Балканите се дестабилизират отдавна, образно казано, откакто свят светува. На практика, единствените периоди когато е имало стабилност на Балканите са били тези в които регионът, или поне по-голямата му част, са били управлявани от една империя: Рим/Византия, Османската империя, а в по-ново време СССР. Всяко нещо, разбира се, си има край. За нашето поколение той настъпи в 1989. Раздруса се и падна първо Съветската империя, след нея и миниатюрното й подобие, Югославия. Балканите се превърнаха в мозайка от национални държави, появиха се дори чудновати образувания, не съществували преди, или пък отдавна забравени: Словения, Македония, Босна-Херцеговина (самата тя федерация от две държави!). На ред е и Косово. Процесът сигурно не е завършен.

С тях в региона се привнесоха отново и интересите на старите/нови велики сили.

Само 12 години след 1989, напук на всички приказки и теории за “края на историята”, нещата тръгнаха по старому – досущ както през ХVІІІ, ХІХ и ХХ век. Главните играчи от миналото - Турция, Русия, Англия, Франция, Германия и Италия пак са тук. Всеки със своите интереси и стремеж да си осигури предмостия и съюзници. Има, разбира се, и разлики: Турция не е това, което беше преди, а на мястото на Австро-Унгария се появиха САЩ. Към нормалните геополитически попълзновения на големите сега се прибавят и новите финансово-икономически интереси. Борбата, обаче, продължава по-старому. И това клати статуквото.

Всички европейски държави, без Турция, действуват задружно против САЩ, Турция е техен съюзник, а напоследък натам гравитира и Русия, запазвайки обаче отличните си отношения с ЕС. Никой, разбира се, не действа емоционално. Доминират националните интереси и то както се схващат и разбират от всяка отделна държава.

Германия е взела Хърватско в скута си, Франция – Румъния, а САЩ измества Италия от Албания, търсейки влияние в Македония и България. Традиционните приятели на Гърция: Англия и Франция действат по-прикрито и изглежда са вдигнали ръце от нещастна Сърбия. Последната гледа към Русия и мечтае за реванш. България се лута, а Македония се прави на разочарована и от Америка, и от ЕС. Даже малка Австрия надига глава, опитвайки се пресъздаде империята (Австро-Унгария), като привлече в икономическата си сфера Словения, Хърватско, Унгария, Чехия, Словакия и Полша.

Ако прибавим последните поправки в американската военна доктрина: нежеланието на Вашингтон да се съобразява с волята и решенията на съюзниците си, даже тези от НАТО, действайки самостоятелно във военно-политическо отношение (стратегията на “съюзи с променлива геометрия”), които фактически развързват ръцете на европейските им съюзници, става ясно, че положението на Балканите се усложнява още повече.

Националистически настроена Гърция, подложена на турски натиск (не само в Кипър), отдавна води собствена политика. Тя кове военни съюзи около Турция с Иран и Армения, ухажва Русия и води двойнствена политика спрямо арабския Близък Изток в ущърб на Израел, който е пък новият турски съюзник. Оттам и охладняването на САЩ към Атина и стремежът да я замести (може би с България?).

Наскоро във виенския “Ди пресе” Бодо Хомбах, шефът на Пакта за Стабилност (с централа в Солун), изрази тревогата на европейските страни от новата обстановка на Балканите. Според него, централният проблем на Балканите е в това, че до избухването на Косовския конфликт в 1999, “всяка балканска страна имаше по един “Голям брат”, с когото сътрудничеше, вместо да го прави със съседите си. Много страни от стара Европа имаха протеже на Балканите, сътрудничейки с него, а не със съседите му”. Истинската причина поради която “Европа не бива да се отказва от Балканите” (това е и заглавието на статията), е, че за страните в региона “алтернативата спрямо миналото им в комунистическата система е американизацията, т.е. обществената представа за Америка…”.

Всъщност, разочарованието на балканските страни от Европа и Пакта за Стабилност се дължи главно на това, че ЕС не изпълнява обещанията си. Самият Хомбах призна в София на 17.Х.2001, че вместо предвидените 4 милиарда долари, обещани за развитие на икономиката в региона, само 3.1 милиарда са били (или ще бъдат) усвоени.

Къде обаче са те? Огромната част отиват за заплати и консултантски услуги на фирми от ЕС. Кой е единственият проект завършен на Балканите от установяването на Пакта? Отлагат Дунав мост за 2007. Европейската инвестиционна банка отказва да финансира магистралата София-Ниш. Нищо чудно, че преди време Костов обърна демонстративно гръб на Пакта. Дали това не помогна за падането му от власт?

Австрийският социалдемократ Ханес Свобода, който е докладчик за Македония в Европейския парламент, заяви в интервю пред в.”Сега” от 26.ІХ.2001, че “интересите в региона са прекалено различни, различни са политическите и икономическите интереси на отделните западни държави, те не винаги се обсъждат в откровен и прозрачен дух, точно обратното. Освен това много отделни правителства имат свой

И той като Хомбах изразява недоверието на Европа към САЩ: “…в Америка има среди, които са заинтересовани да има конфликти и да се вижда, че САЩ са важни като военна сила, която трябва да бъде ангажирана в региона…Може би това е и повод ние европейците да се замислим не е ли крайно време да се справяме без Вашингон”. Звучи почти като “Yankee Go Home”! Американците да си вървят и да ни оставят нас, европейците да въртим собствените си малките си, хитри, и тайни игри. Както сме си свикнали от векове.

Обстановката на Балканите действително е страхотно сложна и заплетена. Тя обаче, все още е неустановена (нов Берлински конгрес не се предвижда скоро), а е известно и, че в нашия регион “всяко решение е предпоследно”. Което дава богати възможности на България за маневриране и използване на противоречията между великите сили. Как? Това е, разбира се, проблемът над проблемите за нашите държавници. Да се надяваме, (или, по-скоро, да се молим) те да се справят с него. От внимателното ни поведение, от обвързването (или необвързването) със съюзи, пактове, или съюзници, зависи бъдещето ни. Няма готови рецепти. Светът се мени много бързо и рядко динамиката на международните отношения е била толкова бързо променяща се и толкова сложна.

Основните постулати, разбира се, са известни. Те са нашите национални интереси. И, ако още не знаем какви са, необходимо е да ги избистрим веднага. Но ето какво те не са. Не са трайни принципи, нито пък трайно обвързване с конкретнни съюзници, пактове, или съюзи. Не се коренят в емоционално съчувствие към “славянски”, “православни”, “западни” или “съседски” фактори (удобни като пропаганда, но отстъпващи пред реалните ни интереси). Не могат да бъдат и идеологеми, доктринални решения, или пък предпочитания към една или друга политико-обществена, или стопанско-финансова система. Пред българските национални интереси не съществуват никакви други съображения освен сигурността на страната и добруването на нашите граждани.

При създадените международни отношения нямаме друга възможност освен да (въз)действаме според общоприетите норми, които са легално допустими и свободно използвани от държавите в международната общност. Това са способите на въздействие чрез финансово-стопански мероприятия, водещи обикновено до културно влияние, а оттам и до политическо превъзходство.

съвсем не са задушаващи, както беше в миналото. Сега те са наше преимущество. През страната ни в момента преминават значителни стопански потоци, тя е много важен кръстопът между богатата, индустриализирана и могъща западна Европа и бедният, изостанал и слабоват Изток, който обаче е богат на суровини, главно газ и петрол. България все още не е заобиколена напълно като мост и ключов център на търговия, транспортни и други връзки между Запада и Изтока, а и между Севера и Юга. Малко, много малко е необходимо за да се оползотворят наличните възможности за превръщането на съществуващите пътни артерии в петролопроводни и газопроводни потоци към богатия и нуждаещ се от суровини Запад.

Затова обаче, трябва да се пресекат и то много решително, но и деликатно, без да се накърняват добрите отношения със съседите, попълзновенията на регионалните ни конкуренти, стремящи се (всеки по свой път, или в съдружие) да ни отнемат вече създаденото преимущество. Гърция желае да ни заобиколи като петролен, газов и транспортен коридор между Запад и Изток чрез създаването на Вия Егнасия – мегаломански проект, целящ изолирането ни като търговски и транспортен център на Балканите, и налагането на трудно приемливи за България условия за изграждането и ползването на петролопровода Бургас-Александруполис. Румъния също развива подобни проекти, както, впрочем и Сърбия, флиртуваща и с Москва, и с Брюксел в тази сфера.

В подобна ситуация дълг на нашите държавни ръководители е:

Да съдействат за изграждането (колкото се може по-бързо, защото времето не работи в наша полза) на коридор № 8 – транспортния, петролопроводен и газопроводен път от Бургас през Скопие до Вльора. Парите за него – около милиард долара са почти готови и осигурени от компорацията АМБО. Албания е убедена в целесъобразността на проекта, но натиск е необходим и върху Македония, която напоследък не съзира собственото си преимущество и като че ли предпочита да заложи на гръцката карта. Мокара че това ще я съсипе и дори може да доведе до евентуалната и подялба между Гърция и Сърбия.

Да поискат от Гърция да изпълни многократните си обещания за откриването на гранични контролно-пропускателни пунктове през Родопите до естественият наш (и гръцки) хинтерланд в Беломорието. Като при продължаващо гръцко забавяне, или отказ, може да бъде преразгледана спогодбата за водите на река Места, така лековерно и без компенсация дарени на гърците от Жан Виденов.

Да поискат от Румъния да направи всичко възможно за осъществяване на проекта “Дунав-Мост 2” – Видин-Калафат с минимални разходи за нас, като се има предвид, че той преди всичко работи в полза на Румъния и чак след това служи на нашата страна. При по-нататъшно забавяне на проекта от страна на Румъния може би ще трябва просто да се откажем от него. Заплахата за отказ може да се изтъкне още сега, като средство за натиск, още повече, че за нас този проект не е толкова необходим, колкото на самите румънци.

Да работят много усърдно за доизграждането на магистралата София-Ниш за да може да бъде осигурен и модернизиран сегашният пряк и много ефективен транспортен коридор до Запада при минимални капиталовложения, които могат и трябва да дойдат от парите на Бодо Хомбах.

Да довършат най-после ж.п.линията София-Скопие, която ще положи отдавна очакваното и належащо начало на коренно подобряване и разцвет в българо-македонските отношения. Това е и главният ни приоритет в бъдещето на нашата инфраструктура. Скандално е не само в региона, но и за цяла цивилизована Европа, че сме единствената европейска област където две съседни и приятелски държави не са свързани с пряка ж.п.линия.

С осъществяването на горните проекти – и то за предпочитане преди Олимпиадата в Гърция през 2004 – България ще утвърди значението си като

в региона. Ще се създадат условия за стопанското ни, а оттам и финансово проникване в другите балкански държави. Ще започне утвърждаването ни като доминантна културна единица на Балканите. Ще се превърнем в привлекателен полюс за своите съседи, българщината най-сетне ще получи подобаващото и се място. Ще се затвърди и естественото ни значение като първокласна политическа сила. Което пък ще ни помогне да влезем в ЕС. Така България ще получи законното си място като водеща държава в региона и достоен член на европейското семейство. Необходими са само повече усилия и воля от наша страна. Както, разбира се, и мъдрост, ловкост, и умение да се използва обстановката в наша полза.