Българската национална доктрина
НАЦИОНАЛЕН КОНСЕРВАТИВЕН ФОРУМ
Основан през 1998 г."Да бъдеш консерватор, означава да си винаги в челото на техническия прогрес"
Франц-Йозеф ЩРАУС
ХРИСТИЯНСТВОТО И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА НОВОТО ВРЕМЕ
Вярата в Бога и съхраняването на традиционните национални ценности ще ни помогнат да оцелеем в съвременния жесток и безкомпромисен святФранк РОДЕ
Един от феномените на съвременна Европа е резкият спад в броя на онези, които изповядват християнството и се усещат свързани с Църквата. Така например, докато през 1945 близо 80% от италианците са се чувствали силно обвързани от каноните на християнската религия, днес техният брой е само 15%. Показателно е, че това отслабване на вярата върви ръка за ръка и с ерозията на традиционните национални и християнски ценности и морал.
Макар че атеизмът като мироглед също губи позиции, напоследък се сблъскваме с един дълбок и обхващащ все по-широки обществени слоеве скептицизъм, отхвърлящ възвишените ценности и водещ към откровен хедонизъм, морална деградация и отричане на истинските стойности в професионалния и семейния живот, както и в социалните отношения. Наистина, вече не сме свидетели на толкова резки нападки срещу Църквата от страна на крайната левица и либералните кръгове, вместо това обаче нараства безразличието по отношение на религията. Западът като че ли се е уморил да бъде християнски, за широки слоеве от обществото ключовите думи на християнското послание, такива като “спасение”, “възкресение”, “грях” и “добродетел” губят своя смисъл, а словата от Евангелието им изглеждат мъртви. Как можахме да стигнем дотук?
В резултат от бавната и тиха еволюция в душите на европейците, продължаваща вече няколкостотин години, те престанаха да се възприемат като божи създания, а като “господари на света”. Техническият прогрес, позволил на човек да смята, че вече е взел съдбата в собствените си ръце, накара мнозина да забравят Бога дори в такива моменти като раждането или смъртта. Това ново самочувствие се демонстрира и в отказа от традиционните ценности и замяната им с нови, обикновено нетрайни и със съмнителен характер.
Така, благодарение на технологичната революция и появата на “държавата на благоденствието”, западноевропейските общества се обърнаха към хедонизма, а оттам и към атеизма. “Тук и сега” е максимата на човека, превърнал се в потребител. Онова, което предлага псевдонаучният материализъм, се приема без възражение, докато в същото време на Божиите заповеди и свръхестествената същност и предназначение на човека не се гледа сериозно. Както проблемите на душата, така и проблемите на нацията, вече се разглеждат от чисто практическа гледна точка. Някои категории хора дори започнаха да възприемат Бог просто като средство за удовлетворяване на определи нужди. Въпросите за неговото съществуване, както и за последиците от това обаче, не се поставят, следвайки “научната” теза, че човек никога не може да постигне абсолютната истина и следва да се задоволи само с относителното познание. Националните ценности са подменени от хладнокръвното изчисляване на възможните печалби и загуби, което пък руши основите на човешкия морал. Все по-неясни и преливащи се стават понятията за добро и зло, постепенно изчезва вярата във възможността за установяване на лична връзка между човека и Бога.
Този манталитет, типичен за консумативното общество, където господства грубият материализъм, се пропагандира непрестанно от големите медии, опитващи се да формират обществена атмосфера, в която няма място за духовното и възвишеното.Трябва да признаем обаче, че не само враждебните на християнството идеи поколебават вярата на днешните европейци. Изправена пред разпространението на атеизма и нарастващата секуларизация на обществения живот, християнската философия и теология изглеждат все по-малко готови да се справят с проблемите и така да запълнят пропастта, разделяща християнската наука и реалния живот, теологията и въпросите, които си задава съвременният човек. Всичко това е знак, че има опасност Европа да скъса с една хилядолетна традиция, че тя все по-малко е способна да решава проблемите на живота и обществото през призмата на християнската вяра, че й липсва онази метафизика, способна да провокира най-добрите умове на континента.
Трябва да признаем, че в днешния променящ се свят християнската църква в Европа не успява да адаптира своите структури, така че успешно да проповядва истинската вяра. Днес дори на семействата на искрени християни става все по-трудно да предадат своята вяра на младото поколение. Последица от това е, че децата растат без религиозно възпитание. Наистина по-късно, някои от тях се обръщат към Бога, стават добри християни, но това показва по парадоксален начин, че вярата е престанала да бъде връзката, обединяваща хората, че тя вече не е фундамента на нашата култура. Левицата гордо обяви смъртта на Бога, хвърляйки по този начин откровено предизвикателство срещу самите устои на европейската идентичност.
Трябва обаче да сме наясно как точно стоят нещата. Теоретичният атеизъм се намира в дълбока криза, тъй като очевидно не е в състояние да предложи ясна и убедителна концепция за света и за смисъла на живота. Големите надежди, възлагани от материализма на пълното откъсване на индивида от божественото и свръхестественото, на възможностите за неограничено развитие на обществото насочено към задоволяването на всички желания на неговите членове, се оказаха само утопия. Дори идеята за пълната автономия на индивида, издигната в абсолют, се провали, доказвайки, че не може да бъде основа нито за отношенията между хората, нито пък за идентичността на отделната личност. Така днешният свят, белязан и основаващ се на атеизма, започва да изглежда все по-несправедлив, болен и застрашен от хаос и разруха. Изправен пред предизвикателствата на модерната епоха, съвременният човек отново се опитва да намери онези вечни ценности, които биха му позволили да оцелее в него. Търсенето на духовното, на божественото, се основава на необходимостта да се запълни духовната пустота на индустриализираното общество, в което все по-малко хора вярват в митовете за безграничните възможности на техническия прогрес. Безкрайно разочарован от догмите на марксизма и либералната идеология, днешният човек изпитва нарастваща нужда от истински ценности.
Тази необходимост обаче, не винаги води към връщане в лоното на християнството. Много са тези, които се обръщат към езотерични религии, теософията, спиритизма, астрологията и особено към различните култове и секти, такива като “Ню Ейдж”, “църквата на Муун”, “сциентологията” или сатанизма. Слабото присъствие на християнството в широки слоеве на съвременното общество помага за задълбочаването на този опасен процес.За щастие, напоследък се забелязва и обратната тенденция. Тя е свързана с преоткриване на традиционните в това число националните и християнските ценности, с обръщането на част от днешните млади хора към Църквата. Нека си припомним, че по време на посещението на папа Йоан-Павел II в Сантяго де Компостела през 1989 той бе посрещнат там от 400 хиляди ентусиазирани млади християни.
В крайна сметка, както насочването към сектите, така и връщането в лоното на християнството, са своеобразен бунт срещу отчуждението наложено на човека в съвременното консумативно общество. Той обаче дава шанс за възстановяване позициите на Църквата в него, като този шанс особено нарасна след рухването на желязната завеса и освобождаването на християнските църкви от Източна Европа от подчинението им на комунистическата държава.
А ние има какво да научим и възприемем от нашите братя християни. През 1917 в Русия, а след 1945 и в останалите източноевропейски страни бе установена тоталитарна власт, поставила си за цел унищожаването на националното съзнание и религиозната вяра на хората, елиминирането на християнството от обществото, културата и народната традиция, и създаването на едно ново общество от хора “освободени” от националните и религиозните връзки помежду си. Така комунизмът се обяви за най-радикалния противник на християнството и между двете концепции за света започна жестока битка, която бе не толкова политическа или икономическа, колкото духовна и религиозна. Тя, както е известно, завърши с духовното поражение на комунизма.
Какви бяха обаче последиците от десетилетията управление на тоталитарни атеистични режими за християнската Църква в Източна Европа? Макар и в различна степен, църквите в комунистическите държави се съпротивляваха успешно срещу атеистичната идеология и власт. Наистина много синове и дъщери на Църквата я напуснаха, водени от страха или от личния интерес, разрушени бяха голяма част от християнските образователни и социални институции, имотите й бяха конфискувани, немалко епископи, свещеници и просто вярващи хора бяха убити или вкарани в затвора. Въпреки това Църквата не се предаде и през тези години даде безброй доказателства за това, колко фалшива е тезата за несъвместимостта между християнството и свободата. Именно Църквата и християнската религия се оказаха един от най-ефикасните фактори за освобождаването на индивида от потискащата го тоталитарна система. В този смисъл опитът на нашите братя християни от Източна Европа е безценен за нас.
Струва ми се, че първото, което би трябвало да заимстваме от тях, е убеждението, че никакви заплахи и терор не могат да изтрият завинаги образа на Бога от сърцата на хората, че Бог и християнската вяра са неизмеримо по-силни от злото и лъжите на антинационалния комунистически режим. И още нещо - източноевропейците осъзнаха преди нас истинската същност на Бога, на вярата в него като жизнена необходимост и върховна ценност, без която няма нито живот, нито свобода, нито справедливост, нито пък истинска радост и удовлетворение. Докато на Запад поколението от “май 68” продължава да прокламира смъртта на Бога, нашите братя от Изток ни доказват, че без Бог човек е мъртъв.
Опитът на една скучна и плоска идеология, каквато е комунистическата, да измести християнството като духовна основа на обществото, само помогна на източноевропейците да осъзнаят необходимостта от присъствието на Бога в техния живот. Точно този опит народите от Централна и Източна Европа трябва да предадат на тези от западната част на континента.Днес всички сме свидетели на поредния крах на левите утопии за изграждане на “съвършенното безкласово и безконфликтно общество” тук на земята. Опитът да бъде създаден един свят без Бог и против Бога, се оказа опит за създаването на един по същество антихуманен свят. Този факт обаче, поражда цяла поредица фундаментални за човечеството въпроси. Какви утопии ще се появят в бъдеще? Кой и как ще се опита този път да замени Бога? В какви нови форми ще се въплъти онази надежда, която вечно живее в сърцето на човека? Революционната комунистическа идея е мъртва, време е да се запитаме към какъв идеал ще се ориентира една или друга част от човечеството? И преди всичко, каква следва да бъде позицията на Църквата в този нов свят?
И ако на Запад вярата изглежда поколебана, религиозната носталгия, напротив е все по-очевидна. В Източна Европа пък, след рухването на комунизма, позицията на Църквата (като изключим може би Полша) се оказва значително разклатена, много църкви се раздират от противоречия и разкол. В същото време обаче се наблюдава приток на млади хора към християнската църква, която на Изток е придобила репутацията на твърд защитник на човешките права и хранител на традиционните национални ценности. Точно поради това там отново е актуален въпросът за участието на църквата в образованието на младите. Известният руски теолог Сергей Аверинцев се опитва да посочи опасностите, пред които е изправена християнската църква, както и шансовете, откриващи се пред нея днес и през следващите десетилетия: “Ето една своего рода епитафия на цялата история на християнството. То е подобно на тънка, но изключително здрава метална верига, която ни помага да преминем над пропастта. Много често науката се използва за да разколебае вярата. Духът на времето също често е бил враждебен на християнството. В най-добрия случай са се опитвали да фалшифицират християнското учение, да го превърнат в удобно за управляващите ново езичество. От друга страна, ако Църквата можеше да загине заради проявите на недостойните свои пастири, тя отдавна би загинала, защото такива никога не са липсвали. Но точно, когато всичко изглежда загубено, когато Сатаната се готви да тържествува, става нещо, което никой от господарите на света не би могъл да предвиди или да предотврати и християнската вяра отново възкръсва в душите на хората”.