Факт е, че през последното десетилетие мюсюлманското население на Земята нараства прогресивно, докато повечето християнски народи изживяват сериозна демографска криза. Нещо повече - пакистанската общност в Англия, турската в Германия и арабската във Франция се разширяват стремглаво както чрез емиграцията, така и заради високата раждаемост сред изповядващите исляма. По тази причина сред широки слоеве в Западна Европа се задълбочава недоверието, или дори ксенофобията към чужденците, особено към изповядващите исляма. Атентатите от 11 септември допълнително усилиха враждебността и подозрителността към мюсюлманите, а някои учени и общественици дори обявиха исляма за

за Европа, Америка и света.

През последните години ислямът се разпространява интензивно на Балканите, в Централна и Източна Азия, в Африка, дори в Западна Европа и отчасти в Америка. В Индия например, мюсюлманите са вече около 30% от населението и в сравнение с индуистката общност раждат много повече деца. Възможно е в близко бъдеще броят на мюсюлманите в света да надмине този на християните. На планетата се конкурират две световни религии – християнството и исляма. Което насочва към размисъл, дали няма да станем свидетели на глобален двубой за надмощие между тях, чиято арена, в частност, би могъл да се окаже и Балканският полуостров. Така спонтанно възниква въпросът: представлява ли ислямът реална заплаха за Балканите, Европа и света?

Има две категорични, но и радикално противоположни и взаимно разминаващи се гледни точки по този проблем. Първата (споделяна от някои западни изследователи) е, че ислямът се превръща в едно от най-големите предизвикателства за съвременния свят.

Втората гледна точка (най-вече на ислямистки теоретици и пропагандатори) пък се изразява във становището, че не ислямът, а Западът е най-значимата опасност за човечеството днес.

Френският изследовател Жан-Клод Баро например твърди, че ислямът е най-реакционната, най-антидемократичната, най-затворената за човешки права и същевременно най-чуждата на съвременността религия. Той критикува мюсюлманите в няколко основни аспекта. Според него, те не познават методите на критичния анализ, защото никога не се осмеляват да хвърлят критичен и рационален поглед върху казаното от Пророка. А доколкото правата на човека са “европейско откритие”, вярващите в Мохамед дори ги оспорват. В Корана войната е смятана за нормална форма на общуване между правоворните и “неподчинените”. Самата изначална нагласа на мюсюлманите също дава възможност за незачитане на човешките права. Тази нагласа, според Баро, е подчинението, защото ислям означава “подчинение”, “покорство”, преди всичко на Бог, но то се отразява и на цялостното поведение на индивидите.

Гледната точка на френския изследовател е представителна авторите, третиращи исляма като сериозно предизвикателство и дори като заплаха за съвременния свят, особено в ортодоксалния му вид, неподлежащ на ревизия. Според тях, ислямът поставя под въпрос традициите, които западноевропейците и американците ценят и зачитат като най-висши ценности – материализма, либерализма, индивидуализма и свободата на словото.

Втората гледна точка, напълно противоположна и отричаща току-що изложената, принадлежи на защитниците и пропагандаторите на исляма. Според тях, днес ислямският свят се намира в упадък, защото е силно повлиян от западните културни ценности и идеали, докато самият Запад, отхвърляйки религиозната нравственост, се прекланя пред машината. Науката налага определен социален ред, осигуряващ богатство и материално благополучие, но не и щастие на принедлежащите към западната цивилизация. Животът на западноевропейците и американците, според апологетите на исляма, е изгубил своя дух и топлина. Научното познание, развитието на техниката и технологиите пък водят до проливането на кръв, масово изтребление на човечеството и две световни войни. Всъщност, западната култура, според теоретиците на исляма, е култура на конфронтацията. Алкохолът, наркотиците и вредните храни се превръщат в истински бич за живота на западните хора, а сексуалното им поведение излиза извън всички допустими морални граници. Те до такава степен са затънали в индивидуализма, отчуждението и егоизма си, че забравят грижата за другите човешки същества и масово се превръщат в любители на домашни животни, грижейки се за кучета и котки, вместо да отглеждат деца. Западните жени пък, заети с работа извън дома, са изоставили напълно “природното си предназначение” на майки, съпруги и домакини. Така, връщането към традиционните ценности на исляма и откъсването от силното западно влияние ще осигури на всички мюсюлмани пътя към желаното благословение и щастие. Защото в исляма, според неговите идеолози, секуларизацията и обожествяването на машините се изместват от морала, принципите и духовността.

Спрях се по-подробно върху тези две различни гледни точки, защото са показателни за процесите, които едновременно се разгръщат в европейската и ислямска цивилизации. На практика, свидетели сме на утвърждаването на

и начина на живот. Тези две светоусещания са не просто различни, те са диаметрално противоположни, взаимоотричащи се и крайно антагонистични. На практика всяко общество – и западното, и ислямското – започват да се осъзнават като контрапункт на другото, противопоставяйки се взаимно по отношение на основните жизнени ценности, бита и начина на живот.

Бихме могли да изведем няколко основни антагонизма между ислямския и християнския свят днес, заложени още в основите на техните доктрини: колективизъм срещу индивидуализъм; традиции срещу модерност; религиозна срещу светска култура; подчинение срещу свободна воля на личността. Не на последно място трябва да отбележим силния стремеж на ислямското общество, чрез завръщане към най-древните традиции в автентичния им вид, да изгради нов обществен строй, принципно различен от всички останали, основаващ се на религията и представляващ своеобразна алтернатива и на капитализма, и на социализма. Модели, които, по мнението на повечето мюсюлмани, са се провалили напълно. Така, от всички изложени факти изглежда, че вече сме свидетели на яростно противопоставяне между два съвършено различни свята.

Струва ми се обаче, че повечето автори погрешно говорят за сблъсък или двубой на две религии, култури и цивилизации. Всъщност, тук противопоставянето в никакъв случай не е между две религии, а по-скоро се развива като конфликт на два универсализма – културният на Запада и религиозният на ислямската цивилизация. Макар да са различни и напълно противоположни като мироглед, ценности и традиции, тези два универсализма си приличат по претенциите, които изявяват.

За западните страни колонизацията, вечният стремеж за разделяне на света на сфери на влияние и желанието за глобална доминация са показателни в това отношение. Днес западният универсализъм се превръща в основна политическа, икономическа и културна линия на САЩ. За нея свидетелстват съчиненията на редица изтъкнати американски интелектуалци като Бжежински и Амброуз например. Благодарение на това, че столетия наред западноевропейците са властвали в света, у тях се заражда съзнанието, че именно те представляват цивилизацията, а всички останали народи са длъжни да я възприемат и даже да я копират. Нерядко в миналото колониализмът се е възпримал като

През 90-те год. на ХХ век обаче, все повече западни интелектуалци критикуват собствените си народи за подценяването на чуждите култури и затварянето им към “другите” и “различните”. Според английските изследователи Дейвид Морли и Кевин Робинс, Западът винаги е градял своята културна идентичност на негативния принцип, т.е. отричайки всички останали. Само така те си обясняват силния страх и недоверие, които повечето западноевропейци изпитват към мюсюлманите, японците и бедните.

Точно по същия начин съвременната ислямска цивилизация гради своята идентичност, затваряйки се към чуждите култури, и особено към западния свят. Мюсюлманите твърдят, че ислямът е “последната” религия, следователно – най-висшата, т.е. по-добра и по-съвършена от останалите. Затова добрият мюсюлманин трябва да разпространява религията си с всички средства, дори с цената на свещена война – “джихад”. Така, на практика, се сблъскват не толкова две религии – християнството и исляма, колкото два фундаментализма и дори два империализма – културния на Запада и религиозния на ислямската общност. Културното високомерие на Запада се изправя срещу религиозната надменност на мюсюлманския свят.

Въпреки че ислямският универсализъм произтича и остава плътно свързан с религията, той все пак е своеобразна интерпретация на свещените текстове. Тоест, макар в Корана да са заложени зърната на верската нетърпимост, мюсюлманският фундаментализъм представлява преди всичко прочит на тези текстове, а не самите текстове.

В сравнение с ислямския универсализъм западният няма почти нищо общо с религиозната вяра. Ако ислямът се възприема като религия на подчинението, то с пълно основание можем да кажем, че християнството е религия на любовта. Един от основните принципи на християнската вяра е “обичай ближния си, както обичаш и себе си”. Християнството проповядва обичта, състраданието и разбирането на другия. Затова и западният универсализъм е светски и е почти откъснат от основните принципи на християнството. Което е още едно доказателство за погрешното разбиране, че се надига сблъсък между две религии. Всъщност сблъсъкът е между западния светски универсализъм и ислямския фундаментализъм.

Трябва да признаем, че във взаимните критики, отправяни между западните и ислямските автори, нерядко прозират очевидни истини. Възможно ли е тогава и западноевропейските учени, и ислямските интелектуалци, сами за себе си, да са прави? Ако е така, в какво грешат всички те и какви са “греховете” на всеки универсализъм? Отговорът е ясен. Това е общата тенденция и за западния, и за ислямския универсализъм да се налагат повсеместно. Някои западни интелектуалци като Самюел Хънтингтън или Самир Амин вече твърдят, че Западът трябва да преразгледа основните си ценности, залагайки на принципа на уникалността за сметка на универсализма.

Заедно с общите характеристики всеки универсализъм обаче има и собствени “грехове”. Западният свят твърде много се е отдалечил от традиционните християнски ценности като любовта, състраданието, съчувствието и толерантността към другия. Те са потиснати и заглушени от трескавото преследване на материално благополучие и издигането на материализма, рационализма и индивидуализма като основни принципи на западното общество. Ислямската цивилизация, от своя страна, не просто избира завръщането към патриархалността и традициите, но и налага фанатично придържане към тях, стесняване на мирогледа и отричане на всичко, несвързано пряко с религията. Това са две крайности на два свята и две култури. Ще повторя обаче, че те погрешно се възприемат като стълкновения между християнството и исляма. Ако някога действително е съществувало яростно противопоставяне между тях (кръстоносните походи или насилствената ислямизация в Османската империя), днес си съперничат не толкова самите религии, колкото

Следва обаче да отбележим, че както в нередки случаи християнски народи са използвали насилие, така и немалко мюсюлмани възприемат ненасилието и толерантността. Ще бъде напълно погрешно, ако останем с впечатлението, че едва ли не всички мюсюлмани по света водят джихад. Много от тях познават търпението и мирното съжителство, съчувствието и благородството, които също са заложени в тяхната религия. Фундаментализмът обаче е избор в съвсем друга насока – той възвръща полигамията, свещената война, нетърпимостта към културните и верски различия. Макар че претендира за съвършенство, ислямският фундаментализъм си остава само един от стотиците възможни прочити на Корана, по същия начин както съществуват и стотици възможни прочити на Библията. В същото време някои християни, особено в секти като “Войни на Христа”, по своята всеотдаденост, фанатизираност и пристрастеност към вярата не се отличават особено от ислямските фундаменталисти. В ислямската цивилизация обаче фундаментализмът се превръща в масова зараза.

И все пак историята ни дава немалко примери за мирно и толерантно съжителство между мюсюлмани и християни, особено в сферата на бита и всекидневния живот. В края на краищата съществува нещо твърде общо между християнството и исляма и то е вярата в Твореца на вселената, в Създателя на видимия и на невидимия свят, независимо от това дали се нарича Бог или Аллах. И според Корана, и според Библията той е създал света за шест дни. И дори само този факт е доказателство, че е възможен истински диалог между двете религии, оставяйки на теолозите спора, дали шест дни са точно шест дни или метафора за някаква друга мерна единица за време.