Дори беглият анализ на кавказката проблематика поражда далеч повече въпроси, отколкото отговори. Защо Чечения, която разполага с много по-голяма автономия отколкото да речем Страната на баските толкова често се използва като илюстрация за неизменния характер на руската "имперска" политика по отношение на Кавказ, а никой не обвинява в подобни грехове Франция (заради отношението и към корсиканците или бретонците, които не разполагат с никаква автономия) например? Доколко конфликтът в Чечения е породен от "естествения стремеж за национално освобобождение" на чечeнския народ и доколко се вписва в геополитическите стратегии на определени външни сили, заинтересувани в укрепването на позициите си в региона след разпада на Съветската империя? Какъв е генезисът на уж продължаващото вече столетия противопоставяне между чеченците и Москва и възможно ли е постигането на устойчив modus vivendi между тях? Съществува ли чеченска нация и каква са параметрите на принципа за правото на всеки народ на самоопределение по отношение на етносите от Северен Кавказ? Каква е ролята на радикалния ислям в двете чеченски войни и доколко руските операции срещу чеченските сепаратисти се вписват в прокламираната от международната общност след 11 септември война срещу тероризма? Или пък, дали проведените през октомври 2003 избори за президент на Чечения, спечелени от подкрепяния от Москва Ахмад Кадиров, бележат качествено нов момент в опитите за трайно решаване на чеченския проблем, или просто сме свидетели на поредното затишие пред следващата буря?

Започвайки с бегъл обзор на историята на чеченския въпрос авторът посочва, че сред основните причини за продължителния конфликт между чеченския етнос и руската държава са: ценностните и мирогледни различия между представите, ценностите и начина на живот на чеченците и онези ценности, които Русия се опитва да наложи в Кавказ, и които общо взето съвпадат с европейските; неудовлетворяването на етнополитическите и другите, свързани с дотогавашния им статус, амбиции на част от чеченците, на които Москва отнема възможността да се обогатяват чрез грабежи и войни със съседните кланове и племена; антируската идентификация на няколко поколения чеченци, които се отъждествяват не с руската държава, история и култура, а със собствените си "велики" предци и съвременници - водачи на съпротивата срещу Москва (шейх Мансур, имам Шамил, Джохар Дудаев и др.); социално-статусните противоречия, свързани с недоволството на антируски настроената част от чеченския елит (клановете и религиозните общности "тарикати", доминиращи в планинската част на Чечения) от отстраняването им от лостовете на властта в съветския период, а също недоволството на немалко редови чеченци от невъзможността да се превърнат в "народ-хегемон" в Кавказ, дори при оставането на региона в границите на Русия.

Посочвайки, че руската колонизация на Кавказ, започнала по времето на генерал Ермолов (т.е. в началото на ХІХ век), е до голяма степен реакция на системните набези на чеченските кланове срещу богатите селища в севернокавказките равнини и превръщането на целия район в огромен пазар за роби, чиито ежегоден оборот се движи между 1500 и 5000 души, авторът проследява развитието на чеченския въпрос през ХІХ и ХХ-ти век, анализирайки както грешките на руската (и съветска) администрация, така и онези успешни мерки, съдействали за частичната интеграция на чеченците в руското политическо, икономическо и културно пространство. Особено внимание се отделя на рязкото изостряне на чеченския въпрос в началото на 90-те години на ХХ-ти век, както и ролята за това на икономическите и демографски процеси в републиката, появата на значителна по обем "сива икономика" и свързаната с нея организирана престъпност. Анализира се неадекватната и крайно противоречива политика на Москва по отношение на Чечения от началото на 90-те години, в резултат от което става възможен фактическият преврат, извършен от Дудаев, последвалото въоръжаване на сепаратистите, етническите чистки, вследствие на които 250 хиляди души (предимно руснаци) са изгонени от пределите на републиката, постепенното обръщане на режима към войнствения радикален ислямизъм и превръщането на Чечение в отнище на агресия и тероризъм.

Анализирайки процеса на постепенната "уахабизация" на Чечения, авторът посочва, че в условията на Североизточен Кавказ, уахабитите неслучайно обявават за свои най-големи врагове (наред с руснаците) представителите на традиционния за региона суфиски ислям, превръщайки републиката в база за агресия срещу съседните, населени с мюсюлмани, райони. На свой ред, тъкмо представителите на традиционния ислям първи обръщат внимание на опасното разпространение на радикалния ислямизъм в Русия. Духовенството на Чечения и Дагестан, както и на целия Северен Кавказ, призовава федералните и републикански власти да съдействат за пресичане дейността, както на чуждестранните проповедници, разпространвяващи салафизма и формиращи "уахабитските анклави" в региона, така и на местните им съмишленици. Именно на тази основа, след идването на власт на президента Путин, се оформя и съюзът на Москва с традиционния ислям, дал възможност за успешното приключване на Втората чеченска война и появата на реални шансове за решаването на изключително сложния чеченски въпрос. Във всеки случай, развитието на кризата в Кавказ през последното десетилетие дава основание на някои изводи, касаещи феномена на радикалния ислямизъм. На първо място, ясно е, че всеки опит за политизирането на исляма (дори на традиционния), или използването му за утвърждаването на конкретна етническа идентичност, носи огромния риск от неговото радикализиране и налагането на едно или друго фундаменталистко течение. На второ място, традиционният ислям несъмнено изостава от промените в самата мюсюлманска общност и без модернизирането си, както и без индиректната подкрепа на държавата, той е обречен в битката с ислямизма, който дава макар и погрешни но все пак някакви отговори на въпросите, вълнуващи днешните мюсюлмани. На трето място, необходима е целенасочена превантивна дейност на държавните органи, препятстващи инфилтрацията на ислямизма, още повече че зад дейността на ислямистите винаги стоят чужди политико-икономически или геополитически интереси. Да не говорим, че ислямизмът често тясно си взаимодейства със структурите на международната организирана престъпност. Ясно е, че в рамките на международната борба с тероризма и противопоставянето на екстремисткия политизиран ислям е необходимо действено сътрудничество с онези мюсюлмански държави, чиито светски правителства първи поемат върху себе си мощните атаки на ислямистите. И, разбира се, нужно е не просто да се посочат, но и да бъдат изолирани онези режими, които финансират и всячески подкрепят фундаменталния ислям.

В тази връзка, особено внимание в книгата е отделено на геополитическите измерения на чеченската криза. Известно е, че Кавказ е традиционна сфера на геополитическо противопоставяне на руските и западните (първоначално тези на Великобритания, а после и на САЩ) стратегически интереси. А след като през ХХ век петролът придоби особено значение, като движеща сила на индустриалната цивилизация, ключовото значение на Кавказ се издигна на качествено по-висока степен, заради близостта си до богатия на енергоносители Каспийски регион, чиито нефтени запаси отстъпват само на тези на Саудитска Арабия. В рамките на геополитическото съперничество между Русия и Запада (САЩ), могат да се формулират и целите, които участниците в тъй наречената "Голяма игра" си поставят в кавказкия регион. Москва се стреми към укрепване на центростремителните тенденции и запазването на кавказкото пространство под свой стратегически контрол, както и изграждането на устойчива конструкция, продължаваща геополитическите традииции на царска и съветска Русия, успяващи на намерят възможност последством достатъчно гъвкава система за контрол и многофакторна методология да запазват и укрепват влиянието и стратегическото си присъствие. Западът, напротив, се опитва да "свободи" от влиянието на Москва и, нарушавайки установилият се геополитически баланс, да прекрои кавказката територия по максимално изгоден са себе си начин. Специфичното в новия вариант на "Голямата игра" (стартирал след разпада на СССР), който значително се различава от някогашното съперничество между Руската и Британска империи за контрола над Централна Азия и Кавказ е, че в него още от самото начало присъства и трети "играч" от Изтока, в резултат от което самата игра придобива характер на тристранен сблъсък. Името на тази "трета сила" от Изтока е "уахабизъм", а зад нея се крият интересите на саудитския петролен елит. В новата "Голяма игра" именно Кавказ се оказва ключът към каспийския петрол и, съответно, заплаха за арабското "нефтено оръжие", използвано неведнъж с успех срещу Запада, а и срещу бившия СССР. Затова, докато Западът и Русия се стремят към контрол над петролния трафик от Каспийския регион през Кавказ, целта на "третия играч" е спирането (пълно или частично) на този трафик, което неимоверно би повишило значението на арабските петролни кладенци и, съответно, ролята на Саудитска Арабия в света. Като анализира различните перипетии и основните етапи от геополитическата "Голяма игра" в Кавказ, авторът убедително показва, как победител в първата фаза на "играта" става именно Саудитска Арабия, като неин символ са отразяните глави на британските петролни инженери,изложени на площада на едно контролирано от "уахабитите" селище, както и нападението на ислямистите срещу съседен Дагестан, поставило началото на Втората чеченска война през 1999. Така "уахабитите" успяват да постигнат конкретната цел, заради която саудитските им покровители ги изпращат и финансират в Чечения - ликвидирането на чеченския нефтен комплекс и максималното затрудняване износа на каспийски петрол през по-голямата част от 90-те години на миналия век.

Разбира се, въпреки тези частични успехи, Саудитите не съумяват да спечелят напълно "Голямата игра" в Кавказ, елиминирайки тотално руските и западните си съперници. С идването на власт на президента Путин, Русия възприема далеч по-решителна и адекватна на сатуацията политика по отношение на Чечения. Така, докато федералните части нанасят сериозен удар по отрядите на ислямистите, Москва успява да превърне в свой съюзник противниците на "уахабизма" в самата Чечения, променяйки радикално самия характер на конфликта и изолирайки допълнително екстремистите. От друга страна, коренно променената обстановка в света след 11 септември 2001, обявената от САЩ война срещу международния тероризъм и оформилият се стратегически съюз между Москва и Вашингтон водят до много сериозна промяна в съотношението на силите в Кавказкия регион, където в последно време двама от "играчите" в новата голяма игра - Западът (включително САЩ) и Русия, на практика, играят съвместно срещу третия (Изтокът, т.е. Саудитска Арабия). От ключово значение за промяната на ситуацията в региона се оказва успешното изграждане на на петролопровода между Тенгиз и Новоросийск, минаващ изцяло през руска територия и заобикалящ Чечения. А косвено признание за това бе и посещението на саудитския престолонаследник принц Абдула в Москва през септември 2003, както и присъствието на саудитска делегация при встъпването в длъжност на подкрепяния от Москва нов чеченски президент Ахмад Кадиров.

В тясна връзка с геополитическите аспекти на чеченската криза е и въпросът за външната намеса в конфликта в Северен Кавказ. Известно е, че още в самото начало на политическата си кариера ДжохарДудаев се ползва от съветите на неколцина представители на радикалните антируски настроени националистически кръгове от бившите съветски републики в Задкавказието, Украйна и Прибалтика, които на практика формулират и първата му програма за изграждането на независима чеченска държава. В същото време, непосредствено след изтеглянето на руските войски от Афганистан през 1989 и окончателното падане на забраните върху религиозната пропаганда в хода на провежданата от Горбачов "перестройка", в Чечения се появяват първите ислямски проповедници от Саудитска Арабия, Турция, Пакистан и други страни, а в републиката се връщат и няколко десетки чеченски ветерани, сражавали се в Афганистан на страната на муджахедините, придружени от свои "колеги" - граждани на различни мюсюлмански и най-вече арабски страни. Под формата на благотворителни мюсюлмански фондации, в Чечения проникват и представители на печално известната "Асоциация на братята мюсюлмани". По-късно там се настанява и един от ръководните органи на Асоцията - т.нар. "Специална организация", занимаваща се с военно-диверсионни и разузнавателни операции. Именно чрез нея чеченските ислямисти установяват и пряк контакт с мрежата на Бин Ладен "Ал Кайда". С помощта на "братята мюсюлмани" чеченските сепаратисти установяват тесни контакти с ислямистките организации, свръзани и финансирани най-вече от Саудитска Арабия и действащи в Русия, Задкавказието, Украйна, Средна Азия, Турция и редица западноевропейски странши (сред тях Великобритания, Германия, Швеция и Франция). Сериозна финансова подкрепа за режима на Дудаев оказват също многочислените и влиятелни чеченски общности в Турция и Йордания. Освен финнасовата подкрепа, тези връзки се използват и за набирането на наемници и получаването на допълнителни оръжейни доставки от чужбина. По западни източници, сред наемниците, сражавали се на страната на сепаратистите по време на двете чеченски войни е имало граждани на Саудитска Арабия, Ливан,у Йемен, Катар, Кувейт, Пакистан, Афганистан, Турция, Украйна, Алжир и Мароко, също бойци от Босна, албанци от Армията за освобождението на Косово и дори афроамериканци с паспорти на САЩ. С вербуването на наемниците се занимават голям брой "обществени организации", действащи вБлизкия изток, Европа и дори САЩ (сред тях на немския Комитет за кавказко-чеченска солидарност", парижкият Комитет в подкрепа на Чечения, краковския Чеченски информационен център и американската Международно благотворителна фондация, пряко свързана с "Ал Кайда"). На свой ред, израелските разузнавателни служби твърдят, че с вербуването и прехвърлянето на наемниците са се ангажирали и Службата заобщо разузнаване на Саудитска Арабия и Междуведомственото разузнаване на Пакистан, а самото прехвърляне на наемниците в Чечения се е извършвало по три основни маршрута.

Двете чеченски войни, както и опитите за обясняването на чеченския феномен раждат доста митове и стереотипи, чието утвърждаване на практика съдейства за задълбочаването на проблемите в Северен Кавказ. Така, един от водещите подходи към обясняването на случващото се в Чечения е т.нар. "цивилизационно-етнографски романтизъм”, подвласти на който се оказват доста учени (включително и руски) и политици. В основата му обикновено е или идеята за сблъсъка между ислямската и християнска цивилизации, лансирана преди време от Хантингтън, или тази за несъвместимостта между различните етнически системи и неспособността на руските политици да осъзнаят "дълбоката специфика на чеченското общество". Чеченската криза поражда или актуализира богата псевдонаучна митология за историята и съвременния облик на народа, която от академичните и литературно-публицистични текстове постепенно се насажда и в масовото сазнание, включително в съзнанието на самите чеченци. Един от тези доминиращи митове е легендата за изключителното и вкоренено свободолюбие и благородство на чеченския народ, които той уж демонстрира през цялата си история и, особено, повреме на двестагодишната си съпротива срещу "руския колониализъм". Така в съчиненията на руските и западни "академични романтици" (Арутюнов, Чеснов, Ливън или Де Ваал) постоянно присъстват тезите за "невъзможността на планинеца да живее без оръжие", за "войната като част от националната чеченска култура", или за липсата на традиция в подчинението на офциалната власт и писаните закони и решаващата роля на клановите старейшини в чеченската общност. Друг, усилено насаждан мит, е този за уж "изключителната древност" на чеченския народ, опирайки се на който Джохар Дудаев формулира тезата си, че чеченците като "най-стария народ в Кавказ" са призвани да играят ролята на лидер на региона. Истината обаче е, че близостта между чеченците и останалото население на Русия емного по-голяма, отколкото са различията между тях и тази общност на ценностните ориентации, индивидуални стратегии и дори културно поведение е налице както преди началото на конфликта, така и след това. Колкото и да изглежда парадоксално, но не толкова чеченците (с "помощта" на руската държава и нейната армия) пораждат дълбокия конфликт на територията на републиката, колкото войната поражда онзи образ и роля на чеченците, с която те биват представени през последните години на външния свят (за който Чечения доскоро бе съвършено непознато понятие).

Реификацията на "чеченците" се извършва в специфичните условия на конфликт и дълбоки обществени трансформации, характеризиращи епохата на Горбачов и Елцин. При това тя протича в крайно драматична и митологизирана форма, конструирана на базата на достъпни историко-етнографски материал (обикновено недотам достоверен), на литературни и пара-научни фантазии и откронвено политизирани идеологически постановки. Така "принадлежността към чеченската нация" става не просто първична (примордиална) идентичност, но и специфична роля,основаваща се на няколко елемента: откровения ултранационалистически "нарцисизъм", комплекса на народа-жертва и месианската идея за чеченците като "гробари на империи", "освободители на Кавказ", и "авангард на истинския ислям".

Още един мит, който авторът на книгата разглежда е този за Чечения като "кавказката Палестина", основаваще се на паралелите между палестинско-израелския конфликт и този в Кавказ. Според него, ако основата на сравнението между двата конфликта се постави политико-правният метод, става ясно,че те имат съвършено противоположен характер, доколко палестино-израелският сблъсък притежава иманентно международен характер, детерминиран от резолюцията на Генералната асамблея на ООн №181 от 29 ноември 1947 за създаването на територията на Палестина на еврейска и арабска държави. За разлика от това чеченският конфлект има изцяло вътрешен характер, а руската политика в Чечения преследва "възстановяването на конституционния ред" в един от субектите на Руската федерация, определен в това си качество от Конституцията на страната. За разлика от Палестинската автономия, т.нар. "независима Ичкерия" не е призната от никого и поради това не може да играе самостоятелна роля в международните отношения. Тя може единствено да изпълнява функциите на второстепенен инструмент в ръцете на онези кръгове, които виждат в Русия опасен конкурент, но след 11 септември 2001 става все по очевидно, че чеченските сепаратисти не могат да бъдат използвани дори за това.

Тази схема впрочем, поставя и въпроса за характера и целите на терористичните акции, осъществявани от чеченските сепаратисти след разгрома им във Втората чеченска война предимно на руска територия. Факт е, че терорът в Москва и някои други руски градове постепенно започва да придобива опасните черти на нещо ежедневно, с което просто трябва са свиква, също както израелските граждани вече са свикнали с ежедневните самоубийствени палестински атентати. Истината е, че независимо от заявленията на самите чеченски терористи и техните лидери, действията им не целят нанасянето на физически загуби на противника, нито могат да се разглеждат като отмъщение за действията на "руските империалисти" в самата Чечения, нито дори разчитат да генерират в руското общество определени настроения срещу политиката на Москва в Кавказ. Те целят най-вече връщането на чеченския въпрос във фокуса на общественото внимание, нещо което самото руско правителство най-малко би искало да се случи, защото вкарването му в подобен капан би изисквало или възобновяването на военните действия в Чечения, което Кремъл със сигурност не желае, или интензифицирането на "политическия процес" в Чечения и предоставянето на максимално широка автономия на републиката, макар и в рамките на Федерацията. Затова, освен очакваните чисто полицейски мерки за предотвратяването на евентуални бъдещи атентати, властите ще полагат всички необходими усилия за вписването на случващото се във вече избрания политически контекст. В бъдеще Чечения все по-малко ще се третира като особен политически субект, съществуващ отделно от Русия, и нуждаещ се от специфичтно "урегулиране". Напротив, занапред републиката все повече ще се разглежда като един от субектите на федерацията, в който просто повече, отколкото в останалите са нарушени редът и сигурността. Тоест, конфликтът ще бъде окончателно "интериоризиран" и отново ще се превърне в чисто вътрешен проблем на Русия, който ще се решава заедно с всички останали проблеми, а не извън тях и като нещо изключително. Пак в този план може да се очаква и, че антитерористичната политика на Москва ще става все по-рационална и пресметлива. Това обаче предполага наличието на надеждна преграда пред възможни емоционални реакции, каквато може да бъде единствено законодателното регубилиране на борбата с тероризма.

От една страна, преминаването на чеченските сепаратиста от доскорошната им тактика на пратизанска война към откровения и сдамоубийствен терор,само по себе си, свидетелства за слабост и загуба на подкрепа от местното население. От друга страна обаче, младостта на шахидите-самоубийци показва,че те до голяма степен олицетворяват онова поколение чеченци, чиято социализация съвпада с периода на Първата чеченска война и хаоса, съпътстващ обречения опит за формирането на ичкерийската квази-държава. Многобройните жени шахиди пък са косвено доказателство, както че сепаратистите-ислямисти все още разполагат с немалки резерви, така и, че терорът ще продължи да съпътства живота на чеченци и руснаци още доста време. А принудително дългосрочния характер на антитерористичната политика изисква тя да се опира върху съвършено прозрачни и разбираеми за населението на Русия стратегия и законодателство. От друга страна, реакциите на извършените на руска територия терористични атентати показва,че в страната вече са налице онези елементи на гражданското общество, които в повечето развити западни държави играят решаваща роля както в борбата с тероризма, така и в преодоляването на такива явлениякато сепаратизма или религиозния радикализъм.

Като възможен изход се предлага разработването на цялостна либералвно-националистична доктрина (т.нар. "граждански национализъм), разглеждаща руснаците не като някакъв "избран народ", а просто като държавно-образуващ етнос, циментиращ многонационалната Руска федерация, призван да реализира на практика прословутия принцип а pluribus unum, да съдейства за спирането на междуетническите борби иза прехода към гражданско общество на равните възможности.

В тази връзка, редица западни (а и руски) анализатори приемат като своеобразна аксиома тезата за либералната политика като алтернатива на "силовия курс" на Москва в региона. Те откриват причината за чеченския конфликт в прекалената ангажираност на държавата в него, неосъзнавайки защитната функция на държавата и ролята и като бариера срещу хаоса, анархията, хаоса и всесилието на тълпата. Така обаче допускат редица методологични грешки, водещи ги до съвършено погрешни и по същество ангтилиберални оценки на ситуацията в Северен Кавказ. Истината е, че през 90-те години на ХХ век в кавказките републики политическата либерализация съвпадна с такива паралелно течащи процеси като етническата,племенна и кланова мобилизация довели до невиждан бум на традиционализма и политическия архаизъм, особено в района на Северен Кавказ. В резултат от което не либералните ценности (свобода, собственост, законност), а кръвно-родствените (етнически, племенни, кланови) механизма запълниха вакуума, създаден вследствие отслабването на държавните институции. Историята нееднократно е доказвала невъзможността в Северен Кавказ либералните ценности да се формират и наложат по мирен път. В същото време, нито едно общество или държава,претендиращи да изградят граждански правов ред, не могат да си позволят лукса да поощряват "култа към етничното", и диктата на "гласа на кръвта" в обществено политическия си живот. Реализацията на либералния принцип за равенство на всички пред закона предполага подчинение на Конституцията и държавното (в конкретния за Чечения случай - руското) законодателство, а не тотална зависимост на чиновниците, депутатите и ръкъводителите на местната администрация от роднинската или клановата им обвързаност.Налагането на "кръвно-родствената" политическа култура ерозира и отслабва не само държавата, но и самите либерални принципи. И онези лиребални теоретици в извън Русия, които продължават да смятат етатизма за основна опасност пред либерализма, явно недооценяват традиционалистката заплаха за защитаваните от тях самите ценности и не отчитат простия факт, че разполагащата със силни институции държава (независимо дали последната е "консервативна" или "либерална"), потискаща тразиционалистките политико-правни представи, обективно погледнато, винаги е изпълнявала (изпълнява и днес) ролята на ключов фактор за либерализацията на обществото, дори и ако не си го е поставила като цел. Така, изграждайки политическите структури в Кавказ, руската държава ги приравнява пред руския закон, което е и най-важната предпоставка за появата на наченки на истинско общодържавно (а не кръвно-родствено или локално) обществено съзнание. В края на краищата либерализмът се заражда не на базата на племената, клановете, кръвното отмъщение и родовите вражди, а в недрата на истинската държава. Затова и обвиненията на някои либерални кръгове за "силово" налагане на мира и сигурността в Чечения са не просто неоснователни, но и лицемерни.

Днес, особено актуален е въпросът, доколко възприетият след края на Втората чеченска война модел за мирно урегулиране на "чеченския въпрос" може да доведе до успешното реинтегриране на бунтовната република в състава на Федерацията. В книгата си Александър Тодоров подробно разглежда песимистичните и оптимистични сценарии за бъдещето на Чечения, посочвайки че основното в случая е споменатият по-горе модел да се окаже адекватен на създалата се в републиката специфична социално-икономическа, обществено-политическа и социокултурна ситуация, да може да функционира не според идеално-типизираните конструкции и абстрактни политико-правни схеми и да действа не само в духа на "либерално-демократичната" или на "национално-държавническата" идея, а по-скоро ситуативно. В този смисъл ефективната власт в нова Чечения би трябвало да се съсредоточи най-вече в търсенето на отговори на основните "предизвикателства", пред които между другото е изправена и руската държавност като цяло: сепаратизмът; тероризмът; непотизмът и приватизацията на властта от едни или други чеченски кланове, както и налагането на чисто корпоративни (в случая кланови) интереси с помощта на държавния управленски апарат; клановите междуособици; корупцията и постоянното разхищаване на значителни финансови средства; правният партикуларизъм и господството на обичайното, вместо на държавното право; неитегрираността на чеченския социум в общоруското политико-правно и социокултурно пространство.

В същото време обаче, фундаменталните промени, както в международен, така и в чисто вътрешен план, правят твърде съмнителни механичните паралели между периода след края на Първата чеченска война и днешната ситуация и дават предимство на оптимистичните сценарии за бъдещето на републиката. Те се основават на качествено различното отношение на Запада към чеченския въпрос след събитията от 11.09.2001 и началото на войната с международния тероризъм, доказателство за което бе и включването на чеченските сепаратисти в американския списък на терористичните организации, свързани с "Ала Кайда". Едновраменно с това, желанието на Кремъл да заложи (след военния разгром на сепаратистите във Втората чеченска война) на един по-либерален подход в урегулирането на чеченския въпрос, избягвайки налагането на пряк контрол в бунтовната република, среща разбиране в чужбина, независимо от опитите на определени среди там да постовят под въпрос демократичността на проведените през октомври 2003 президентски избори.

Разбира се, далеч по-важно от пресичането на външните канали за подкрепа на сепаратистите, е приемането на избрания от Москва модел за урегулиране на кризата в самата Чечения и от самите чеченци. В това отношение успешният ход на Втората чеченска война даде редица стратегически предимства за успеха на този модел, по-важните от които са: наличието на дълбоко разцепление в чеченския ели и най-вече между привържениците на "уахабизма" и неговите противници, част от които преминаха на руска страна; разочарованието на много обикновени чеченци от самата идея за "независима Ичкерия" и растящата им умора и отчаяние от хаоса и вихрещите се в републиката криминална престъпност и терор; отхвърлянето от страна на болшинството, привързани към традиционния ислям, чеченци на внесения отвън радикален арабски ислям; неспособността на Чечения в сегашното и състояние, да изгради не само пълноценна държавност, но дори и пълноценна система за управление без руско участие; разочарованието от изкуствено наложените на чеченците антируски идеологеми и стереотипи, чиято практическа реализация докара републиката до пълна катастрофа; маргинализацията и разложението на самите основи на традиционната чеченска култура, довели наред с огромния брой негативни социални последици, и до забележимо отслабване на мотивацията, стояща в основата на противопоставянето на Москва, открило възможност за диалог и помирение с Русия.

След края на Втората чеченска война, конституционния референдум и президентските избори в Чечения, проблемът за бъдещето на републиката вече не опира до възможността тя да остане в границзите на Русия или да съществува като самостоятелно държавно образование, а единствено до това, кой би бил оптималният модел за функционирането и като интегрална част от Федерацията, притежаваща в същото време достатъчно широка културна и административна автономия. В този смисъл, макар на пръв поглед да изглежда рискован, експериментът с проведеният през 2003 конституционен референдум и президентските избори е единственият възможен път за излизането на чеченския проблем от безизходицата, в която го вкараха сепаратистите и ислямистите, както и за успешното му комплексно решаване. Последното би било от ключово значение за стабилизирането на целия Кавказки регион. За да бъде постигнато то обаче, мирният процес се нуждае от гарант. А такъв в случая може да бъде само Русия. При това не заради традиционните си интереси и просъствие в региона, но и защото в новата глобална ситуация, възникнала след събитията от 11 септември 2001, не само САЩ, но и останалите големи силови полюси са длъжни да демонстрират необходимата политическа воля, без която всички разговори за борба с екстремизма и тероризма са безсмислени.