преговорите и без пукотевици. Но то просто не се решава така. Докато европейските и американски посредници се опитват изобщо да инициират някакви преговори, куршумите си свистят, а жертвите падат. Това значи, че доброто желание и натиск да не се воюва, не генерират автоматично по-висока степен на мир С други думи - на всички им се иска мир, но войната се задълбочава. В тази ситуация само да се говори, че сме за преговори при положение, че те стават все по-проблематични, не е никаква политика. Това е реагиране на реалната ситуация с "мечтателни" средства. А неадекватните средства обикновено задълбочават кризата.

Българските управляващи не са глупаци за да допуснат подобна очевадна грешка по невнимание. Следователно, или не става дума за невнимание, или дори не става дума за грешка.

Какво постигаме с пасивната си позиция по конфликта?

Това е обичайния път, ако се тръгне по него. Понятия като "еднонационална държава" не присъстват случайно в международното право. Те целят да предотвратяват още в зародиш всякакви форми на сепаратизъм, които могат да разклатят международния ред. В същото време интересите на отделните граждани се гарантират на основа на индивидуалните права. Един французин има равни права с един корсиканец, един албанец е наравно с македонеца. И в много западноевропейски държави има малцинства, но това не е причина за федерализацията им. Нито баските, нито корсиканците, нито каталонците имат шанс да получат някакви допълнителни отстъпки. Защото алтернативата би била дестабилизация на страни като Франция и Испания. В Северна Ирландия пък, за едно никакво парче земя гинат толкова хора. Може би, защото ако там се отстъпи на терористите, после ще загинат още повече.

Укрепваща международния ред е тъкмо позицията на македонското правителство, опитващо се да запази целостта и стабилността на държавата. То брани още първия кордон - езикът и еднонационалността, защото знае, че отбраната на следващите ще е още по-трудна. В тази светлина, дори смазването на терористите със сила е решение. Ако в САЩ например, някой се изяви като въпросните паравоенни групировки, би бил смачкан моментално с цялата държавна мощ.

Не такава обаче е

Формално те стоят зад исканията на международната общност. Но реално го правят, защото така им е изгодно. Ясно е, че международната общност е сравнително бавна система и не винаги може да реагира навреме. Действията и са винаги закъснели, просто защото единни решения се вземат трудно. А това дава време на терористите.

Ако правителството ни иска мир в Македония, то го прави по доста странен начин. Твърде странен, за да повярваме, че наистина го иска. По-скоро…

Това означава състояние, при което не съществува една доминираща сила в обществото, каквато засега е държавата, и то се управлява от различни фракции, всяка от които следва собствените си интереси. Някоя от тези фракции, може и да се преценява като изгодна за България от вече отиващото си наше правителство.

Типичният вариант на "мътната вода" е гражданската война. Ако тя избухне, централното правителство (в случая това в Скопие) ще загуби част от властта си, защото една част от неговите изиратели ще воюват срещу друга. Обикновено, в този случай самото правителство се оказва най-силната от фракциите, но в никакъв случай не даминиращата. А, ако няма централна власт, се разпадат и всички структури и идеологеми, които тя е крепяла. Най-неизгодната за нашата страна идеологема е тази за македонския народ и нация като отделни от българския. В момента много сериозна част от македонците се самовъзприемат като българи, но държавната машина продължава да прокарва наследената от времето на Югославия идеологема за "отделността". Трябва да се признае, че тя е доста ефективна и наистина немалко македонци се възприемат точно като такива, т.е. като отделна нация.

Ако обаче централната власт позагуби влияние, тогава пробългарските настроения биха получили свобода, което може да доведе до образуване на силна фракция, която да работи за евентуално присъединяване към България. До момента основните "антибългаристи" бяха в опозиционната социалистическа партия на Бранко Цървенковски. В качеството си на силна опозиция, бранеща държавността, те атакуваха ефикасно всички, изглеждащи и "пробългарски", действия на правителството. Предишният кабинет на Любчо Георгиевски пък бе обвиняван, че се състои от хора с българско самосъзнание.

Ако се "замъти водата" обаче, парламентът традиционно губи влияние, а заедно с него и опозицията. Наистина, в момента тя формално е включена в така нареченото "правителство на националното единство", но ако играта загрубее, нищо чудно и то да се разпадне. При една тежка криза в Македония, когато стане ясно, че обща държава не може да има, най-логичното развитие би било ВМРО-ДПМНЕ, в качеството си на основна партия, държаща и президентския пост, да заеме по-откровена пробългарска позиция и, по един или друг начин, да разчита на подкрепа от нас. Срещу съответната цена, естествено…

Ясно е и в каква посока би се развила позицията на албанците. Въпрос поражда само един детайл - дали сегашните лидери на официалните албански партии ще допуснат грешката на косовския водач Ибрахим Ругова и ще позволят да се появи нов център на влияние в лицето на лидера на местната "освободителна армия" (по модела на Хашим Тачи).

Някъде по средата ще се "пръкне" просръбската македонистична фракция, която обаче ще е по-малко, а и няма да има на кого особено да разчита, тъй като Югославия в момента е доста слаба, след няколкото войни и бомбардировките на НАТО.

Ако България действително се стреми към подобно развитие, което в един (може би не чак толкова дълъг) срок би могло да и донесе нови територии, то нейното поведение следва да е тъкмо такова, каквото е сега - пасивна и добре оправдана официозно позиция, с която обаче, по същество се налива

В този случай албанците се явяват наши съозници, защото и те имат интерес от разделяне на Македония. Между впрочем, преди няколко години, в един оповестен доклад на ЦРУ, се говореше точно за възможен подобен сценарий - разпадане на Македония и създаване на "Велика Албания" и "Велика България".

Ако живеехме във времената на Симеон (Първи), на Калоян, или дори на Балканските войни, подобна българска политика би заслужавала адмирации - да използваш конфликтите у съседите за собствено облагодетелстване. Това е традиционен метод в средновековната практика, на чието успешно прилагане се е дължал и прогресът на нашата държава.

Освен това, в средносрочен план, България има по-голям интерес от това да съществува независима македонска държава, отколкото да я няма. Това е така, защото подобна държава винаги ще бъде много близка до нашата и един ден заедно двете ще имаме по-голямо влияние в институциите на ЕС. Ако България стане 140 хил.кв.км. с население 10 милиона, това няма да и даде кой знае какво допълнително влияние Европейския парламент или Съвета на Европа. Докато, ако Македония влезе отделно в ЕС, ще добави далеч повече, защото ще се брои за самостоятелна единица. Ако сега ни дават 10 гласа в Съвета на министрите (колкото е минимумът), заедно с македонците ще имаме 20, докато ако сме в обща държава с част от разпадналата се Македония, ще имаме пак 10. За сравнение Франция и Германия имат по 30. Няма ли да е по-разумно да останем

Подобно статукво, впрочем, ще се пренесе и при евентуалното преобразуване на Съвета на министрите на ЕС в нещо като Горна камара на Европарламента от типа на американския Сенат - там всеки щат, независимо от размерите си има равен брой (по двама) представители. Което значи, че две малки "щатчета", тежат повече от един голям.

При създаването на мощни федеративни образувания от типа на Европейския съюз, разпределението на гласовете е много важно за защита на интересите на по-малките единици. Централните институции в такива структури (в случая тъй наречените "брюкселски еврократи") обикновено постепенно съсредоточават все повече власт и пари за разпределение, които се управляват според гласовете на страните-членки. Тоест България и Македония заедно, но като отделни държави, могат да "придърпат" повече фондове, отколкото заедно като една държава.

В светлината на тези общоконтинентални процеси, темата за националния ("териториален") идеал от края на ХІХ век се измества от темата за съвременния национален идеал, който има по-скоро икономически измерения. Ако искаме и достъп до територии, и повече пари от Европа, трябва не да мислим за това можем ли да повторим саможертвата на Гоце Делчев, а за юридическата рамка на бъдещата Европейска конституция. Защото Гоце е направил правилния избор за своето време, в началото на века. Сега изборът е друг, макар и целта в крайна сметка да е същата.

А това днес значи, че можем и да хванем риба в мътната вода, но тя няма да е толкова вкусна, колкото ако заемем твърда позиция и попречим на мътенето на водата. Македонското правителство в момента е само, зле въоръжено и слабо срещу провокациите. На Запад обаче, го възприемат като силната страна и го притискат допълнително, ограничавайки му свободата да действа адекватно.

Ако държави като България, Гърция и Югославия застанат твърдо срещу екстремистите (които вече плашат, че могат да тръгнат към София и Солун!), поискат бързото им унищожаване и помогнат военно-технически, това ще потуши конфликта за отрицателно време. Подобно силово решение може и да остави тлеещо напрежение под повърхността, но времето вече ще работи за мира. Един ден, след десетина години, когато Македония влезе в ЕС, ще изчезне и теоретичната възможност за конфликт. Това е времето, което трябва на всяка цена да се спечели - дори и със сила. Алтернативата е

и разделящи реформи, които ще подклаждат нестабилността и ще пречат на интеграцията в Европа. Защото, каква ти интеграция, когато се водят войни за отделяне!

Може би защото някои от средите на досега управляващите си въобразяват, че имаме какво да спечелим. И мислят, че като няма албанци на наша територия, тези на чужда могат да бъдат използвани за съюзници. А може би отиващото си правителство на Костов е вярвало, че наистина може да остане в историята като Великото правителство, най-после осъществило отколешния национален идеал?

Но пък дали не е време да се сетим, че същите тези мечти Велика Европа ще ни ги подари съвсем скоро. И дали не е време да започнем да мислим с идеите на ХХІ, а не на ХІХ век и се постараем да станем привлекалени, преди всичко в икономически план, за братята си в Македония?

Защото и на Стария континент обичат да ядат риба, но избягват да я купуват ако не доказано, че е от бистър източник.