Преди 85 години страната ни влиза в Първата световна война. Това е поредният отчаян опит за осъществяване на националните идеали
Доц.д-р Георги КОКЕРОВ
Съвсем естествено,
Основно съдържание на българската външна политика
оттук нататък, става помощта за поробените братя в Тракия и Македония и осъществяването на националното обединение на всички българи в границите на Отечеството. В двете Балкански войни храбрата ни войска покрива знамената си с неувяхваща слава, демонстрирайки за първи път пред Европа и света, принципите на модерната война. Сред жестоката несправедливост, извършена в Букурещ и Цариград обаче, народът ни е принуден “да свие своите славни знамена, в очакване на по-добри дни”.
Развитието на политическата ситуация в Европа оставя твърде малко време на България за да се съвземе от току що преживяната национална катастрофа. Започналата на първи август 1914 жестока война стига бързо до границите на Отечеството. В началото то остава встрани от конфликта, който скоро се превръща в световен. Основна причина е възстановяването на страната и необходимостта от определяне на печелившата позиция – задача трудна и отговорна, пред която е изправено обществото ни и тогавашното правителство на д-р Васил Радославов. Българската политика след 01.08.1914 е “строг неутралитет”, особено полезен по онова време за Антантата. За да продължи да я следва обаче, нашето правителство иска връщането на заграбените от съседите Македония, Южна Добруджа и Източна Тракия до линиято Мидия-Енос, т.е анулирането на несправедливите договори от 1913.
По онова време страната ни е желан съюзник и за двете воюващи групировки. Ролята и особено нараства след турската намеса във войната на 16(29).11.1914 на страната на Тройния съюз. Българската армия има изключително добра подготовка, а националната икономика разполага с огромни мобилизационни възможности. В създалата се ситуация, за всички е ясно, че геополитическото положение на страната ни може да определи продължителността и изхода ва световната война.
По онова време, голям привърженик на съюза с България е британският морски министър Уинстън Чърчил, който пише в меморандум до правителството: “Трябва да спечелим България сега! Страната е силна, армията и готова, а исканията и – справедливи”.
Въпреки това дипломатическите действия на Антантата към България започват с натиск и заплахи. На 26.11.1914 нейните пълномощни министри в София връчват вербална нота на правителството, в която заявяват, че ще гарантират Сърбия срещу евентуално българско нападение. Русия, Англия и Франция обещават също, че ако страната ни съхрани “лоялен неутралитет”, ще получи след войната “безспорната зона” в Македония, както и Източна Тракия. Нашият посланик Н.Минков донася от Лондон: “Лудостта на Турция ни създава идеален случай да се определим в момент, когато за нашето приятелство, Антантата е готова да даде най-висока цена. Втори подобен случай едва ли ще ни се предостави”. На свой ред, британският премиер Аскуит пише до крал Джордж V: “Много е важно България и Румъния да се обявят на страната на съюзниците. Сериозна пречка е враждата между Сърбия и България, а Русия се колебае да предложи на последната толкова добри условия, каквито Великобритания и Франция са готови да предоставят”.
Натискът на Антантата продължава да нараства. През есента на 1914 и пролетта на 1915 особено активна е Русия, която не се колебае да използва и открити заплахи. От България се иска да влезе във войната, без да се поемат сериозни гаранции за осъществяването на нейните национални идеали. В разговор с посланика ни Маджаров, император Николай ІІ отбелязва: “Ако България продължава да се отнася с такова недоверие към Русия и съюзниците и, ще загуби всичко”.
На 19.02.1915 британският и френският флот започват прословутата Дарданелска операция, стоварвайки десант на западния бряг на Галиполския полуостров. Въпреки превъзходството на флотската артилерия на съюзниците, успехите им са нищожни. Тъкмо в този момент,
Ролята на България
за бърз успех на Антантата нараства неимоверно. Чърчил, който е инициатор на Дарданелската операция, използва цялата си енергия, всичките си връзки и влияние за да осигури влизането на страната ни във войната срещу Турция. Неуспехът му, както и скорошният провал на десанта в Галиполи, го превръщат в убеден враг на България, какъвто остава чак до края на живота си.
Междувременно, през пролетта на 1915 се случва нещо, което съществено променя политическото положение на страната ни, но което доскоро бе пренебрегвано от историците. През март-април се сключва англо-френско-руско споразумение, предвиждащо включването на Цариград и Проливите в пределите на Руската империя, срещу което Москва се задължава да воюва с Централните сили до пълния им разгром. Споразумението окончателно кара Русия да фаворизира Сърбия като ключов съюзник на Балканите, докато политиката и към нашата страна се променя, ставайки все по-враждебна. Нещо повече, тя кара и съюзниците си да възприемат същата линия. Оттук нататък, всички обещания, които се правят на България, се съобразяват с интересите на Сърбия, Гърция и Румъния, като стремежът е
Съхраняване в максимална степен идеите на Букурещкия договор
Тогавашният руски пълномощен министър в София А.Савински откровено отбелязва в записките си, че: “силите на Антантата просто заставиха България да върви във войната заедно с Централните сили”. В своята “Записка по българския въпрос”, Савински прави твърде точна характеристика на България и българите: “Сред балканските държави и народи България, поради природните черки и качества на народа си – честолюбие, енергия, издръжливост, твърдост, пестеливост, желание и способности за усъвършенстване, както и поради богатството и плодородието на почвата, е особено опасна...”. Тоест, онези качества, с които българите се славят в Европа и света, автоматично се превръщат в “опасни”, когато страната ни се оказва пречка към овладяването на Проливите от Русия. Савински формулира руската политика на Балканите и, в частност, към България, така: “овладяване на Цариград и Проливите и трайното им осигуряване като руско владение; да се пречи на създаването на прекалено силни държави на Балканите, оставяйки почва за противоречия между тях; да им се предостави известна самостоятелност при “разчистването на вътрешните им сметки”; да се иска от сърбите напълно да се подчинят на руските решения; династически преврат в България и отстраняване на сегашното правителство и царските съветници; искане от сегашното българско правителство да окаже активна помощ по суша на Русия за овладяване на Проливите; да се обещае на българите Македония до линията от 1912, или до Вардар, както и част от Тракия, според обстоятелствата; след войната на България да се наложат известни ограничения във военната, финансова и други области”. Тези съображения, изглежда, обясняват и руското отношение към България по време на Балканските войни, а и след това.
Впрочем, страната ни е силно желан съюзник и за Централните сили. За разлика от Антантата, техните предложения са достатъчно конкретни. На България се обещават територии, населени с българи, които при това могат веднага да се заемат – цяла Македония, Поморавието, Южна Добруджа.
В края на лятото на 1915 Антантата губи по всички фронтове. Дарданелската операция затихва и понеслият огромни загуби англо-френски корпус започва да се оттегля. На Западния фронт немската армия настъпва, заемайки голяма част от Източна и Североизточна Франция, а частите и стигат на 35 км от Париж. След стремително настъпление на Източния франт, войските на Централните сили заемат Литва, част от Латвия с Рига, част от Белорусия и Западна Украйна.
Тъкмо това кара и българското правителство да се отнася крайно предпазливо към предложенията на Антантата, независимо от грубия натск, оказван от нейните представители в София. Още повече усложняват ситуацията арогантните действия на Сърбия към все още неутрална България, които са особено дръзки тъкмо през лятото на 1915. Последното кара правителството ни да предприеме специални мерки за гарантиране сигурността на страната. Доскоро, всички тези особености на политическото развитие на Балканите, не се вземаха под внимание от повечето родни историци. Така или иначе, през септември 1915 правителството на Радославов решава страната ни да се определи към Централните сили. Това става след дълги проучвания и консултации, като според премиера, особено значение имал докладът на о.з.ген.л-т Михаил Савов. На 06.09.1915 се сключва договор за мир и приятелство с Германия. Същият ден в немската главна квартира е сключена и военна конвенция. Пак тогава, по договор, Турция отстъпва на България 2000 кв.км. на левия бряг на Марица, което подобрява връзката с Дедеагач. Но не толкова сключените даговори, колкото политиката на Сърбия принуждават страната ни да премине към
Въоръжен неутралитет
а на 11.09.1915 да обяви и мобилизация.
На 21.09.1915 Антантата предприема последния си опит за привличане на България. Русия официално иска от страната ни “да скъса с враговете на славянството”. Франция пък предлага изключително изгоден заем от 700 млн.лв и определено “разбиране” към българските искания. За съжаление, тези действия са закъснели.
Въпреки това, още известно време България продължава да се придържа към своя “въоръжен неутралитет”. Но не за дълго. Сръбските провокации срещу страната ни не спират. На 14.10.1915 сръбски гранични части нахлуват във Видинско и България реагира моментално, обявявайки война на западната си съседка. На 15, 16 и 20 оттомври, Великобритания, Франция, Италия и Русия, на свой ред, обявяват война на България. Страната ни отново поема по пътя към Голгота, започвайки поредната война за защита на територията си и национално обединение.