Далеч преди да бъде избран, сегашният президент на САЩ Буш-младши неведнъж декларира намерението си да прекрати “излишното разпиляване силите на Америка”, концентрирайки усилията във външната си политика предимно върху отношенията с Русия и Китай. При това особеното внимание на американската дипломация (а също и на военните) напоследък привлича вече не толкова Русия, колкото Азия и, конкретно, Китай като очертаваща се нова свръхдържава и единствено

Разбира се, в Пентагона все още не планират бъдеща война с Пекин. Един от сценариите, които днес се разглеждат в рамките на анализа на Департамента на отбраната, озаглавен “Азия 2025”, обаче включва именно американски военен удар срещу Китай, в отговор на “опитите на китайците за завладеят морската акватория на Филипините и нахлуят в обхванатата от въстания Индонезия”.

Този, съвсем доскоро секретен материал, изготвен от Военно-морския колеж на САЩ през лятото на 1999, е сред ключовите разработки, върху които се базира глобалният стратегически документ на Пентагона, известен като “Обща визия за 2020”. В него се прогнозира постепенно изместване центъра на американските военни интереси от Европа към Азия, предизвикано от усилването на Китай, който постепенно ще се превърне в основния съперник на САЩ. Сред експертите, създали документа “Азия 2025”, е и група висококвалифицирани специалисти в областта на отбраната от американската армия, морският корпус и флота, както и известните анализатори в тази сфера Греъм Фулър от “Ранд Корпорейшън” – мозъчният център на военно-въздушните сили на САЩ, Ърн Фрийдбърг от Принстънския университет, както и Никълъс Ебърщет от влиятелния “Америкън Ентърпрайс Инститют”.

Във всеки от петте възможни сценарии, разглеждани в хода на това изследване, един от неизменните ключови фактори за очаквани геополитически промени е появата на Китай като основен геополитически играч, заплашващ стабилността на сегашната американска хегемония и явяващ се изключително опасен съперник на САЩ. Като друг подобен фактор се разглежда усилването на Индия в региона, която обаче би могла да стане и потенциален партньор на Америка. Последното пък би накарало Съединените щати да преразгледат сегашната си непримирима политика по отношение неразпространението на ядрените оръжия, доколкото някои от страните, сдобили се с такова оръжие, биха могли да помогнат за укрепването на американската национална сигурност. В резултат от тези възможни промени, пред Департамента на отбраната на САЩ възникват няколко ключови задачи. Една от тях е свързана с необходимостта от изместване на центъра на стратегическото планиране и развитие на военните ресурси от Европа към Азия. Другата задача пък изисква значително усилване на америкаското военно присъствие в азиатския регион, където (за разлика от Европа), липсват достатъчно бази и развита инфраструктура, докато разстоянията са огромни.

Ето и

описани в споменатия документ.

Първият разглежда перспективата за един “нестабилен Китай”, който се ориентира към авантюристична външна политика, опитвайки се по този начин “да стимулира националистически настроения за да възроди държавническата идея, ерозирана от икономическия упадък и породеното от него недоволство в градовете и селските райони”. Съгласно този сценарий, Пекин извършва опит за нахлуване в Югоизточна Азия, провален от американската намеса в региона, след което китайската експанзия се ориентира в друга посока. Допълнителен тласък и дава военният преврат, извършне през 2010, след който Китай окончателно се насочва към овладяването на Сибир, руския Далечен изток и Казахстан, а Москва и Пекин се оказват на ръба на ядрената война.

Пентагонът обаче разглежда и (далеч по-вероятния) сценарий със “силен Китай”. Той предвижда усилване на доминиращото положение на китайците в континентална Азия, установяване на хегемония в Югоизточна Азия и на фактически китайски протекторат над Централна Азия, както и мощно икономическо навлизане в Русия и, в частност, в Сибир и Далечния изток. Тази континентална консолидация се допълва от стратегия, насочена към отслабването на морското господство на САЩ и Япония. В нея влиза максимално проникване в района на Южнокитайско море и Югоизточна А зия, подчиняване на “отслабената” Индия, неутрализация на обединена Корея, изолация на Япония и фактически конттрол над Тайван.

Посочва се, че с помощта на цял комплекс от разностранни и сложни мерки, включително и чрез военна заплаха и “опортюнистична” дипломация, Китай може да застави японците да признаят стратегическото му превъзходство, слагайки край на военните съюзи на САЩ и на присъствието им в Азия. Като следствие от това азиатския континент ще се превърне в

основаваща се при това не на военни завоевания, а предимно на традиционната предколониална схема на сюзеренитета над система от васални държави (последната, между другото, е характеризирана в разработката като “единственият положителене исторически модел на Китай”)

Създава се усещането, че според анализаторите от Пентагона, тъкмо този вариант може да се превърне в най-вероятния сценарий за бъдещето. Най-вероятният, но и най-неприятният за Вашингтон, защото изисква от Америка да се конфронтира с противник, провеждащ изключително премерена политика, не позволяваща отговор с военни средства, което би дало известни преимущества за САЩ. Поради това, всичко, което днес става в Южна Азия, се отчита като “изключително важно” от експертите на Пентагона, тъй като от него зависи, дали Индия ще стане “стратегически противовес” на Китай или пък – негов съюзник.

Така, в сценария, озаглавен “Новият южноазиатски ред”, хроническата икономическа и политическа криза в Пакистан преминава в хаос, докато в същото време провежданите от националистическото правителство в съседна Индия политико-икономически реформи способстват за укрепването на мощта и. Ислямските сили проникват в Кашмир, но в резултат от цял ред събития Делхи нанася удар с конвенционални ракети по атомните арсенали на Пакистан, което пък е последвано от ответен, този път ядрен, удар на пакистанските военни. Във войната се намесват и САЩ, извършвайки въздушни атаки по все още неизползваните ядрени мощности на Пакистан, и предупреждавайки Пекин да не се намесва в конфликта.

Паралелно с тези събития, в съседен Афганистан също настъпва хаос, поради неспособността на талибаните да утвърдят властта си в страната. Това пък принуждава Иран, Таджикистан и Узбекистан да се намесят, анексирайки териториите, населени със сродни етнически групи. В този сценарий Техеран играе ключова роля, което частично се обяснява с “умерената му политика и демократичните промени, довели до подобряване на отношенията му с Вашингтон". И така, Пакистан се разпада след войната с Индия, като в страната навлиза индийската армия за да възстанови реда. В резултат от окупацията възниква “Индийска конфедерация”, превърнала се в регионален хегемон, укрепвайки връзките си с Иран и държавите от Персийския залив. При този вариант Китай не печели нищо и поради това обръща поглед към Далечния изток, Русия, Индокитай и други съседни държави. В Южна Азия пък се формира нов регионален алианс, в който основни участници са Иран, Индия и САЩ. Както се твърди в цитираните по-горе анализи, съществени трансформации се извършват и в сферата на енергийната сигурност на региона. Малко неочаквано американците се сдобиват със стратегически партньори в лицето на Индия и Иран. Последните две държави се споразумяват съвместно да осигуряват безопасността на морските пътища в Индийския океан, което пък значително облекчава американските ангажименти там, както и в Персийския залив.

Впрочем, в изследването на Пентагона се разглеждат още два сценария, единият от които е озаглавен “Новите съюзи в Азия”, а другият – “Новият китайско-индийски алианс”. Ключовите изводи, на които се акцентира, са превръщането на Китай в най-голямата заплаха за американските интереси в региона (а и на планетата), необходимостта да се реши проблема с недостатъчното количествно оперативни бази в Южна и Югоизточно Азия ако Вашингтон действитело иска да съхрани стратегическите си позиции там, както и растящият геополитически потенциал на Индия и необходимостта на всяка цена да бъде предотвратен китайско-индийският съюз.

повдига и проблема за отношението на американския Департамент по отбраната към политиката на бившия президент Клинтън спрямо Китай. Известно е, че в основата и бе поставена необходимостта да се укрепват връзките между Вашингтон и Пекин, за да се гарантират печалбите на американските корпорации, инвестирали значителни суми в китайската икономика. Тъкмо тези корпорации и тяхното политическо лоби продължават и днес да подкрепят членството на Китай в Световната търговска организация, като разчитат, че приемайки правилата на тази организация Пекин ще бъде принуден да сложи край на протекционистката си икономическа и търговска политика и ще отслаби държавния контрол над дейността на чуждите транснационални компании на китайска територия. Очевидно е обаче, че в Пентагона съвсем не са приемали с възторг този курс, смятайки, че той дава шансове на една държава, която е стратегически съперник на САЩ, да укрепи позициите си в икономически и геополитически план, тъкмо благодарение на американските инвестиции и търговски връзки. Военната върхушка на Съединените щати е убедена, че Китай ще бъде “големият печеливш” от укрепването на икономическите връзки с Америка.

Изглежда, че така мисли и новата администрация на Буш-младши във Вашингтон. А никой не работи за стратегическия се съперник, вместо да се опита “да му подреже крилете”. Затова изглежда много вероятно, че конфликтът между курса към укрепване на връзките с Китай и политиката на сдържане, като стратегически подход към Пекин, вече назрява и съвсем скоро ще трябва да бъде разрешен. Как? Ако се съди по изказванията на новия президент, а също и по това, че във всички гореизброени сценарии на Пентагона Китай неизменно се разглежда като съперник на САЩ, можем да очакваме, че сегашната американска администрация се готви твордо да си противопостави дори и на най-малката, но все пак сериозна, заплаха за сегашното стратегическо господство на Съединените щати в Азия. Както, впрочем, и в който и да било друг регион на планетата.