Легендата за последния владетел на келтска Британия и неговите рицари, сражавали се със саксонските варвари, е известна на всички. Дали обаче, тя отразява реални исторически събития? И, къде, в такъв случай, би трябвало да търсим загадъчния остров Авалон, на който, според преданията, крал Артур е намерил вечния си покой?

Истината е, че в паметта на човечеството са се запазили поне три различни образа на крал Артур – на реално съществувалата историческа фигура, на персонажа от келтските легенди, и накрая – на героя от средновековните рицарски романи, всеки един от които съвсем естествено се преплита с останалите. Тъкмо поради това е и толкова трудно да се отдели историческата истина от измислицата, още повече, че става въпрос за събития отпреди 1500 години (т.е. от периода на “Тъмните векове” в европейската история).

Известно е, че през І век римляните завоюват окончателно Британските острови (пръв там се появява още великият Цезар), съхранявайки властта си над тях почти триста години. А малко след като легионите им окончателно напускат Британия за да подпомогнат империята, изнемогваща пред нашествията на готи и вандали, започват и първите нападения на варварските саксонски племена срещу острова. През V век британските държавици, както и потомците на римските колонисти, се обединяват за да дадат решителен отпор на нашествиниците. Именно с този период на непрекъснати кървави войни е свързано и името на

съумял да обедини келтска и християнска Британия и да нанесе поредица съкрушителни поражения на саксонците. Според легендата, след една от поредните битки, тежко раненият Артур е отнесен на вълшебния остров Авалон, пътят до който бил достъпен само за малцина избрани. Островът се обитавал от елфи и феи, а времето тече толкова бавно, че кралят вероятно все още живее там, очаквайки народът му отново да го призове в особено труден за Британия момент.

Легендите за Артур и загадъчния Авалон са много тясно свързани помежду си. Още средновековните мистици се опитвали да обяснят изчезването на острова, предполагайки, че той се намира в някакво друго, “магическо” измерение и тъкмо поради това е недостъпен за обикновените хора. За разлика от тях историците, които през ХІХ век започват да се занимават с тази история, смятат, че причина за изчезването на Авалон е … най-обикновено наводнение. В потвърждение на тази хипотеза често се цитира историята на един остров, съществувал в пролива Ла-Манш (недалеч от полуостров Бретан) до ХІ век, където по време на тържества, организирани от местния владетел, пияните стражи забравили да затворят сложната система от дамби и шлюзове, защитаваща острова от морето, в резултат от което огромната приливна вълна заляла града. Загинали почти всички местни благородници (освен краля, който успял заедно с коня си да доплува до брега на континента) а самият остров завинаги останал под водата. Същата съдба може би е сполетяла и Авалон, ако островът е бил разположен недалеч от британските брегове. Впрочем, самото му название очевидно произлиза от древнобретонското (келтско) словосъчетание “Inis Afalon”, означаващо “Островът на ябълките”.

Далеч по-популярна обаче е хипотезата, свързваща Авалон с района на Гластънбъри, разположен в обширните равнини на графство Съмърсет, в най-западната част на Великобритания. Днес Гластънбъри включва градът, носещ това име, намиращото се край него старинно абатство, както и огромната вулканична скала, върху която и днес са запазени останките на древна християнска църква. Местността около града някога действително е напомняла остров, заради многобройните блата, които били пресушени едва през ХVІ век. Районът бил населен от незапомнени времена, а първите по-големи селища възникват още преди появата на римляните. Смята се, че тук дълго време е действал храм на древните келтски жреци – друидите, посветен на змията, който бил почитан от жителите на цяла Британия.

От 150-метровия връх на скалата може да се наблюдава местността в радиус 70-80 км. Вулканичните и тераси още пазят следите от човешка обработка, извършена вероятно преди няколко хиляди години. През Средните векове тук е изграден величествен манастир, посветен на Свети Михаил. След разрушаването му при земетресение, върху неговите развалини е построена църква, чиито останки могат да се видят и днес. Според легендите, именно върху тази скална планина някога се издигал

а една от пещерите в нея водела към подземното царство, обитавано от елфите. През VІ век обаче входът бил затрупан по нареждане на обявения по-късно за светец християнски проповедник Колън и оттогава връзката между двата свята била прекъсната окончателно. Друга легенда пък е свързана с така наречения “Кладенец на светия Граал”, разположен в подножието на скалистата планина. Казват, че някога Йосиф Ариматейски хвърлил в него чашата, която Исус ползвал по време на Тайната вечеря! Мнозина са се опитвали да я открият, но никой досега не е успял. Между другото, според преданието, тъкмо изчезването и от света на хората станала причина и за разпадането на свещения съюз на рицарите от Кръглата маса, създаден от Артур. Самият кладенец очевидно е бил построен още от друидите, използвали огромни каменни блокове, обработени с невероятно умение от древните каменоделци. Всеки ден от него изтичат 113 хиляди литра червеникава, съдържаща желязо, вода, смятана от местните жители за чудотворна.

Впрочем, огромната скала над Гластънбъри се оказва твърде странно място дори и според съвременната наука. Хората от района около него редновно наблюдават странни бледосини огнени кълба, носещи се с часове над развалините, разположени по склоновете на планината. Някои смятат, че това са прословутите НЛО, други пък ги обясняват с магнетичната енергия на скалната порода.

Абатството Гластънбъри е уникален исторически обект за много религии. Някога тук са извършвали обредите си загадъчните друиди, кланящи се на богинята-змия. После се появили римските храмове, а след това в района се настаняват различни магьоснически култове (някои от които са оцелели и до днес!). Най-значителна следа обаче оставя християнството. Според легендата, Йосиф Ариматейски (човекът, погребал Исус) се преселил в Британия и построил именно в Гластънбъри

И днес, върху развалините на древното абатства, всеки Великден, разцъфтява един трънен храст, който, както твърди преданието, поникнал на мястото, където някога Йосиф оставил тоягата, с която се подпирал. Между другото, ирландската легенда – Свети Патрик, също е живял и е умрял в манастира на Гластънбъри.

Учените смятат, че манастирът е основан през 705, а указът за основаването му е издаден от местният крал Айне. През Х век тук се заселват бенедиктинците. Църковните развалини, сред които днес се разхождат стотици туристи, пък датират от ХІІІ-то столетие. Те са остатъци от храма, разрушен от Хенри VІІІ, по време на борбата му с английския католицизъм (т.е. през ХVІ в.).

През ХІІ век Гластънбъри внезапно се превръща в европейска забележителност, като място, в което почиват останките на крал Артур и съпругата му Гуинивър. Дотогава за това се споменавало само в преданията, според които легендарният меч на краля – Екскалибур, бил хвърлен по негова молба в местното езеро Помпърлес. За съжаление, през Късното Средновековие то било пресушено, така че днес е изключително трудно да се провери истиността на тази легенда.

През 1184 абатството е унищожено от страшен пожар, сринал го почти до основи. Той обаче дава възможност на местните монаси, да използват възстановителните работи за да потърсят гроба на Артур. И през 1190 той бил намерен! Проверявайки плоча по плоча каменната настилка на пода, бенедиктинците откриват на три метра под него останки от много по-стара постройка, а вътре в нея куха камера. Разбивайки пода, монасите се отзовават в

където смаяни се изправят пред два огромни дървени ковчега, обилно залети със смола, помогнала им да се съхранят през столетията.

В архивите на абатството и днес се пази подробният отчет за това невероятно откритие. В единия ковчег бил намерен скелет на мъж с огромен ръст – 2,25м. Черепът му бил повреден, вероятно от рана. Върху главата на жената от другия ковчег пък се запазили няколко руси кичура.

Манастирското настоятелство наредило двамата владетели да бъдат препогребани, което било съпроводено с изключително пищна церемония. Над новата гробница е издигнат голям оловен кръст с надпис “Тук, на остров Авалон, почива славният крал Артур”. През 1278 останките на владетеля са отново преместени, този път във великолепна гробница от черен мрамор, където се съхраняват и до днес.

Първите сериозни проучвания на района около Гластънбъри са предприети през 1907. Археологическата експедиция се ръководи от известния английски учен Фредерик Бонд. Участниците в нея се натъкват на множество интересни предмети, включително на останките от древен параклис. Съпоставяйки неговото положение с общия план на абатството, Бонд стига до извода, че християнският комплекс бил построен по законите на сакралната геометрия, използвана някога от древните египтяни, а по-късно от масоните. Експедицията обаче приключва с голям обществен скандал, когато известният учен заявява пред пресата, че местата на всички открития му били посочени от …душите на отдавна починалите местни монаси по телепатичен път. Веднага след това Бонд е уволнен. Едва няколко десетилетия по-късно резултатите от изследванията (и твърденията му) са преосмислени в светлината на най-новите научни данни. Оказало се, че, без да знае, Фредерик Бонд е посочил в отчета си действително съществуваща енергийна връзка между Гластънбъри и световно известния мегалитен комплекс в Стоунхендж. Въпросната “линия”, свързваща двете места (и следваща трасето на древния път, съществувал някога между тя), е съставена от многобройни точки, в които са засечени мини-изригвания на енергия от неизвестен произход. Това мистично трасе е известно в местните предания като “мъртвата линия”, понятие, с което в британския фолклор се обозначава “пътя на духовете”, по който мъртвите стигат да задгробния свят. Между другото, гробницата на Артур и Гуинивър, открита от монасите през ХІІ век, също е разположена на тази “линия”.

Следващият опит за разкриване тайната на Гластънбъри е предприет през 20-те години на ХХ-ти век. С това се заемат група учени от Лондон, които съсредоточават вниманието си върху древната обсерватория (известна и като “Храма на звездите”), разположена на юг от абатството. Тя представлява комплекс от огромни изображения на дванайсетте зодиакални знака, изкусно издълбани върху скалиската почва. Описанието на този уникален обект за първи път е направено от придворния астролог на кралица Елизабет І Джон Ди (1527-1608). През 1929 с него се заема скулпторката Кетрин Мелтууд, известна в британските интелектуални среди като анализатор и илюстратор на “Тайната история на светия Граал” – историко-мистично произведение, написано през 1199 тъкмо в абатството на Гластънбъри. Изследвайки щателно изобразените астрологични фигури, в книгата си “Храмът на звездите в Гластънбъри”, Мелтууд се опитва да ги свърже с персонажите от т.нар “артуриански цикъл”. Според нея, на легендарния магьосник Мерлин е съотвествала фигурата на Козирога, на крал Артур – Стрелеца, а на съпругата му Гуинивър – Девата. Самото абатство в Гластънбъри пък се асоциира от нея със знака на Водолея, символизиращ настъпването на нова, по-просветена, епоха.

В края на ХХ-ти век, британските учени, опирайки се на всички събрани до този момент данни, решават да дадат