НАЦИОНАЛЕН
КОНСЕРВАТИВЕН ФОРУМ
Основан през 1998 г.
"Да бъдеш
консерватор, означава да си винаги в челото на
техническия прогрес"
Франц-Йозеф ЩРАУС
Философия на
Родината
Родината е
митологична същност, а Отечеството –
политическа. В днешна, замаяна от
интернационализма Европа, все по-малко са онези,
които знаят, истинското значение на тази дума
Янко ЯНЕВ
Роден през 1900. Завършва философия в Германия.
Едно от най-значичине имена в българската
философия от 20-те и 30-те години. През втората
половина на 30-те е университетски преподавател в
Германия, където издава и част от своите книги.
Активен сътрудник на “Философски преглед”,
“Отец Паисий” и др. Един от водещите теоретици
на българската национална десница в периода
между войните. Умира в началото на 1944. Статията,
която препечатваме със значителни съкращение е
писана през 1934.
Родината – майка на
всички; убежище за всеки угнетен дух, люлка на
историческия живот, надеждата и подвига. Има
много наследен сантиментализъм в тази дума. И
нито във философската, нито в социологическата,
нито дори в етнографската област, до днес не са
били правени опити за по-дълбоко тълкувание на
понятието. Често смесват родината с отечеството,
или пък я разглеждат като географски факт, като
съвкупност от външни народностни форми, или пък,
като самата държава. По-ясна става представата за
нея, едва с изясняването на понятията за народ,
нация и национален дух.
Родината
е преди всичко
Едно
трагично чувство
Тя не
се вмества в никаква географска ограниченост, а
етническите и фолклорни особености не са
единствените, които я обусляват. Родината е
пространство, преживявано като съдба. Това е
първото и най-дълбокото определение за нея.
Безродното и безсъдбовно пространство е голо и
пусто. То е просто едно отвлечено понятие. Да имаш
родина, означава да чувстваш пространството, в
което си роден и живееш, като съдба. Само в
съдбовно почувстваното пространство, народът
открива своята родина. Това пространство е
напоено с кръвта на предците му, из него са
минавали вековете на народния дух, то е едно
съзвездие за себе си, със своя участ и свой
вътрешен живот, със своя собствена история и
героизъм. Това родно пространство е недосегаема
и свято. В него почива душата на нацията. Това
невидимо, ирационално съществуващо
пространство, може да се яви пред очите ни като
стръмна камениста страна, в него можем да виждаме
катедрали или морски бури. Но това не е родината,
а само нейните одежди. Родината е невидима. Тя е
иматериална и затова е вечна.
С
навлизането на модерната техническа цивилизация
в живота на човека, чувството му за родина по
правило бива ерозирано. Този тип цивилизация е
универсална и рационална, тя не извира от една
земя, не носи дъха на природата и ритъма на
чувствата. Тя няма родина, затова е безкръвна и
безплеменна. С нея идва патоса на нихилизма,
изкушението на “общочовешкото”, което се опитва
да замени “националното”. Либералното
“световно стопанство” е в своя разцвет, а
абстрактният хуманизъм става господстващата
етика на времето. Родината на либералната
интелигенция е светът, лишен всички национални
особености. Затуй и съвременният либерален елит
няма никакво чувство за родина. Тъй е и с днешния
американизъм, който живее само с атоми и числа,
тъй е и с всички ония, които са лишени от
способността да умрат за родината си.
Интернационализмът
е
Модерното
номадство
в
днешния интелектуален и политически живот.
Номадството обаче, никога не е създавало нищо. То
живее с чуждия труд и чуждата мъка. В загиваща
Европа, замаяна от тази психоза, изглежда само
птиците и зверовете все още знаят какво е родина.
Ние,българите,
не можем да имаме към родината си само едно
сантиментално отношение. Родината изисква
безусловна привързаност, която не може да бъде
жертвана и опорочена за нищо на света. Така тя се
явява символ на абсолютната отдаденост, за която
никоя жертва не е достатъчно голяма. Родината
стои над всичко. Тя ражда историята, дава живот на
културата, определя смисъла на съществуване на
индивида и обществото. Без родина, светът е лишен
от своята субстанция, човекът – от органичната
си основа, а животът се превръща в поток, различащ
се в проклятие и злоба. Тъкмо в това е личната и,
бих казал, метафизичната съдбовност, обуславяща
чувството за родината.
Ако
тази съдбовност има политически характер,
родината става вече отечество. Родината е
митологична същност, отечеството – политическа.
Родината е поема, отечеството – епос. Родината е
женственото начало, тя е първомайчинският Свети
дух на националното битие. Отечеството пък е
неговото мъжко и войнствено начало. Родината се
корени във философията на копнежа, отечеството –
във философията на подвига. Възпяваме родината, а
се борим за отечеството. Родината е завет, тя е
последното изкупително лоно на една нация.