В същото време, повечето френски международни експерти например, оценяват негативно самата концепция за реконфигурацията на американските бази в чужбина. Според тях, прехвърлянето им цели реализацията на приоритетната в момента за САЩ стратегическа задача – укрепване на американската военно-политическа доминация в света, чрез изграждането на ефективна военна инфраструктура за сдържане на останалите "силови центрове”, способни реално да се конкурират със Съединените щати.

Негативна е реакцията на американските планове и в Германия. Там наблягат на едностранния характер на действията на САЩ. Като цяло, европейските страни-членки на НАТО са недоволни, че Вашингтон въобще не ги информира за намеренията си, нито пък се водят реални консултации в рамките на НАТО, въпреки че евентуалната предислокация на американските части от Западна в Източна Европа може да повлияе върху способността на пакта да изпълнява досегашната си роля на отбранителен алианс. Отделни страни-членки се опасяват също, че целият пакт може да бъде въвлечен пост-фактум в реализацията на едни или други американски планове (както стана в Афганистан) и в резултат от това евроепейците ще трябва да поемат и част от отговорността в случай че въпросните планове се окажат погрешни.

С подобно решение (за втори път след подкрепата за военната интервенция в Ирак), България отново се противопоставя на доминиращите в ЕС държави – Германия и Франция, обявяващи се против предислокацията на американските бази, което би се отразило негативно на динамиката на предприсъединителните процеси по отношение на страната ни.

Отстъплениета от “европейския вектор” във външнополитическата ориентация на България за сметка на “американския” може да се окаже прибързано и погрешно, имайки предвид тазгодишните президентски избори в САЩ. Възможно е републиканците да загубят, а демократите да се откажат от промяната във военно-стратегическите ориентири, в рамките на които се планира и предислокацията на американските бази в Югоизточна Европа.

Освен това, България е единствената държава от Централна и Източна Европа, която е готова да предостави територията си на САЩ без въобще да се “пазари” (например за инвестиции, реализацията на сериозни инфраструктурни проекти и т.н.). Подобно поведение е крайно неразумно и следва да бъде незабавно коригирано.

Москва действително смята, че в момента НАТО не представлява заплаха за руските интереси, но там не изключват усложняване на отношенията си с пакта в средно- и дългосрочна перспектива, защото на практика в стратегията на алианса продължава да присъства изискването той да е готов за избухването на голяма война в Европа. В тази връзка, интересите на европейските членки на НАТО, включително и на България, изискват, наред с участието на Русия в съвместни проекти с пакта, и задълбочаването на политическия диалог с Москва. Само съчетаването на двата вектора на партньорството (чисто военният и задълбочаването на политическия диалог) могат да формират необходимата основа за перспективни съвместни действия и да смекчат загрижеността на Русия – т.е. да улеснят и решаването на задачите пред НАТО за париране на новите предизвикателства, което на свой ред изисква не само предсказуемост по източните граници на пакта, но и опора на руския потенциал.

От гледна точка на интересите на Германия, като една от инициаторките на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ), а също на “фланговите” държави на НАТО (Норвегия, Полша и Турция), чиято сигурност до голяма степен зависи от перспективите за ратификацията на адаптирания Договор, Вашингтон очевидно “преиграва” в стремежа си да го блокира, което създава патова ситуация и вероятно ще повлия върху резултатите от срещата на лидерите на държавите от НАТО в Истанбул през юни 2004 и по-специално върху начина, по който ще се градят отношенията на пакта с Русия. Наистина, няма формална връзка между ратификацията на адаптирания ДОВСЕ и споразумението, което ще бъде подготвено в Истанбул. Но, отговорността за неизпълнението му не следва да се прехвърля единствено на Москва, тъй като то бе провокирано и от нежеланието на Грузия за споразумение по въпроса за руските военни бази в Батуми и Ахалкалаки, а също позицията на властите в Приднестровието, съзнателно препятстващи изтеглянето на руското военно имущество и боеприпаси от региона.

Колкото и да е парадоксално, предоставянето на политически гаранции за военно сдържане на Русия всъщност отговаря на интересите на Северноатлантическия пакт. На първо място, защото анализирайки състоянието и перспективите за развитие на руския военен потенциал, НАТО стигна до извода, че не е застрашена от Русия. На второ място, военните интереси на НАТО, както и на САЩ, са ориентирани на Изток и Юг, като руската армия, както твърдят високопоставени ръководителни на пакта, се смята за потенциален партньор, с чиято помощ ефективността на натовските операции срещу новите съвременни заплахи, може да бъде повишена значително. Тоест, нежеланието на САЩ и на “атлантическото” крило в НАТО да предостави на Москва гаранции за военно сдържане на територията на новите страни-членки на пакта, влиза в противоречие с прагматичната заинтересованост на конструктивно настроените сили в НАТО от подобряване на отношенията с Москва във всички сфери на сътрудничеството помежду им. На трето място, обективният анализ на изказванията на повечето руски официални лица, както и на коментариите в медиите, сочат, че ако Москва не получи въпросните гаранции и НАТО започне постепенно да увеличава военното си присъствие в новите страни-членки и, в частност, в Прибалтика, Русия вероятно ще предприеме контрамерки, например – прегрупиране на сухопътните си сили по своите западни граници, отказ от едностранните инициативи за военно сдържане в Калининградска област или (което също не може да се изключва напълно) прехвърляне на част от тактическия си арсенал в Беларус. Това, на свой ред, би създало ситуация на реално военно противостоене, което пък ще се отрази на стабилността в Европа и ще се превърне в постоянен и достатъчно сериозен фактор, отвличащ вниманието, силите и средствата на НАТО от решаването на действително важните проблеми - международния тероризъм, ситуацията в Афганистан и Ирак, разпространението на оръжия за масово поразяване и т.н.

Руското виждане за политическите гаранции за военно сдържане, които бяха изброени в Мадридското заявление на външните министри от Съвета Русия-НАТО от 04.06.2003 (отказ от разполагане на ядрено оръжие на териториите на Латвия, Литва, Словения и Естония; проява на сдържаност в онова, което касае нивата и разполагането на обикновени въоръжени сили; поддържане на военни потенциали, отговарящи на “законните потребности” на въпросните държави в сферата на сигурността; ясно изразената им готовност да се присъединят към адаптирания ДОВСЕ), налага извода, че политическото им потвърждаване на срещата на НАТО в Истанбул през юни 2004 няма да изисква от пакта никакви “жертви”, още повече че разчетите, направени в Пентагона по отношение плановете за реконфигурация на американското военно присъствие в Европа показват, че адаптираният ДОВСЕ не препятства реализацията на американската стратегия като цяло. Ако обаче НАТО откаже да предостави на Москва исканите от нея политически гаранции за военна сдържаност, това може да се възприеме от Русия като доказателство за намерението на САЩ да си запазят свобода на действие при решаването на въпроса за реконфигурацията на своето военно присъствие и бази в Европа в ущърб на руските национални интереси, с всички произтичащи от това последици за континента, т.е. и за България.