През Х-ти век, идеите на Карл Велики са подети от германските императори. През 967 Отон І предлага на византийският император Никифор Фока съвместни действия срещу арабите. Съюзът между Западната и Източната европейски империи е затвърден с брака на сина на немския император – бъдещият Отон ІІ с византийската принцеса Теофано (дъщеря на Йоан Цимисхий) през 972. За съжаление по-късно Отон ІІ търпи тежко поражение от арабите в контролираната от византийците Калабрия, а наследникът му Отон ІІІ не съумява да обедини двойното си германско и византийско наследство. Така рухва поредният грандиозен план за обединението на континента.

Цялата история на Средновековна Европа сочи, че икономическият просперитет и културното развитие на континента винаги ще бъдат под въпрос, ако не се гарантира сигурността на земите между Моравия и Адриатика (които са своеобразно “сърце” на Европа). Това обаче е и основния урок, който много добре са научили противниците на идеята за “империята Европа”: именно те през 1919, във Версай, се постараха да поделят териториите по течението на Дунав между колкото се може повече враждуващи помежду си държави, пак те през 1945 се постараха границата между източния и западния блок да премине през земите по средното течение на Дунав, а в последните години се опитват да създадат зона на постоянно напрежение в т.нар. Западни Балкани. Стремейки се да не допуснат обединението на Западна и Източна Европа, тези среди лансираха и идеята за уж непреодолимата “цивилизационна пропаст” между протестанско-католическия Запад и православния Изток (както твърди Самюел Хънтингтън). През Средните векове папски Рим съзнателно пресича възможността за подобно обединение, отричайки светската власт на немските императори, следствие от което става отслабването на центростремителните процеси в Европа, лишени от най-мощния на континента обединителен център. Повечето германски императори са съзнавали значението на хармоничното и взаимноизгодно сътрудничество с Византия за възстановяването на стратегическото единство на някогашната Римска империя (преди разделянето и на Източна и Западна). За папите в Рим обаче, православна Византия е по-голям враг, отколкото дори исляма. Затова на мълчаливия и крехък съюз между германския император и византийския василевс, те противопоставят съюза между Светия престол, норманското Кралство Сицилия и френските крале, който съзнателно работи срещу европейския имперски проект.

Именно подривната дейност на папите, френските крале, ломбардските метежници и алчните феодали се оказва основната пречка пред обединяването на нашия континент от Балтика до Адриатика и от Дания до Сицилия (както предлага през ХІІІ век далновидния чешки крал Отокар ІІ Пржемисл). Пак в резултат от това, Европа губи възможност да реализира какъвто и да било сериозен геополитически замисъл в Средиземноморието (оттук и изключително бавният ход на испанската Реконкиста извършена без европейска помощ, и провалът на кръстоносните походи). В продължение на дълги столетия източните граници на Европа са толкова крехки, че тя на два пъти едва не е завоювана от прииждащите от Азия варвари – през ХІІІ век от монголците, а след ХІV век – от турците.

През 1389 сърбите търпят катастрофално поражение от турците на Косово поле, оказало се драматична прелюдия към падането на Константинопол през 1453 и окончателното настаняване на турците на Стария континент. В резултат Европа е отхвърлена почти до Атлантика и Арктика. Първият адекватен отговор на европейците идва от Русия, която от ХV век минава в настъпление, освобождава земите завладени от монголците, ликвидира татарските княжества и се устремява към Каспийско море. Като руските владетели действат с ясното съзнание, че са наследници на рухналата Византийска империя. Така, в Европа отново се появяват две империи – Руската на изток, и Свещената римска империя на германската нация, на запад. Традицията и геополитическите интереси императивно налагат съюза между двете (с подкрепата на други европейски владетели, като испанския и полският крале или трансилванските князе), като единствена възможност да освобождаване на Югоизточна Европа от мюсюлманските завоеватели. Именно в това впрочем, е и историческият, метафизически и геополитически смисъл на всеки германо-руски съюз, независимо от конкретната му форма. Впрочем, такива съюзи действително възникват, независимо от противодействието на Франция, която по онова време действа като продължител на папската политика срещу изграждането на единна “империя Европа”. Особено плодотворни са съвместните действия между Руската и Австрийската империи в рамките на т.нар. Свещен съюз, създаден в края на ХVІІ век от Евгений Савойски, който изтласква Османската империя по цялата и граница от Босна до Кавказ. Крайна цел е освобождаването на Балканите и Крим и контрола над Северното Черноморие, т.е. възстановяването на естествените граници на Европа. През ХVІІІ век Лайбниц отново лансира идеята за включването на Русия в

По-късно продължение на тази идея са Свещеният съюз от 1815, т.нар. “Пентархия”, а също и създаденият от Бисмарк “Съюз на тримата императори” и политиката му на взаимодействие със Санкт-Петербург. Разпадът на тези съюзи винаги е последван от фази на упадък на Европа, от което по правило се възползват т.нар. “морски сили” – първо Великобритания, а по-късно (през ХХ век) и САЩ.

През 1919 Версайският договор, чиято основна цел е “неутрализацията” на Германия разрушава всичко, което са се опитвали да обединят още римляните и възражда онова, от което страда Европа през Средните векове. Този договор обрича Стария континент на междуособици и хаос, довели в крайна сметка и до Втората световна война. Но дори и в сложния и напрегнат период между двете световни войни идеята за “европейския имперски съюз” продължава да се развива. Така, един от водещите немски теоретици на “консервативната революция” Артур Мьолер ван ден Брук отново лансира тезата за необходимостта от съюз с Русия, независимо от установеният там болшевишки режим. Дипломатът граф фон Брокдорф-Ранцау се заема с практическото и осъществяване, което в крайна сметка води до германо-руския договор от Рапало, подписан през 1922 от Ратенау и Чичерин. През 30-те години обаче, безумната политика на Хитлер води до кървав сблъсък между двете континентални империи и задълго ликвидира възможността за обединяването на Европа.

Едва през 80-те години на миналия век, в резултат от развитието на военната стратегия и въоръженията (най-вече междуконтиненталните балистични ракети), светът най-сетне осъзна, че ядрената война в Европа задължително би довела до пълното унищожаване на континента. Така се появи необходимост да се излезе от геополитическата задънена улица и Русия отново да бъде върната в общата европейска политика. Тази необходимост е още по-актуална днес, в зората на ХХІ век. Защото укрепването на европейската стабилност, при положение, че източната част на континента остава нестабилна в политически и икономически план, е просто невъзможно. Затова именно последователната интеграция на Русия в европейското (и евроатлантическото) партньорство, а не избирателното и често повърхностно сътрудничество с Москва е най-важният външен фактор за стабилността на Европа. А да се чака Русия да стане “процъфтяваща демократична държава” и едва тогава да се разчита на пълноценно партньорство с нея (както се опитват да ни внушата определени среди в ЕС) е опасна утопия.

с Брюксел. Тоест, излиза, че на ефективното взаимодействие между Москва и ЕС се противопоставят най-вече “еврократите”.

В същото време Русия на Путин искренно се стреми към сближаване с Европа, но не в тесния смисъл на “нагаждането” си към критериите на Евросъюза, а в далеч по-широк – приемайки и утвърждавайки основополагащите принципи на демокрацията и гражданското общество – т.е. онези общи ценности, които формират и самото понятие “европейска цивилизация”.

Следвайки именно тази логика, Москва желае да развива сътрудничеството си с ЕС в рамките на формиращата се общоевропейска политика по сигурността и отбраната. За съжаление обаче, напоследък в отношенията между Брюксел и Москва, зачестяват прецедентите, навяващи мисълта, че част от бюрократите в централата на Евросъюза все още следват логиката на конфронтацията и противостоянието от времето на студената война. Такъв прецедент, в частност, бе сривът (не без участието на ЕС) на постигнатото наскоро споразумение за урегулиране на ситуацията в населения с етнически руснаци Приднестровски район на Молдова, под глупавия предлог, че те са били “формулирани само от Русия”. На последната среща на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) пък бе направен опит да се използва ситуацията в Молдова и Грузия за натиск срещу Москва, така че да се отслаби влиянието и в решаването на проблеми, касаещи непосредствено руската сигурност. А фактът, че ОССЕ реши да използва за подобна цел “административния си ресурс” противоречи на самата същност на тази организация, в чиято основа е принципът за съгласуване на действията за гарантиране сигурността и сътрудничеството в Европа.

Известно е, че по време на срещата между ръководителите на ЕС и Руската федерация в Санкт-Петербург, бе лансирана концепцията за изграждането на четири съвместни руско-европейски пространства: търговско-икономическо, касаещо вътрешната и външна сигурност, образователно и културно. Бе предложен и ефективен механизъм за реализацията и – т.нар. Съвет за постоянно партньорство, разполагащ със съответните права. Осъществяването на този проект обаче, продължава да се бави изкуствено под всевъзможни предлози. И, ако се съди по реакцията на определени среди в ЕС, изглежда вътре в самия Съюз отново започват да печелят позиции политици, смятащи, че сътрудничеството с Москва е отишло твърде далеч. Тоест, свидетели сме на опит да бъдат възкресени старите геостратегически постановки (използвани през Средновековието от папите, а по-късно от Франция и Британия), целящи изолацията и изтласкването на Русия, този път под модните лозунги за “съдействие на процесите на демократични реформи” там.

Пак в същата посока работи и идеята за включването на Русия в т.нар. “широка Европа” в качеството и на “нов съсед” на ЕС (т.е. третирането и наравно с други “нови съседи” като страните от Северна Африка например). Последното очевидно е неприемливо за Москва, която неведнъж е декларирала, че желае да развива отношенията си със Съюза на базата на “двустранното стратегическо партньорство”, утвърдено в редица, подписани от Русия и ЕС документи.

В крайна сметка, ако Европа действително желае да се превърне в глобален геополитически полюс, тя трябва да възроди онази концепция за обединението на континента, която изисква тясното сътрудничество и интеграция между западната и източната (включваща и Русия) половини на континента. Като нейна основа днес може да стане идеята за създаването на единно европейско икономическо пространство, лансирана още през май 2000 на срещата между Путин и Проди в Москва. А след като тя бе одобрена и на срещата Русия-ЕС в Рим, остава Европейската комисия да получи необходимия мандат за практическата и реализация.