Азбучна истина е, че без подкрепата на арабския свят, очертаващата се американо-британска операция срещу Ирак, ще се сблъска с редица проблеми. А при наличие на открита опозиция на арабските държави, тя не просто е заплашена от провал, но и може да прерастне в глобален конфликт между Запада и света на Исляма. Именно това предупреждение бе отправено достатъчно ясно от йорданския крал Абдула ІІ към британския премиер Блеър още в края на юли (по-късно потвърдено и от египетския президент Мубарак). Истинското отношение на арабските лидери към евентуалната атака срещу Саддам Хюсеин, бе демонстрирано от ред знакови събития през последните месеци. Така, още през март, когато президентът Буш обяви Ирак за част от “оста на злото”, Арабската лига, начело със Саудитска Арабия, единодушно и без колебания застана на страната на Саддам. В приетата от нея резолюция ясно бе заявено, че нападението срещу Ирак ще се разглежда като “действие, застрашаващо сигурността на всички арабски държави”. А демонстративно приятелското отношение на саудитския наследник принц Абдула към пратениците на багдадския диктатор, както и отказът на Риад да предостави плацдарм за атаката срещу него, бяха поредния дипломатически шамар за американския вицепрезидент Чейни, отчаяно опитващ се да получи подкрепата на кралството за новата война в Залива, обещавайки “справедливо и бързо” решаване на палестинския проблем.

Всъщност, само човек съвършено неразбиращ източния манталитет, можеше да се надява, че Саудитска Арабия ще се съгласи с подобно предложение. Защото, дори и при успешно решаване на палестинския въпрос, собствените интереси на Рияд изискват максимално твърдо противодействие на американските планове в региона. При това по същата причина, поради която преди 12 години Саудитската династия реши да подкрепи САЩ – съхраняването на статуквото на световния петролен пазар. Тогава, то бе застрашено от Багдад, окупирал Кувейт. Сега пък го застрашава Америка, опитвайки се да окупира Ирак.

Макар че заради санкциите днес Ирак изнася само около 2 млн.барела дневно (т.е. около 3% от световните доставки), стратегическото му значение на петролния пазар се определя от факта, че по своите запаси (112 млрд. барела) той заема второ масто в света след Саудитска Арабия.

Мнозина смятат, че резкият спад на петролните цени през 1998 (до почти 10 дол. за барел) е бил предизвикан от азиатската финансова криза. Истината обаче е, че в основата на кризата бяха действията на Саддам Хюсеин, твърдят експертите на Независимата американска нефтена асоциация. Според техния анализ, решението на ООН да увеличи шестмесечната петролна квота на Багдад е превърнало последния в световен “swing-producer” (т.е. производител, изнасящ на пазара “последния” барел петрол, и определящ по този начин неговата цена). Според експерта на Асоциацията Дейвид Боул, “световното производство на петрол, надвишава търсенето с около 4%, а Ирак и днес покрива около 3% от търсенето, получавайки възможност радикално да влияе върху цените, увеличавайки или намалявайки своето производство”. В специално писмо до Конгреса, Американската нефтена асоциация подчертава, че “навремето обявихме война за да попречим на Саддам да определя световната цена на петрола, сега, макар и без да искаме, сами му дадохме тази възможност”.

Разбира се, подобни твърдения са силно преувеличени. Но все пак съдържат известна истина, и тъкмо това накара след 11 септември 2001 Буш да се вслуша в тях, стимулирайки американските нефтопроизводители от Аляска. Сигурно обаче е друго – дъмпингът на иракски петрол (извършван под контрола на САЩ след свалянето на Саддам), може рязко да свали цените, наложени от ОПЕК и по този начин внезапно да лиши арабския свят от петролното му “оръжие” (единственото наистина ефективно, с което разполагат арабите). Съответно, рязко ще намалеят и желанието, и възможностите на последния да спонсорира международния тероризъм и палестинската интифада. Във Вашингтон са убедени, че това може да стане преломно събитие във войната с тероризма, помагайки на Америка окончателно “да приведе системата на международните отношения в съответствие със собствените си ценности”. Макар че последното изглежда крайно съмнително. Най-малкото, защото дори максимално ефективната и блестяща военна операция срещу Багдад не само ще дискредитира и Арабската лига, и ООН, но и, предизвиквайки възмущението на фанатизираните мюсюлмански маси, ще гарантира

която окончателно ще добие характера на отмъщение срещу “новите кръстоносци”. Още по-лошо, тя може да легитимизира в очите на същата тази маса използването от “Ал-Кайда” на ядрени или биологични оръжия срещу САЩ. Особено, ако, преди да бъде ликвидиран, Саддам успее да и прехвърли част от своите запаси. Така Бин Ладен окончателно ще се превърне в национален герой на арабския свят, което пък ще бъде истинска катастрофа за всички про-западни режими в региона, включително за Саудитска Арабия или Йордания.

По-неприятното обаче е, че още преди евтиният иракски петрол да залее пазара по волята на установения от САШ нов режим в Багдад, самата Америка ще се изправи пред призрака на финансова катастрофа. Преди 11 години войната в Залива сруваше на Вашингтон 80 милиарда долара. Но тогава 80% от тях бяха платени от съюзничките му Саудитска Арабия, Кувейт и Япония. Все пак кратковременната иракска окупация на Кувейт доведе до рязък скок в световните цени на петрола (от 15 на 40 долара за барел) и много анализатори обясняват именно с този факт рецесията в САЩ от 1991. Днес обаче, никой от тогавашните спонсори на Вашингтон не желае нова война с Ирак и, съответно, няма да финансира американците. Нещо повече, доколкото Арабската лига вече обяви, че ще разглежда атаката срещу Багдад като заплаха за сигурността на всичките си членки, Саудитска Арабия и другите държави от ОПЕК едва ли ще си мръднат пръста за да стабилизират нефтения пазар, а по-скоро ще действат в обратната посока. Именно оттук произтича и опасността от финансова катастрофа за САЩ – защото дори нестабилния американски фондов пазар да издържи новия подем на тероризма (който несъмнено ще последва нападението срещу Ирак), той със сигурност ще рухне, ако арабите (явно или скрито) използват “петролното” си оръжие. В този случай пазарът може да бъде спасен само от… руските нефтени барони.

“Не признаваме по-ниска цена от 22 долара за барел” – заяви преди по-малко от година венецуелският президент Уго Чавес на руския премиер Касянов, сравнявайки днешната битка за цените на петрола на световните пазари с отбраната на Сталинград. И, макар че ОПЕК засега не възнамерява да предприема акции, подобни на петролното ембарто от 1973, нищо чудно американското нахлуване в Ирак да накара арабския свят и ОПЕК да се включат в “Сталинградската битка” за контрола над собствения си петрол.

Вече 30 години (т.е. откакто арабското нефтено ембарго провокира световната криза от 1973) Вашингтон мечтае да се освободи от петролната си зависимост от арабите. Но необходимите предпоставки за реализацията на тази мечта (както впрочем и за успешна втора война в Залива) се появиха едва с формирането на стратегическия съюз между Вашингтон и Москва. Защото, макар американските интереси да остават неизменни, подходът към реализацията им през последното десетилетие бе различен. Така, по времето на Клинтън, Белият дом лансира стратегията на “Пътя на коприната”. Чиито символ стана проектът за нефтопровода Баку-Джейхан, крайно нерентабилен от икономическа гледна точка, но пък заобикалящ територията на Русия. Тоест, освобождавайки се от арабската петролна зависимост, администрацията на Клинтън се стремеше да не попадне в нова – този път руска. Надеждите и се оказаха напразни. Тръбопроводът Баку-Джейхан продължава да се намира в проектна фаза, докато междувременно руснаците пуснаха в действие притежаващият същия капацитет, но минаващ през тяхна територия тръбопровод Тенгиз-Новоросийск. На откриването му в края на миналата година присъства лично енергийният министър на Буш Спенсър Ейбрахамс, според който: “прибавяйки над милион барела дневно към световните доставки на петрол, тръбопроводът ще укрепи международната енергийна сигурност”. Именно този милион барела каспийски петрол превърна Русия в новия ключ към арабското “петролно оръжие” и в желан съюзник на Америка.

Както признава и генералния секретар на ОПЕК Али Родригес, без съгласието на Москва да ограничи износа си на петрол, цените му на световния пазар сега щяха да са далеч по-ниски. В същото време обаче, според водещи руски експерти и нефтени “барони”, това сътрудничество с ОПЕК е неизгодно за Русия и застрашава енергийната и сигурност. Именно по тяхно настояване Москва премахна квотите за износ на петрол от 1 юли т.г. Което пък бе ясен сигнал за САЩ да се ориентират към приключване на подготовката за нападение срещу Ирак, разчитайки че руските нефтени корпорации ще пазят гърба им от арабите.

Основната причина за поведението на Москва е, че след 11 септември Русия получи уникалния шанс значително да разшири присъствието си на западните пазари. Рязко повишавайки нефтодобива си (с 11% през първата половина на 2002), руснаците в момента добиват повече петрол от Саудитска Арабия – над 7,3 млн. барела дневно. И това не е всичко – защото на ред е американският пазар. Сега руският нефт е само 1% от вноса на САЩ (срещу 34% на Саудитска Арабия, Венецуела и Ирак). Но американският вицепрезидент Чейни неслучайно настоява за увеличаване на руските петролни доставки. Нещо повече, Вашингтон вече обяви готовност да гарантира не по-малко от 16 долара за барел руски петрол. На свой ред, президентът Путин декларира желание руските петролни компании да се превърнат в постоянен и стабилен доставчик на американския пазар.

“Руснаците играят мръсна политическа игра и напоследък все по-малко може да им се вярва” – заяви по този повод високопоставен саудитски петролен бос, според който, “ако Москва иска ценова война, ще я получи”. Истината обаче е, че Риад просто не може да си позволи да се кара с руснаците в навечерието на нахлуването в Ирак. Ясно е, че отказът от споразумението с ОПЕК на руските петролни компании е най-сериозната подкрепа за намеренията на САЩ в Близкия изток. Стремежът на Кремъл да разшири петролните доставки за Америка, гарантирайки стабилни цени на петрола, ерозира позициите на арабския свят и на ОПЕК в очертаващия се петролен Армагедон. Макар че, от друга страна, Русия официално не одобрява американска силова акция в Ирак, оставяйки си възможност за маневри. Нещо повече, Кремъл дори сключи търговско споразумение с Багдад, в което се говори за стокообмен от десетки милиарди долари през следващите 7-8 години.

Дали руснаците са си направили добре сметката (т.е., дали слагайки ръка върху иракския петрол, САЩ няма да свалят цените под обещаните на Москва 16 долара за барел) е отделен въпрос. За нас, българите е далеч по-важно, че ставаме свидетели на укрепването (по чисто икономически причини) на оформилият се след 11.09.2001 американо-руски стратегически съюз. Както и, че срещу подкрепата си за неутрализирането на арабското “петролно оръжие” в толкова важен за Вашингтон момент, Москва може да поиска (и получи) определени “компенсации”, включително и на Балканите. От друга страна, все по-твърдото неодобрение на западноевропейските държави за американските планове по отношение на Ирак, отново показва, че шумно прокламираният “евроатлантически избор” на България всъщност може да бъде или само “европейски”, или само “атлантически”. И, накрая, фактът, че истинската цел на “новия Армагедон” в Залива ще бъде ликвидирането на арабската финансова мощ (и най-вече тази на Саудитска Арабия), основаваща се на петрола и подкрепяща радикалния политически ислям, означава, че надеждите за скорошни и мащабни арабски инвестиции в родната икономика (основна цел на последната визита на премиера Сакскобургготски в Близкия изток и вероятна причина за нелепата идея за свикване на ислямска конференция в София) могат да се окажат поредната ни илюзия.