Българската национална доктрина
НАЦИОНАЛЕН КОНСЕРВАТИВЕН ФОРУМ
Основан през 1998 г."Да бъдеш консерватор, означава да си винаги в челото на техническия прогрес"
Франц-Йозеф ЩРАУС
Звездата и смъртта на Хосе Антонио Примо де Ривера
Убеден националист и противник на политическото насилие, основателят на Испанската Фаланга става една от първите жертви на Гражданската война в Испания
Борис ДИМИТРОВ
През 1969 един шестнайсетгодишен ученик от елитен мадридски католически лицей шокира преподавателите си със своето есе, възхваляващо идеите на Хосе Антонио Примо де Ривера, противопоставяйки ги на “нравствения упадък в съвременното испанско общество”. Днес авторът на скандалното съчинение Хосе Мария Аснар е министър-председател на Испания и признат лидер на консервативната десница. Гробът на някогашния му кумир е от дясната страна на този на Франко в прословутата Долина на падналите край Мадрид, където са погребани участници от двата лагера в испанската гражданска война.
Кой, все пак, е Хосе-Антонио?
Синът на генерал Мигел Примо де Ривера, управлявал с желязна ръка Испания през 1923-1930, е роден на 24 април 1903. Завършва право и започва работа като адвокат в Мадрид. Докато баща му е на власт, демонстративно отказва всякакъв досег с политиката. Нещата обаче се променят, след като през януари 1930 старият генерал подава оставка и напуска Испания за да умре само няколко месеца по-късно в Париж. През есента на същата година Хосе Антонио Примо де Ривера е вече в ръководството на една от многобройните монархистки формации. Още тогава той ясно съзнава, че Испания е изправена пред съдбоносни изпитания. “Има само два пътя в тези решителни моменти - отбелязва Хосе Антонио през октомври 1930 - или революция, или контрареволюция. Или нашият традиционен ред, или триумф на Москва, защото ако триумфира революцията, ще триумфира Москва и това няма да бъде просто революция срещу монархията, а пълно разрушаване на обществения ред”.
Провъзгласяването на републиката през 1931 г. рязко повишава политическо напрежение в Испания. Традиционната консервативна десница, обединена в “Испанската конфедерация на автономните десници” (СЕДА) очевидно не е в състояние да спре настъплението на радикалната марксистка левица към властта в страната. Естествена реакция на нейното безсилие е появата на нови формации в дясната част на политическия спектър. През 1931 са създадени така наречените “Хунти за национално-синдикалистко настъпление” (ХОНС), ръководени от Ледесма Рамос и Онесимо Редондо. Тази организация, обединяваща предимно радикално настроени елементи от средите на испанската дребна буржоазия, се опитва да привлече градския пролетариат и дребните селски собственици с една програма, в която по причудлив начин се съчетават откровено левичарски и антиклерикални лозунги с националистически постановки и призиви за възстановяване “величието на Испания” и за безкомпромисна борба с марксизма. Силно напомнящи с изявите си ранния италиански фашизъм, Хунтите обаче така и не съумяват да се превърнат в значим фактор на испанската политическа сцена. Една от причината за това е появата през есента на 1933 на създадената от Хосе Антонио Примо де Ривера Испанска Фаланга. На предизборен митинг, състоял се в Мадрид на 29 октомври същата година Хосе Антонио формулира основните идейни постановки, от които ще се ръководи новата формация. “Ние - отбелязва той - вярваме единствено В Бога и в Испания. За нас Отечеството не е теоретично понятие, или просто съвкупност от територия и население. То е, преди всичко, единствена съдба и историческа реалност. Испания не принадлежи на отделния индивид, група или класа, Тя стои над тях”. Според него, целите, които трябва да следва Испания, са практическото осъществяване на националното единство, възраждане на “вътрешната сила” на нацията и извоюване на достойно място за страната на международната арена. Основните пречки пред постигането им са сепаратизмът, партийните междуособици и разпалваната от марксистката левица класова борба.
Противопоставяйки се на тяснопартийното сектантство, Хосе Антонио, отбелязва, че политическите партии са се оказали неспособни да се превърнат в истински изразители на националните интереси и поради това просто трябва да изчезнат. Класовата борба, според него, има ясно изразен антинационален характер, тъй като руши единството на Отечеството, вреди на “националното производство” и в крайна сметка води до тирания. “Работниците и работодателите трябва да разберат простата истина, че и едните и другите са сътрудници в общия процес на националното производство - твърди водачът на Фалангата - ако мислят само за класовите си интереси, те са осъдени на самоунищожение”.
Въпросът за характера и ролята на държавата е ключов в програмата на създадената от Хосе Антонио формация. Фалангата се обявява както против тираничната “полицейска” държава, така и против държавата, разглеждана от левицата като инструмент на пролетарската диктатура. “Ние сме за такава държава, която да изразява единствено интересите на цялата нация и да бъде ефективен носител на мисията на Испания в света - отбелязва Хосе Антонио - т.е. държава на всички испанци, в която ясно са определени и хармонизирани правата и задълженията на отделните индивиди, групи и класи”. В общи линии фалангистите се придържат към схващането за корпоративен тип държава, което между другото е доста популярно в Европа по онова време.
Обявявайки се за общество, основаващо се на националните традиции, уважението към авторитетите, йерархията и реда, Хосе Антонио смята, че свободата на индивида в него е неотделима от съзнанието му за принадлежност към нацията.
Особено внимание фалангистите отделят на укрепване традиционната роля на християнската религия и Църква в обществото и уреждане на взаимоотношенията й с държавата. “За нас животът не е просто резултат от преплитането на различни икономически фактори - отбелязва Хосе Антонио Примо де Ривера - ние не приемаме материалистическото тълкуване на историята и смятаме религията за висша изява на човешката духовност”. Обявявайки се за тясно сътрудничество и възстановяване ролята на испанската Католическа църква, Фалангата изповядва един специфичен “християнски национализъм”, който тепърва ще става популярен в Европа в годините след края на Втората световна война.
Повечето испански историци обръщат внимание на факта, че за разлика от ХОНС, който се опитва да търси привърженици сред пролетариата и дребните селски стопани, Испанската Фаланга определено се ориентира към средната класа, макар че се ползва с определен подкрепа и в средите на едрата национална буржоазия. В същото време Хосе Антонио категорично отхвърля вихрещото се в страната политическо насилие. Докато лидерите на ХОНС Ледесма и Редондо призовават за “силов отговор” на провокациите на анархистките и комунистически организации, в резултат от които само между ноември 1933 и март 1934 са убити десет фалангисти, той отбелязва, че “в нашето движение най-малко значение има тактиката на силата, основната му идея е единството”. “Испанската фаланга - заявява Хосе Антонио през януари 1934 - ще приема и ще дава сражения само на терена, който й подхожда, а не на този, удобен за противниците й. Фалангата не е организация от престъпници, нито пък възнамерява да копира методите на подобни организации”. В същото време, подчертавайки “специфично испанския характер на фалангисткото движение”, той отхвърля паралелите между него и фашизма.
През периода 1933-36 Хосе Антонио се превръща в признат идеолог на новата испанска десница. До 1935 той е депутат в Кортесите, където развива изключително активна дейност. През 1934, опитвайки се да създаде единен десен фронт срещу атакуващата властта в Испания радикална левица, Хосе Антонио обединява Фалангата с ХОНС, но само няколко месеца по-късно отстранява от ръководството на новата формация всички екстремистки настроени водачи на ХОНС начело с Ледесма Рамос. Когато през 1936 в Испания побеждава доминираният от марксистите Народен фронт, водачът на Фалангата мрачно коментира ситуацията в едно интервю, дадено на 6 януари: “Новото правителство едва ли ще издържи натиска на подривно настроените маси. Съдбата на Испания тепърва ще се реши в сблъсъка между марксистката и националната революция”. Думите му се оказват пророчески. Още в първите месеци на 1936 правителството започва да провежда откровено терористична политика спрямо буржоазията, църквата и формациите на десницата. Само за няколко седмици на улицата са убити десетки активисти на Фалангата. Призивът на Хосе Антонио към неговите последователи да не се поддават на провокации не оказва никакво влияние върху правителството, което на 5 март спира фалангисткия орган в-к “Ариба”, а на 14 март забранява дейността на Испанската фаланга и арестува почти цялото й ръководство. Четири месеца по-късно, в отговор на непрестанните провокации на левицата, испанската армия започва метеж срещу марксисткия режим, а Фалангата се оказва необходимия политически инструмент, чрез който командващият силите на националистите генералисимус Франсиско Франко решава да наложи своето разбиране за възраждането на Испания. Хосе Антонио обаче не успява да види всичко това. През ноември 1936, след един изцяло скалъпен процес, той е разстрелян от комунистите. Вестта за смъртта му старателно се пази в тайна на територията, контролирана от националистите, за да не деморализира техните части. Едва след победата през 1939 г. той е обявен за “мъченик на националната революция”. Днес, повече от шест десетилетия по-късно, идеите и дейността на Хосе Антонио най-после стават обект на сериозни изследвания, които вероятно ще определят и истинското място на тази значима фигура в новата история на Испания.