Българската национална доктрина
НАЦИОНАЛЕН КОНСЕРВАТИВЕН ФОРУМ
Основан през 1998 г."Да бъдеш консерватор, означава да си винаги в челото на техническия прогрес"
Франц-Йозеф ЩРАУС
НАЦИОНАЛИЗМЪТ КАТО ОСНОВА НА ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА
Маргарет Тачър и британската консервативна революцияТодор НИКОЛОВ
Запитана в едно интервю, какво е успяла да промени в Британия по време на своето управлението, Маргарет Тачър отговаря простичко: “Всичко”. Според английския професор Джон Марсланд: “Тя спря нашето свличане надолу и ни поведе напред, внушавайки ни самочувствие и национална гордост - нещо, от което отчаяно се нуждаехме”. Днес със сигурност може да се твърди, че “консервативната революция”, извършена от Тачър през 80-те е необратима, а сред доказателствата за това е и фактът, че от нейните постижения се ползват дори управляващите в момента лейбъристи.
Подобно на редица емблематични фигури от следвоенната европейска консервативна десница като Шарл дьо Гол, Франц-Йозеф Щраус или Еймън де Валера, Маргарет Тачър поставя добре осъзнатият национализъм в основата на своята политика. По време на 12-годишното си управление (1979-90) тя съумя да върне вярата на британците в техните традиционни ценности и във възможността страната им да възстанови поне отчасти позициите си на световната политическа сцена. “Нацията не е нищо друго, освен едно голямо семейство - отбелязва през 1980 г. Тачър, според която - Пътят, към който ни тласка лейбъристката левица, този нов кошмар в стил Оруел, трябва да ни накара с нова енергия да насочим всичките си морални сили за възраждането на нацията и качествата на нашата свободна страна. Ако претърпим поражение, извоюваните от британците свободи могат да се окажат под заплаха. Затова нека не се поддаваме на уговорките на слабоволните и не обръщаме внимание на заплахите на екстремистите. Ако всички заедно изпълним своя дълг, успехът е неминуем”. Модернизацията на британската икономика и твърдият отпор на опитите за разпалване на класова ненавист от страна на левицата (особено по време на прословутата миньорска стачка в средата на 80-те), се съчетават в политиката на консерваторите по времето на Тачър с ясния стремеж интересите на страната да бъдат достойно защитени във всяка точка на земното кълбо. Комбинацията от политически национализъм и икономически либерализъм, която лежи в основата на държавническата политика на Маргарет Тачър караше навремето някои политически наблюдатели да я подозират в “популизъм”. Всъщност тя бе един от първите политици в съвременна Европа, открили, че в епохата на края на студената война отново става възможно успешно да се съчетаят икономическият просперитет и политическата независимост. Тачър твърдо вярва във възможността за създаването на нов международен ред, в който всяка държава (и особено тези, принадлежащи към “великите сили”) следва да се ръководи преди всичко от собствените си национални интереси, както и че подобна политика предлага по-големи перспективи за осигуряване на мира и просперитета в Европа и света, отколкото изградените по време на студената война системи на взаимна обвързаност, които днес, когато им липсват ръководство и задължителност, все повече губят ориентация.
Своеобразието на национализма, изповядван от британската министър-председателка, се корени в това, че за нея са от особено значение не толкова “общата кръв, земя или песни”, колкото гордостта от постиженията на предците и от това, че си техен наследник. Признавайки значението на “културния национализъм”, Тачър обаче не влага в него онова съдържание, характерно за романтично настроените идеолози на немската “консервативна революция”. Тя по-скоро се стреми да обвърже идеята за индивидуалния просперитет на членовете на нацията с чувството им за история и приемане особената роля в нея на националните водачи.
Своебразният национализъм на Тачър е и в основата на провежданата от нея външна политика. Обикновено като пример в това отношение се дават решителните й действия при решаването на Фолклендската криза през 1982 г., когато тя определи необходимостта от оказване на военен отпор срещу аржентинската агресия като “въпрос на чест за Британия като нация, на “самочувствие” и в крайна сметка - на нейното положение в света”.
В много по-голяма степен обаче този национализъм добива своето реално изражение в “европейската политика” на Тачър, която се ръководи от принципа за формирането на обединена Европа на независимите, суверенни и хомогенни национални държави, категорично противопоставяйки се на тезата за превръщането на ЕС във “федерална европейска държава”. През 1988 британската министър-председателка ясно заяви в Брюж, че подобна концепция за бъдещето на Стария континент е опит за “ликвидирането на националната самобитност на западноевропейските страни и концентрирането на цялата власт в центъра на европейския конгломерат, което е недопустимо”.
На възраждането на британската външна политика по времето на Маргарет Тачър е посветена и великолепната книга на американския политолог Пол Шарп “Дипломацията на Тачър”, издадена наскоро от издателство “Princeps”. Подробно анализирайки всички аспекти на тази политика, Шарп успява да изгради убедителен образ на “желязната лейди” като един от първите европейски и световни политици, успели да прозрат, че “суверенните национални държави ще останат главните стълбове на стабилността и основни двигатели на промяната в международния ред след края на студената война” и да оценят положителното значение на този факт. Както отбелязва авторът, “Тачър напълно заслужава царската си мантия, като първият истински държавник след края на студената война - продукт на една европейска велика сила”. И още нещо - като човекът, осъзнал, че възраждащият се европейски национализъм може да бъде не толкова ограничение, колкото крайъгълен камък на международното сътрудничество в съвременната епоха.
Идея, до която повечето български политици за съжаление все още не са достигнали.