Традиционният исторически анализ на българо-турските отношения е белязан от редица наслоили се идеологеми, основаващи се на задължителната вина при характеристиката на “образа на другия”. Същевременно, съвременните приоритети на двустранните отношения често са допълнително усложнени от конюнктурни вътрешни и външни политически процеси. В следосвобожденската ни история, съдбовните за България решения не винаги отчитат обективно съществуващите географски фактори. Днес обаче е наложителен нов алтернативен прочит на европейската, балканската и българската ретроспектива, която оптимално да съчетава историческия с пространствения подход. Такова съчетание може да ни предпази от типичния за българския политически елит конюнктурен подход и да гарантира

при моделирането на обществената динамика и перспектива.

Геополитическият анализ е анализ на хладния разум, т.е. той е освободен от исторически идеологеми и политическа конюнктура. От геополитическа гледна точка всяка част от географското пространство се отличава със свое специфично съзнание. Геополитическото съзнание е непреходна характеристика на пространствените политически образувания. То се изразява чрез волята на конкретна етническа общност за контрол над определено пространство.

Отношенията между България и Турция, между народите, населяващи техните държавни пространства, имат многовековна история. Нейните най-стари белези са резултат от тежкия цивилизационен сблъсък в борбата за надмощие над едно от възловите за световната история политически пространства. Възникнали като геополитически наследници на Византия в Балканския полуостров и полуостров Мала Азия, през ХІV век българската и турската държавност се изправят в неравна схватка. Турският “пасионаризъм” (ако използваме терминологията на големия руски учен Лев Гумильов) е в по-благоприятна позиция пред културно извисената, но изтощила своя политически потенциал, България. Последвалата неизбежна етно-конфесионална симбиоза предопределя съдбата на българските земи за столетия напред. Продължителното турско владичество оставя силен отпечатък върху облика на българския етнос и спецификата на неговото културно-икономическо развитие.

През Късното Средновековие българското геополиическо съзнание доминира над огромното културно пространство на Източна Европа, дори когато българската държавност е заличена от политическата карта. И тъкмо благодарение на това, то не изчезва заедно със съкрушената ни държавност. Нещо повече – оказва се решаващо за нейното възраждане през ХІХ век.

След Освобождението българо-турските отношения са белязани от редица дипломатически и военно-политически конфликти, редувани от неколкократни периоди на неутрално сближаване на интересите. Като цяло е налице тенденция към относително затихване на двустранно провокираното напрежение. От съществено значение в това отношение е фактът, че последният военен конфликт между двете държави датира отпреди 90 години. Тежък белег върху необходимата и за двете страни политика на взаимно доверие изигра провокираният от тогавашния комунистически режим в София етнически натиск върху тъй наречените “български турци”.

За да се оцени съвременният интеграционен потенциал във външните приоритети между България и Турция, е необходимо да се разкрият особеностите на тяхното геополитическо положение. С много по-голяма значимост за световното пространство е геополитическото положение на Турция, което се отличава с уникални характеристики. Нейната територия е разположена между четири от най-конфликтните геополитически възли в света – Балканския, Кавказкия, Средноазиатския (наричан още Таджикски) и Близкоизточния. Турция е безспорен икономически и военен лидер в пространство с радиус около 1800-2000 км. През 2000-та нейният БВП е съставлявал 444 млрд. долара (т.е. около 1% от световния брутен продукт) и по този показател страната е на 17-то място в света. Най-близките и икономически конкуренти в това отношение са Русия (1120 млрд. долара, 4,4%, 10-то място), Италия (1273 млрд. долара, 2,9%, 8-мо място), Германия (1936 млрд. долара, 4,4%, 5-то място) и Индия (2200 млрд. долара, 4,4%, 4-то място). Геополитическото значение на югоизточната ни съседка се допълва от още няколко фактора: контролът над Проливите и най-натоварения сухопътен мост между Европа и Азия, значителната военна мощ, членството в НАТО и военно-политическото покровителство на САЩ.

Главна особеност на

е нейната принадлежност към Балканския геополитически възел, където се преплитат разностранните интереси на Централна Европа, Евразия, Атлантизма и Ислямския свят. Точна пространствена оценка на Балканския полуостров дава още през 1924 забележителният български географ Жеко Радев: “Балканският полуостров се явява най-здрава и най-стабилна мостова твърдина, която свързва тясно цялата централна и югоизточна част на европейския материк с Предна Азия (п-в Мала Азия – М.Р.) и Северна Африка”. Задълбочено геополитическо изследване на Балканския полуостров и мястото на България в него през 1937 прави също проф. Иван Батаклиев. Според него, “Балканският полуостров е най-средиземната суша на земното кълбо, а България – най-балканската държава”. Днес, след разпадането на Югославия, такава констатация може да се приписва и на редица други балкански държави като Босна, Косово и Македония, но това не означава, че геополитическата значимост на нашата страна е намаляла.

Формулирането на

изисква нейният елит да предвижда всички възможни сценарии за глобални и регионални геополитически трансформации за да поведе страната ни към най-благоприятни за националната кауза прозиции. От особено значение са отношенията ни с балканските държави, изискващи диференциран подход към всяка от тях. При решаването на съвременните аспекти на Българския национален въпрос, например, в отношенията ни с Гърция, Македония и Сърбия, от една страна, и Турция и Румъния, от друга, трябва да се поставят различни акценти, отразяващи не само историческото наследство, но и съвременните етничесдки реалности на Полуострова, както и различната геополитическа тежест на съседите ни в регионален и глобален мащаб. Гъвкавото външнополитическо поведение се налага и от редица други външнополитически фактори като евроинтеграцията, инвестиционния имидж на България, пътната “блокада”, осъществявана от някои съседни държави и пр.

В началото на ХХІ век страната ни е изправена пред избора на стратегия за гарантиране на своята национална цялост и сигурност. Пасивният вариант на този избор се нарича пълен неутралитет. Той означава пълен отказ от историческото минало, истина и справедливост и, най-вече, от решаването на българския национален въпрос. Този вариант е най-изгоден за спечелилите от историческото развитие на Балканите наши съседи. Друг краен вариант за външнополитическо певедение на България в променените геополитически условия на Полуострова е свързан с ново необмислено и прибързано официално деклариране на етнически и териториални претенции към съседни държави, както и с участие във военно-политически съюзи с едни държави, насочени против други. Собствената ни история показва, какви могат да бъдат резултатите от такова външнополитическо поведение.

Очевидно е, че и пасивният неутралитет, и крайният национализъм са еднакво нереалистични за националната ни кауза. Съществува обаче и трети път за външнополитическо поведение, който можем да формулираме като “активен неутралитет”. Той е свързан с умелото поощряване на всестранните икономически, политически и военни контакти с едни страни и диференцирани съседски отношения с други. Главната същностна характеристика на един бъдещ активен неутралитет на България трябва да бъде създаването на благоприятни за държавата позиции при неизбежните бъдещи политически трансформации в региона с оглед на справедливото и трайно решаване на съвременния (а не на исторически изчерпания) български национален въпрос. Основните критерии за дефинирането на българските геополитически приоритети днес и в перспектива трябва да бъдат поставени в зависимост от съвременните реалности в балканския геополитически възел. Трудно е например да не се забележи растящата геополитическа мощ на Турция. Друга реалност пък е все още незавършеният процес на формиране на нова политическа карта на запад от границите ни.

След разпадането на СФРЮ е налице дестабилизация в повечето нейни бивши републики. Освен в Босна и Херцеговина, през последното десетилетие дестабилизацията стана реалност както за остатъчна Югославия (сръбско-черногорската федерация), така и за самата Сърбия. Най-уязвима в това отношение е областта Косово. А доколкото косовският проблем е пряко свързан с тъй наречения “македонския проблем”, той следователно има директно отношение и към българския национален въпрос. Затова и политическите сблъсъци в триъгълника “Албания-Косово-Македония” имат пряко отношение към националната сигурност на България.

По различни оценки днес между 20% и 40% от населението на Македония е албанско (съсредоточено предимно в западните райони на страната). Създаденият прецедент с реалното откъсване на Косово от Сърбия вече бе поставено в основата на опасни политически експерименти и дългосрочни сценарии в Западна Македония (като кървавите събития от 2001 вероятно са само началото на реализацията им). Не можем да не отбележим и, че приобщаването на Балканите към така наречените “общоевропейски” и “общочовешки” ценности е реалност, която днес обслужва, преди всичко, интересите на албанския фактор в региона. През последните десетилетия той демонстрира силата на едно неочаквано (но много ефективно) външнополитическо оръжие –

Ако една трета или дори половината от населениета на Македония попадне, под една или друга форма, под юрисдикцията на албанската държавност, едва ли може да се очаква, че едва десетилетната държавна традиция на новата ни западна съседка може да издържи подобен катаклизъм. При такава ситуация, опит да хвърлят политическа сянка върху този нов феномен на Балканите най-вероятно ще направят всички нейни съседи, без изключение. Безспорно е, че при подобно развитие от огромно значение ще бъдат балканските позиции на страни като Турция, Румъния и Хърватска, които в много отношения могат да се активират като близки на българската външнополитическа позиция. Аналогична политическа ситуация би могла да възникне и при дипломатическото регулиране на въпроса за правата на българите в Северна Гърция и Западните покрайнини. И в това отношение позицията на Анкара е особено важна.

Ключов географски фактор, стимулиращ взаимно изгодното икономическо и политическо сътрудничество в условията на интегрираща се Европа днес, е факторът “съседство”. А българската територия винаги е играела ролята на своеобразен сухопътен мост за връзките на Турция с европейския континент. Днес България е, може би, единствената държава, притежаваща безконфликтен потенциал за поддържането на добросъседски отношения от европейски тип с Турция. В същото време, през полуостров Мала Азия е и най-краткият за България сухоземен път до страните от Близкия и Среде изток.

Възможните изводи от така направения анализ се натрапват сами. Един от тях, според мен е, че верен подход при тълкуването на “турската тематика” в България днес трябва да бъде геополитическият, а не само историческият.