Когато през 1991 така нареченият "Обединен конгрес на чеченския народ" издига кандидатурата на бившия съветски генерал Джохар Дудаев за президент на Чечения, ситуацията в тази автономна република е изключително сложна. Традиционната кланова обществена структура (в началото на 90-те има повече от 30 родово-племенни клана, отношенията между които нерядко са откровено враждебни), оцеляла през седемте десетилетия на комунистическия режим, се съчетава с наличието на две различни течения в традиционния за тази част на Кавказ суфиски ислям. Така, повечето от равнинните кланове принадлежат към суфиския тарикат (своеобразен духовен орден) "накшбандия", основан още през ХІV век и свързан с легендарния водач на кавказката съпротива от ХІХ-то столетие имам Шамил, докато планинските кланове принадлежат към другия влиятелен суфиски тарикат "кадирия", създаден в края на ХІХ век от чеченския имам Кунта-Хаджи Кишиев. В същото време от края на 80-те години в Кавказ започват да проникват и идеите на радикалния ислямски фундаментализъм - отчасти чрез първите чеченци, получили духовното си образование в Саудитска Арабия и някои други държави от Близкия изток, но най-вече благодарение дейността на уахабитските проповедници, проникнали тук през Средна Азия и Азербайджан. Разпадането в началото на 90-те на единното Духовно управление на мюсюлманите от Северен Кавказ, дискредитирането на част от местните духовници, заради връзките им със съветската власт, както и неспособността на традиционното духовенство, като цяло, да поддържа равностойна полемика с агресивно налагащите своето тълкувание на Исляма уахабити, допълнително укрепва позициите на последните.

Тоест, уахабизмът може да се разглежда и като идеологическа обвивка на процеса на социална модернизация и освобождаване на индивида от системата на кланови връзки, върху които се базира и днес чеченското общество. Бързото социално разслояване на това общество през последните години, промяната в морално-нравствените ориентири и нарушеният процес на социализация се отразяват особено болезнено именно върху младите хора, пораждайки у тях протест срещу традиционните, но вече остарели, форми на социална организация и йерархия. Традиционният ислям се оказва неспособен да отговори на това предизвикателство. За разлика от него, уахабизмът създава илюзията че решава проблема, освобождавайки индивида от властта на кланово-патриархалните традиции и изисквайки от него подчинение единствено на Аллах. Истината обаче е, че освобождавайки се от опеката на клана и традиционното общество, младият човек така и не получава мечтаната лична свобода, защото тя отново бива драстично ограничена - този път от суровата дисциплина в уахабитския джамаат. За съжаление, тази истина не се постига веднага, а едва след продължителен период, в който чеченското общество изпитва на гърба си трагичните последици от ислямизацията на републиката и авантюристичния курс, възприет от новия уахабитски елит.

След войната от 1994-96 и смъртта на Дудаев, наследниците му окончателно залагат на уахабизма като интегристка и фундаменталистка доктрина. Уахабизацията на Чечения се осъществява с решаващото участие на пристигналите в републиката по време на първата чеченска война многобройни чуждестранни "муджахидини", много от които са ветерани от войната в Афганистан. Сред тях има както хора, принадлежащи към мрежата на Бин Ладен, така и агенти на Общоразузнавателната служба на Саудитска Арабия - "Ал Истакхбарат ал-Амма", ръководена от принц Наиф Бин-Абдул Азис ас Сауд и Пакистанското междуведомствено разузнаване, като общата координация по прехвърлянето им в Кавказ се осъществява от така нареченото "Световно ръководство" на печално известната международна "Асоциация на братята-мюсюлмани". Преломен момент в ислямизацията на Чечения става формирането през пролетта на 1995 на първия голям отряд от чуждестранни наемници-уахабити "Джамаат Ислами", командван от йорданския гражданин с чеченски произход Хабиб Абд ал-Рахман, известен повече като Хатаб. На следващата година, край селището Сержен Юрт започва да действа и т.нар. "Кавказки институт Дава'a", финансиран от саудитската фондация "Международна ислямска помощ" и ръководен от йорданския шейх Абу Салман, с псевдоним "Фатах". Паралелно с него се формира още един голям уахабитски център - "Урус-Мартанския джамаат", ръководен от Омар бин Исмаил. В тях годишно се обучават по няколкостотин млади "муджахедини", изучаващи основните теоретични постановки на уахабизма и едновременно с това получаващи много сериозна военна подготовка. Институтът Дава'a разполага с филиали в Баку и Киев, използвани най-вече за вербуване на наемници. Именно в него се обучават и кадрите на т.нар. "Дагестанска ислямска армия", подготвяна за бъдеща въоръжена атака срещу съседен Дагестан. Показателно е, че призовавайки за "джихад" срещу неверниците, уахабитите яростно атакуват и водачите на традиционния ислям в Чечения и Кавказ, обявявайки ги за "еретици по-опасни и от руснаците". Така през 1997 Институтът "Дава'a" призовава правителствата на всички мюсюлмански държави да осъдят разпространението в републиката на суфийското течение в исляма. Междувременно, през март същата година, присъединилият се към уахабитите известен полеви командир Салман Радуев, формулира пред поредния випуск на Института, задачите, които си поставят ислямистите по следния начин: "Трябва да внедряваме наши хора в руските държавни, административни и финансови структури. Задачата ви е дестабилизацията на ситуацията, икономиката и финансите… Изграждайте нови бази в другите мюсюлмански републики, насъсквайте местните срещу руснаците. Необходимо е също да извоюваме ключови позиции в структурите на руската мафия". Пак тогава ислямистите овладяват ръководствата на чеченските мисии в Западна Европа, поставяйки под свой контрол цялата чеченска диаспора извън Русия, включително и чеченската общност в България.

През април 1998, под натиска на уахабитите, президентът Масхадов обявява окончателното превръщане на Чечения в ислямска държава с шариатски съд и шариатска гвардия и Корана като основа на новата конституция. В същото време той прави последен заксъснял опит да се опре на традиционните ислямски структури, но срещу него и мюсюлманските традиционалисти моментално се обявяват “фундаменталистите” начело с Басаев, Удугов, Яндарбиев, Радуев и Хатаб. За разлика от Масхадов, опитващ се да укрепи вътрешните структури на квази-независимата чеченска държава, радикалните повлияни от уахабитите полеви командири искат не само пълната ислямизация на Чечения, но и прехвърляне пламъка на ислямската революция първо в Дагестан, а после в целия кавказки регион. Създаденото от Удугов движение “Ислямска нация” обявява за своя цел “реалното обединение на кавказките народи. Същата задача си поставя “Конгресът на народите на Чечения и Дагестан”, ръководен от Шамил Басаев. Следва формирането на специална “Ислямска умиротворителна бригада”, предназначена да действа на цялата територия на Кавказ, на “чуждестранен легион”, съставен изцяло от наемници-уахабити и ръководен от Хатаб и на т.нар. “Ислямска армия на Кавказ”. Така, през 1999 традиционният ислям търпи пълно поражение в кавказката република, а уахабитите започват да реализират на практика концепцията си за “ислямската революция”, нахлувайки в Дагестан и слагайки началото на Втората чеченска война. Само че този път се сблъскват с яростната съпротива на местните мюсюлмани, които вече са видели последиците от ислямизацията на Чечения и съвсем не желаят същото да се случи и с тях. Всъщност, най-характерното за втората чеченска война са не толкова решителните действия на руските войски в региона, колкото обратът в поведението на местното мюсюлманско население, което за първи път показва, че вижда най-големите си врагове именно в радикалите уахабити. И това е съвсем нормално, защото във всички версии на съвременния радикален ислям присъстват два задължителни елементи - обвинението в неверие срещу онези които не са съгласни с ислямистите, (т.нар."такфир" или "куфр"), и необходимостта от "свещена война" срещу тях. Тоест, преди да се заемат с изповядващите други религии, уахабитете трябва да се справят с "неверниците" в средите на самите мюсюлмани. Така, в условията на Северен Кавказ, уахабитите обявяват за свои най-големи врагове, наред с руснаците, представителите на традиционния за региона суфийски ислям. Което пък окончателно кара водачите на последния да се обърнат към Москва с предложение за съвместни действия срещу фундаментализма. Впрочем, след идването на новия силен човек в Кремъл Владимир Путин, руското правителство също осъзнава необходимостта от съюз с традиционния ислям. Така в Москва се появява един от най-авторитетните чеченски лидери Хож Ахмед Нухаев, а по-късно двете страни се споразумяват да лансират като компромисен ръководител на Чечения в периода след Масхадов бившият имам Ахмад Кадиров. За това, колко ефективна се оказва новата тактика говори и фактът, че в периода от края на 2000 до края на 2002 от Кавказ са изтеглени почти всички арабски муджехидини, които саудитското разузнаване предпочита да прехвърли в "по-перспективни" райони като сектора Газа или Йордания например. Сред причините за това решение се посочват на първо място “активизацията на антиуахабитската дейност на принадлежащите към суфийския тарикат “кадирия”, съюзили се с руските власти”, а също “рязко нарастналата ефективност на руските силови структури след идването на власт на Путин и изграждането на нефтопровода Тенгиз Новоросийск, заобикалящ територията на Чечения”. Според мнозина, след успешно проведения наскоро референдум за новата конституция на чеченската република, сътрудничеството между Москва и традиционното мюсюлманско духовенство в региона се е задълбочило още повече. Само бъдещето, разбира се, ще покаже, доколко перспективно е това сътрудничество и дали наистина може да се превърне в солидна основа за решаването на изключително сложния чеченски въпрос, Но така или иначе, развитието на кризата в Кавказ през последното десетилетие дава основание за някои изводи, касаещи феномена на радикалния ислямизъм, във всичките му измерения.

На първо място, ясно е че всеки опит за политизиране на исляма, дори на традиционния, или пък използването му за утвърждаване на конкретно етническа идентичност, носи огромния риск от неговата радикализация и налагането на едно или друго фундаменталистко течение. На второ място, традиционният ислям несъмнено изостава от промените в самата мюсюлманска общност и без модернизирането си, както и без индиректната подкрепа на държавата, той е обречен в битката с ислямизма, който дава макар и погрешни но все пак някакви отговори на въпросите, вълнуващи съвременните мюсюлмани. На трето място необходима е целенасочена превантивна дейност на държавните органи, препятстваща инфилтрацията на ислямизма, още повече че зад дейността на ислямистите винаги стоят нечии чужди политико-икономически или геополитически интереси. Освен това, примерът и на Чечения, и на Афганистан, а и на Босна или Косово, показва, че ислямизмът, както впрочем и други съвременно радикално-екстремистки движения, приемащи терора като средство за борба, често тясно си взаимодейства със структурите на международната организирана престъпност. Накрая, ясно е, че в рамките на международната борба с тероризма и противопоставянето на екстремисткия политизиран ислям, е необходимо действено сътрудничество с онези мюсюлмански държави, чиито светски правителства първи поемат върху себе си мощните атаки на ислямистите. И, разбира се, нужно е но просто да се посочат, но и да бъдат изолирани онези режими, които финансират и всячески подкрепят фундаменталния ислям. Защото ако има страни, които да бъдат квалифицирани като “държави-парии”, това са именно те.