Според Френсис Фукуяма, национализмът и демокрацията са несъвместими, а “ирационалният национализъм” не е в състояние да се превърне в сериозна алтернатива на демокрацията и така да попречи на онова, което той формулира като “края на историята”. Друг американец - Шломо Авинери пък смята, че не либералната демокрация, а тъкмо национализмът ще доминира в ерата след краха на комунизма, от което следва и, че историята все пак продължава.

Много от нападките срещу съвременния национализъм, макар и да се отправят уж в името на демокрацията, на практика са атаки в името на либерализма. Известно е, че либерализмът смята свободата на индивида за основна политическа ценност. Национализмът – напротив – дава приоритет на общностната идентичност. Либерализмът остоява правото на личен избор, докато национализмът поставя на първо място нещо, не зависещо от този избор. Противоречието между либерализма и национализма обаче, не се изчерпва с предпочитанието към едни или други ценности. Според либералните критици на национализма, нацията е “въобразена” общност, докато толкова скъпият им “атомарен” индивид е нещо напълно реално, т.е. “рационално”.

Въпреки това и напук на традиционното схващане, че либерализмът и национализмът са взаимноизключващи се принципи, между които човек е длъжен да избира, трябва да признаем, че между понятията “нация” и “индивид” съществува безусловна позитивна връзка. Тя произлиза от същата онази съвременна парадигма на политическата мисъл, от която, между другото, се развива и либералната идеология. В основата на тази парадигма е концепцията за автономността на човешката личност, произлизаща още от християнската традиция. “Нацията” като понятие обаче, също е пряко свързана с понятието за “човешката личност”, и тъкмо в това се крие разликата между съвременният “съзнателен” национализъм и “етническата ориентираност” на хората от предишните епохи. Същността на етническата ориентираност се свежда до това, че понятието за “семейство” се разпространява и на макросоциално равнище, като по този начин етническата общност се разглежда просто като голямо семейство с общи предци. Модерната нация обаче вижда себе си, не толкова като семейство, колкото като единна личност с ясно изразен “национален характер”.

Все пак, независимо от наличието на теоретична връзка между национализма, демокрацията и икономическия либерализъм, не може да се отрече, че на практика национализмът влиза в противоречие с либералните принципи, а взаимоотношенията му с демокрацията не винаги са безоблачни. Всъщност, национализмът има две страни – едната е политическа, а другата - етническа. Неслучайно някои твърдят че има “добър“ и “лош” национализъм. На практика обаче, национализмът винаги е и политически, и етнически, макар че на различни стадии, решаваща роля може да играе само едната или другата му страна. Във всеки случай идеята за принадлежността на индивида към единната нация винаги е политическа, т.е. национализмът е немислим без политическия елемент. Но същността на това понятие очевидно е етническа. Или, ако използваме метафората, политическият компонент играе ролята на “душата”, вдъхваща живот в етническото “тяло”. Не може изцяло да се отрича антилибералната същност на етническата ориентация, но при умел подход отрицателните последици от нея могат да бъдат туширани. Гордостта на етноса от общите предци, славната история, великите традиции, общия език и велика култура и т.н. успешно могат да се трансформират в патриотично уважение към държавните институции и постиженията на демократичната (а не чисто етническа) власт. САЩ са добър пример за това. Там националната гордост се фокусира върху “американския начин на живот”, “свободните и стабилни органи на държавната власт” и ролята на страната като “лидер на свободния свят”. Постепенно традицията на търпимост и уважение към етническите малцинства също може да се превърне в повод за национална гордост, както виждаме в страните с дълги демократични традиции. Невъзможността да бъдат насочени в спокойно русло вълните на етническия национализъм пък води до прояви на шовинизъм, расизъм или национал-болшевизъм, особено опасен в страните от посткомунистическа Източна Европа. Но тези прояви на “опасната страна” на национализма произтичат не толкова от наличието на някаква завишена етническа самооценка, колкото от липсата на възможност за изява на националните чувства на политическо ниво. Когато нацията е лишена от реален механизъм за изразяване на гордостта си от своята политическа система или държавно устройство, тя започва да се гордее единствено с наследствената си принадлежност към определена раса, своя език и културна идентичност.

В миналото преходът към демокрация е предполагал известно отстъпление (но в никакъв случай не и тотален разрив) от традиционното общество. С налагането на демократичната система, част от традициите изчезват, други обаче се съхраняват, гарантирайки необходимата историческа приемственост на постепенно зараждащото се модерно общество. Днес обаче, много от текущите демократични преобразувания са свързани с прехода от комунизъм към демокрация, а (както е известно) комунизмът няма нищо общо с традицията. Макар и някога да го обявяваха за “венец на творението”, днес е вече ясно, че това бе просто поредната задънена улица в историческото ни развитие. И крахът на комунизма предполага не движение напред към “края на историята”, както твърдят хора като Фукуяма, а по-скоро връщане назад (след дългата летаргия) към нормалния исторически път на развитие. Съвсем естествено, посткомунистическите нации искат да започнат новия си живот от онзи исторически момент, в който той е бил прекъснат с установяването на комунистическите режими. Ето защо след 1989 бе неизбежно възстановяването на предишните буржоазни държави, на базата на съхранената историческа памет. От друга страна, желанието напълно да се скъса с комунизма, неизбежно доведе до стремеж за обединение с останалия отвъд “желязната завеса” свят. Който обаче междувременно бе претърпял радикални промени след 1918 и 1945. Не е чудно, че стремежът към въстановяване изходните контури на собствената държавна идентичност, от една страна, и стремежът за обединение с “външния свят”, от друга, неизбежно води до сблъсък, тъй като образът на “онази държава”, която се опитват да възстановят източноевропейците се намира в миналото, докато “светът”, с който искат да се обединят, живее в настоящето. Това доведе до тежка криза на колективната самоидентификация и аберация на посткомунистическите нации, създавайки в същото време сериозни проблеми за световната общност, като цяло. Повечето посткомунистически държави правят отчаяни опити да настигнат историята, но стигат единствено до извода, че ходът на историята вече е спрял.

Тоталитаризмът, потискал в продължение на дълги десетилетия всякаква нормална дейност на гражданското общество, остави след себе си маси от хора-роботи, отчаяно опитващи се да открият онзи общ принцип, върху който да се опитат да изградят новият си съвместен живот. В тези условия национализмът е основният (ако не и единственият) принцип, способен обедини хората в единно общество. Но доколкото

бе прекъсната от комунистическата диктатура, неин ключов елемент стана етническият. Което, разбира се, не означава че в тези общества не съществуват други социални идеологически сили, като религията или прозападните либерални елити например. Всяка политическа сила обаче, или е белязана от национализма или се самоопределя по отношение на него. Така, онова, което наричаме “културно възраждане”, е по скоро “национално възраждане”. Наблюдаваното в Източна Европа религиозно възраждане пък следва по-скоро да се формулира като “национално-религиозно”, защото доскоро основната му задача бе да съдейства за обединението на нацията и да противостои на комунистическо-атеистичния мироглед, а не толкова да носи мир и спасение на човешките души. Всички призиви към либерално-демократичните ценности постигат резултат само докато тези ценности съвпадат с контурите на собствените ни политически традиции и “националната ни идентификация”. Така в Източна Европа се възприемат днес ценностите на западната култура. Сами по себе си, либералните идеи не оказват практически никакво влияние върху политическите процеси тук.