За да можем правилно да планираме военната заплаха, винаги трябва да изхождаме от “абсолютната природа на войната”, т.е. от най-лошите хипотези. Защото бягството от апокалиптичните сценарии в момента на планирането се оказва най-прекият път към сбъдването им в близкото или по-далечно бъдеще. Доказва го, впрочем, и развитието на ситуацията в света след 11.09.2001.

Самото понятие “абсолютна война” пък е въведено от Карл Клаузевиц (1780-1831), чиито фундаментален труд “Теория на голямата война” (т.1-2) е вече достъпен и за българския читател, благодарение усилията на издателство “Софи-Р”. Адютант на принц Август Пруски, квартирмайстор в армията на руския фелдмаршал Витгенщайн (заедно с която участва в Бородинската битка с Наполеон) и офицер за връзка на маршал Блюхер, Клаузевиц е известен не само като един от най-големите теоретици на военното дело, но и като

(автор на програмния документ на модерния немски национализъм “Трите символа на нашата вяра” от 1808).

Всъщност, като всяка абсолютна стойност, и формулираната от него “абсолютна война” винаги е само цел, стремеж към една реално съществуваща, но все пак условна, единица. Защото конкретните условия винаги поставят някакви ограничения, които също не трябва да се абсолютизират. Въпросът е в това, доколко реалистични са ограниченията, които сами поставяме (или ни поставят) пред “абсолютната война”. В крайна сметка, дори по време на Втората световна война, водена от Хитлер като “тотална”, и в която стремежът очевидно е бил към “абсолютната стойност”, въпросният “абсолют” – съвършената и пълна война, е имал своите ограничения. Най-вече поради опасенията от ответния удар на противника. Следователно, първото реално ограничение на “абсолютната война” е паритетния отговор..

Следващото ограничение пък е обратно на паритета и е свързано с “асиметричността на ударите”. Да вземем например използването на атомната бомба от САЩ през 1945. Тук навлизаме в ирационалната част на военното дело, сфера, представляваща съществена част от политическото и военно планиране, чиято действителна сила най-често се опира върху морални и субективни фактори. Когато сме сигурни, че нанесеният от нас удар не може да бъде отразен и, че ще понесем далеч по-малки щети от тези, които предизвикваме, се пристъпва към нанасянето на асиметричния удар. В психологически план самата възможност за подобен удар има превантивен възпиращ ефект върху евентуалния противник. Така през 1945 Хирошима и Нагасаки изпълняват възпиращата си функция, тласкайки Япония към капитулация и спестявайки нови милиони жертви и разрушения. Безспорно, тук войната действително клони към своя “абсолют”, но и това все още не е “абсолютната война”.

От друга страна, всички знаем историята на Студената война, крепяща се върху ядрения паритет. Парадоксално е, но колкото структурно по-сложен е нашият противник, колкото по-оплетен е в политически, икономически и други зависимости, толкова е по-предвидим, ограничен и отдалечен от абсолбютните измерения на войната. В крайна сметка, извън пост-колониалните войни в периферията, водени от реал- и геополитически конвенционални интереси, Студената война се развиваше на бавни етапи от превъоръжаване, което сведе противостоянието до пригнозируемо и чисто икономическо изтощаване.

“Абсолютната война” има още едно политическо и военно ограничение. Няма нищо по-преходно от силата. А, според някои, тъкмо в днешния глобален свят променливостта и е още по-мобилна. Затова, колкото и елементарно да звучи, ако не използваме силата, когато можем и я притежаваме, няма да можем да я използваме, когато искаме и ни се налага. Днес например, ядрено оръжие притежават и регионални сили като Китай, Индия, Пакистан, Израел, Иран или Ирак. И ако днес не бъде използвана заплахата от т.нар. тактически ядрени оръжия за вразумяването на самопоканилите се в световния “ядрен клуб” държави, утре вече “изпуснатия от бутилката дух” ще стане слуга на някой “абсолютен” шейх, халиф или вожд и те няма да се поколебаят да нанесат своя “абсолютен” ядрен удар.

В чисто

за който пише Клаузевиц, силата също е преходна. Дори и само поради физическия принцип за действието и противодействието, възможността за създаването на дълготраен еднополюсен свят е илюзия. Което пък поражда непрекъснатия исторически низ от създавани и разпадащи се военнополитически съюзи. Днес например, на дневен ред е въпросът за бъдещето на НАТО, към която така неистово се стремим след разпадането на Варшавския пакт. Страшно ще е, ако утре бъдем готови за приемане в НАТО с една “малка, мобилна и оптимално въоръжена” армия, но пък пакта го няма, или поне вече не е същия. Защото пукнатините са видими отсега. Те са чисто политически, като военните бюджети например, приемането на Русия в НАТО или спора между т.нар. “европейски” и “атлантически” стълбове на отбрана. Съдбоноста за пакта ще бъде и ролята му на “световен полицай, поета на Вашингтоската конференция през 1999. Съществуват и чисто военни недоразумения, проличали си в операциите на Балканите и в Афганистан. Да не говорим за силите за бързо реагиране на НАТО, които са безкрайно далеч от планираното състояние.

Колективната отбрана обикновено е най-евтината, но винаги има някаква политическа и икономическа цена. Готови ли сме да я платим и можем ли да го направим? И, ако не, с какво можем да компенсираме пробойните във военната си сигурност? А нали националната сигурност е върховна цел, стояща над всички останали? Клаузевиц би могъл да ни помогне в търсенето на отговора на тези въпроси. Като неотменна част от световната военна класика, книгата му е сред най-мощните оръжия, които бихме могли да предоставим в ръцете на всеки читател, бил той военен, държавник, или просто “гражданин с униформа”.