Още по време на турското робство българските писатели (като Паисий, Софроний Врачански, Бозвели, Чинтулов или Ботев) говорят за търпението, овчедушието и робската психика на българския народ. До ден днешен повечето изследователи, общественици, а дори и обикновените българи са убедени, че робското чувство, примирението и покорството са дълбоко заложени в нашия характер и че все още нямаме сили да ги преодолеем. Вярно е, че в своята по-нова история сме били много по-дълго роби и потиснати, отколкото свободни. Ето защо, няма как да не се проявят търпението, скептицизма, неверието в собствените сили, песимизма и нихилизма като

Всички те ни отличават от някои други нации като английската, френската или испанската например, които не само че не познават робския гнет и потисничество в новата си история, но и самите те са завладявали и колонизирали чужди територии. Колко голямо бе учудването ми обаче, когато веднъж на семинарни занятия по народопсихология студентите ми зададоха въпроса, защо други народи, които също са били потъпквани и са страдали не по-малко от нас (като ирландците, арменците или евреите например), са съхранили своето достойнство и за разлика българите не са склонни да проявяват покорство и дълготърпение. Изглежда наистина съществува дълбоко вътрешно убеждение у мнозина от нас, че българите сме носители на робска психика, отличаваща ни от всички останали народи.

Истината е, че всеки народ, познал робската участ, познава добре и страха, послушанието и търпението. И в това отношение ние, българите, не сме единствените, а само един от многобройните случаи. Да си припомним например онзи откъс от Стария Завет, когато израилтяните бягат от Египет и се отправят през пустинята към Обетованата земя, предвождани от Мойсей. При всяка опасност или затруднение те редовно възроптават срещу водача си, ридаейки: “По-добре да бяхме умрели като роби в Египет, отколкото да вървим през пустинята”. Мойсей е принуден да върши чудеса за да потвърди чрез тях своята богоизбраност. Но, когато се забавя в планината за да получи десетте божи заповеди, съплеменниците му твърде скоро решават, че ги е изоставил, възстановяват езическите си церемонии и се отдават на оргии. Накрая Господ наказва израилтяните да се скитат 40 години безцелно из пустинята.

След седем века византийско и османско владичество, почти половин век социализъм и последвалото го десетилетие на тотална разруха, колко ли години трябва да минат и колко още поколения да се родят, за да се почувства българинът свободен? Защото

Днес повечето от нас са единодушни, че отново търпим, както винаги сме търпели. Струва ми се обаче, че дълготърпението, за което толкова много изследователи пишат, и което доста често споменаваме напоследък дори и в ежедневието, е мит. Всъщност българинът не търпи, той не е овчедушен, нито пък покорен. Напротив – той се бунтува, но бунтът му е трудно забележим, защото е подмолен, потаен и, най-вече, дълбоко индивидуалистичен. И, за да не бъда съвсем голословна, ще дам един пример от ежедневието ни, наглед съвсем незначителен, на който едва ли някой би обърнал по-специално внимание.

Които, също като “мен” мизерстват и се тъпчат по автобусите за разлика от онези, които пътуват в огромните си лъскави коли.

Освен този безобиден пример съществуват и хиляди други (за съжаление, не всички толкова безобидни), свидетелстващи, че българинът не е нито търпелив, нито покорен, а използва всеки удобен случай, за да демонстрира по някакъв начин своята съпротива. Той сипе боклуци, където свари, превръща улиците си в сметища и вместо да украси за празниците дърветата с гирлянди, изхвърля от балконите си върху тях найлонови торби. Българинът не пази, защото “тая скапана държава” не заслужава и никак не го е грижа за нея. Разбива и поврежда уличните телефони, чупи, троши или цапа с боя паметниците, унищожава пейките в парковете. Защо? Защото не понася и презира всичко, което е обществено или държавно и не пропуска нито една възможност да демонстрира негативните си чувства, често прерастващи в дълбока омраза, нихилизъм и вандалщина. Именно в такива действия се оглежда неговият вътрешен, духовен бунт, който за съжаление често изригва като силно деструктивна енергия.

Ако се вгледаме внимателно в различните периоди от историята ни, ще видим, че нямаме голямо основание непрекъснато да се набеждаваме, че сме дълготърпелив народ. Търпението, овчедушието и покорността са само външния, показния израз на нашето поведение. То обаче има и една друга, скрита и много по-дълбока страна - подмолният, таен бунт и съпротива. Още от времето на турското робство та до ден днешен българинът използва всеки възможен случай да прегази законите, да излъже, да нанесе вреда на общественото, а защо не (за капак на всичко) на не напсува и държавата и служителите и, и всички онези, които са му криви. Така той очевидно добива усещане за свобода, разчупва оковите си и освобождава напрежението и грижите си. И това, ако не е бунт, тогава какво е? Друг е въпросът, че по този начин българинът превръща държавата си в гето и, в крайна сметка, насочва своята съпротива срещу самия себе си и срещу собствените си потомци.

Днес българите не само че не са овчедушни, но и още по-малко от преди търпят. Те масово напускат родината си. А онези, които все още остават в нея, осигуряват прехраната си предимно, произвеждайки ментета или като крадат, дават рушвети и получават подкупи. Щом като държавата изтисква и последните ни жизнени сили, защо и ние да не я изтискаме, ако ни се удаде случай? Само че, има нещо много гнило в цялата тази система на мислене и от така оформилият се омагьосан кръг едва ли ще излезем скоро.

Нерядко обвиняваме управниците си за всички свои беди и неволи, а забравяме, че те са такива, каквито сме всички ние и каквито сме им позволили да станат. Има и нещо друго. Изживяваме песимизма, отчаянието и трудностите колективно, заедно страдаме, но предпочитаме да се спасяваме поединично. Кой както може - един като работи денонощно, превръщайки се в работохолик, друг – като напусне страната си, трети - като я краде, четвърти – като изплаква мъката си в кварталната кръчма и т.н. Всъщност, ние не търпим така безкрайно, както изглежда, но съпротивата ни е бунт на отделната личност, а не на народа.

Ние, българите не умеем да обединяваме усилията си. Всеки си намира социални отдушници и се съпротивлява, но по свой собствен начин, отделно и различно от всички останали. Ако можеше само тази стихия на съпротивлението да се обедини и синхронизира и вместо да се изгубва в нищото или да се изражда във вандализъм, да се насочи към градивност, цена нямаше да има българската съпротивителна енергия! Но българинът е краен индивидуалист…

когато всички българи се надигат заедно в името на общественото добруване. Такова събитие е Съединението на България. Друг по-нов пример е по време на Втората световна война, когато целият български народ обединява силите си за една обща кауза – спасяването на евреите.

Сами познали болката, скръбта и отчаянието, ние, българите, проявяваме дълбоко съчувствие и солидарност към страданието на другите и тези чувства понякога могат да се окажат дори по-силни от прословутия ни индивидуализъм. В особено критични моменти всички ние успяваме да надмогнем личните си, партийни и всякакви други пристрастия, за да защитим себе си или хуманното дело. Ето защо ми се струва, че днес нямаме голямо основание непрекъснато да се самоподценяваме и омаловажаваме, нито пък да се набеждаваме, че сме “народ с робска психика”. Необходимо е само да се вгледаме по-надълбоко в себе си, за да видим какъв мощен интелектуален и духовен потенциал притежаваме и да обединим усилията си за да реализираме този потенциал не някъде другаде в чужбина, а тъкмо тук – в собствената си Родина.