Българската национална доктрина
НАЦИОНАЛЕН КОНСЕРВАТИВЕН ФОРУМ
Основан през 1998 г."Да бъдеш консерватор, означава да си винаги в челото на техническия прогрес"
Франц-Йозеф ЩРАУС
Политическата теология на Карл Шмит
Европа отново открива идеите на един от най-големите консервативни мислители на ХХ век
Борис ДИМИТРОВНай-известният германски юрист на ХХ век и един от най-крупните политически мислители на нашето време Карл Шмит (1888-1985) е представител на блестящата плеяда теоретици на "консервативната революция", чиито идеи преживяват напоследък истински ренесанс на Запад и особено в Германия и Франция. Сред тях Шмит се откроява с високата стойност на теоритичното си наследство и своята изключителна аргументация, срещу коята, както признават дори противниците му, до днес съществуват само "плости и недостатъчно убедителни възражения". Острият ум и превъзходната академична подготовка му позволяват да направи бърза научна кариера, а публикуваните монографии го правят широко известен не само в Германия. В началото на 30-те Шмит се запознава с Ернст Юнгер (дружбата между двамата продължава чак до средата на 80-те), който го свързва с редица видни теоритици на "консервативната революция". Той влиза в известния кръжок на Ханс Церер "Тат" ("Действие"), където членуват издателят на списание "Дойчес фолкстум" Ерих Фрид, както и Вилхелм Штапел – един от най-талантливите полемисти на тогавашната немска консервативна опозиция.
Мисленето на Шмит е вдъхновено от консервативния патос на Жозеф дьо Меестр, Едмънд Бърк и особено на испанския консерватор Доносо Кортес – маркиз де Валдегамас (на тях той посвещата и своето програмно произведение "Политическа теология"), което между другото съвсем не е случайно. И тримата са известни като трезви критици на нравите на новото време и противници на "революционната романтика". За самия Шмит тя е лишена от реално съдържание и той я смята за чисто формален признак на мисленето. В първата си прочута творба "Политическата романтика" (1919), Шмит се опитва да "очисти" консерватизма от излишната романтика, която според него е "плоска позитивна доктрина", а романтичният субективизъм в политиката води до корумпирането на държавните институции и до техния упадък.В основата на своите разсъждения Карл Шмит поставя схващането, че либерализмът препятства развитието и просперитета на държавата, чиято ефективност, според него, е главната и ценност. Той смята, че либерализмът въобще не е в състояние да реши проблемите на съвременната демокрация. Негова е и заслугата за прокарването на точна и ясна линия между демокрацията и либерализма. Шмит посочва, че съвсем не е задължително демократичната държава да бъде в същото време и либерална (примери за което могат да се открият още в античната епоха), както и че има либерални държави, които въобще не са демократични. Според него е напълно възможно либералната "демократична" държава да тероризира и преследва инакомислещото малцинство, а парламентарната – да управлява с диктаторски методи. Доколкото в центъра на вниманието на либерализма са не народният суверенитет или равенството, а свободата на личността, неговия триумф означава на практика разгром на държавата, която губи своята функционалност, изчезва възприетата от всички национална цел, а държавните институции се превръщат в арена на борба между различните политически групировки. Шмит смята, че парламентаризмът не е порочен само по себе си, а става такъв едва във "века на тълпите", когато депутатите престават да бъдат истински представители на народа, превръщайки се в оръдия на партийни и групови интереси. В книгата си "Духовно-историческо състояние на съвременния парламентаризъм" той последователно и убедително показва, че парламентаризмът и демокрацията съвсем не са едно и също, че демокрацията се предпоставя от еднородността на обществото, както и че диктатурата далеч не винаги е антоним на демокрацията.
В годините на Ваймарската република парализата на властта – явление съвършено непознато дотогава в Германия, кара много немци да търсят противоотрова за това зло. През 20-те години Карл Шмит се превръща в един от водещите теоретици на "децизионизма", учение аргументиращо необходимостта от приемането на бързи и адекватни политически решения.