Ако през март народът ни бе някак си тъжно притихнал, със свити юмруци и притаена дълбоко в душата болка, през април като че ли направо му “светна”. Емоционалният градус внезапно се покачи до “сто”. И, как иначе, след като в Отечеството ни окончателно се завърна Негово Величество Симеон Втори. Който при това, точно както бе обявил предварително, най-после реши да се включи в политическия ни живот. Създаде Националното движение “Симеон ІІ”, обяви целите му и очерта рамките, в които възнамерява да работи то. Партийните “мастодонти” загубиха ума и дума и докато се поокопитят мина немалко време. С всяко следващо свое действие (а дори и с бездействието си), Царят им нанасяше поредния удар за да ги докара до почти истерично състояние. На връх Великден Симеон Втори обяви, че няма да прави коалиция с никоя от съществуващите партии и организации, приканвайки онези, които желаят да го подкрепят, да се включат в неговото движение, отказвайки се от досегашната си формация.

Думите му прозвучаха, както винаги убедително и вероятно мнозина щяха да се вслушат в тях и да ги последват. Разбира се, ако не бе предприет онзи типичен за нашите политически нрави подличък ход с отказа за регистриране на Царското движение. Който като че ли дава и окончателен отговор на поставения от Негово Величество въпрос за морала в съвременната българска политика. Какъвто и ход да предприеме оттук нататък Царят, това съдебно решение би трябвало да му е като обица на ухото. А има и

което той и неговите съветници следва да не забравят занапред. Не могат да бъдат поставяни под общ знаменател една сто и осем годишна организация, като ВМРО, носител на национално-демократичната традиция от освободителните борби на нацията през ХІХ и началото на ХХ-ти век и обединяваща днес над 30 000 предимно млади и образовани българи, с партийки създадени преди месец, година, пет или дори десет, с неясна идеология и още по-неясни цели. Не може една легендарна организация, съхранила своята идентичност и отстояла своята цялост, преминавайки през безбройните изпитания на времето, да се сравнява с партии, които, има-няма месец, и за пореден път се разцепват на “крилца”, “перца” и други съставни части…Не би трябвало с лека ръка да се призовава за отказ от Организацията, чиито устав при основаването и на 23.10.1893, както и по-късните промени в него, се основават на устава на БТЦК и на организационните принципи на вътрешната Комитетска организация, създадени някога от Васил Левски и неговите сътрудници и съмишленици. Не звучи добре игнорирането на формация като ВМРО, която, също както и Царя, бе в изгнаничество по време на комунистическата диктатура, но която след началото на демократичните промени възкръсна като Феникс от пепелта, за да работи за обединението на българската нация, възраждането на

защитата на всички българи във и извън днешните граници на нашата държава, както и за една силна, суверенна и икономически просперираща България.

Тоест, работеща за същото, към което призоваваше и Негово Величество. И, тъкмо поради, това отказът от нея или отдръпването и в сянка, преди да са постигнати всичките и цели, би бил равносилен на национално предателство. Но, “такъв е животът”, както казват французите. Царят, разбира се, е суверен на собствените си решения. А що се отнася до членовете и симпатизантите на ВМРО, те продължават да работят за същите идеали, в които вярва и той, независимо дали самостоятелно, заедно с привържениците на останалото нерегистрирано Царско движение, или пък в политическа коалиция с други подходящи партньори.

Една притча разказва: “В началото на новата ера, християните в Рим били подложени на жестоки гонения. Вярващите в Христос и онези, които им симпатизирали, рискували да срещнат смъртта, разпънати на кръст. Ученикът на Исус, апостол Петър, проявил моментна слабост, уплашил се и напуснал града. Като излязъл от столицата, на пътя пред него внезапно се изправил Спасителят.

- Quo vadis, Domine? (“Къде отиваш Господарю”) – попитал го Петър.

- Отивам в Рим за да ме разпнат на кръста – отговорил му Исус.

Засрамил се апостолът и се върнал обратно в Рим”.

Симеон Втори също се върна в “своя Рим”, където, както всички вече се убедихме, има достатъчно влиятелни властници, желаещи да го разпнат. Те, впрочем, биха разпнали всеки, който им се изпречи на пътя, пък дори и собствените си майка и баща, ако дръзнат да го направят. Така стигаме до темата за морала и, в частност, за

И понеже всеки говори за морал, нека видим, какво точно представлява той. Някой би възкликнал: “Е, те такова животно нема!”… Замислям се, дали пък не е прав. И все пак…

Думата “морал” произлиза от френското “morale”, от латинското “moralis”, което значи “нравствен”. Значи морала е система от принципи и норми на поведение, които определят отношенията между хората, а също спрямо обществото като цяло и отделните му прослойки. Той значи още и “правила за нравствено поведение”, а в преносен смисъл означава и “поука”.

Ние, вероятно поради липсата в днешното ни общество, на каквато и да било система от норми и правила, важащи за всички негови членове, непрекъснато се спираме все пред “поуката”.

Един от основните проблеми, ако не и най-важният, пред чието решаване е изправено съвременното българско общество, е потискащото ни чувство за недосегаемост, за безнаказаността на властимащите, на институциите, на чиновниците, на хората с много пари или просто с голяма физическа сила. Защото у нас от много години липсва въздействието на личния пример. Личният пример на някой, от когото зависи нещо в този живот. За да могат хората действително да се убедят, че такова “животно” (имам предвид морала) все пак съществува.

Никога, докато съм жив, няма да спра да се възхищавам на личния пример, оставен ни в историята от толкова осмивания и жестоко иронизиран обикновен български войник на име Гюро Михайлов. Този истински българин е служил във въоръжените части на наскоро създадената Източна Румелия. Избухнал стихиен пожар в сградата, където бил на пост. Началникът на карула и другарите му загинали в караулното. Други войници го увещавали да напусне поста си, но напразно. Момчето загива в огнената стихия, а до нас стигат само последните му думи: “Умирам, но поста си не напускам! Назад! Аз изпълнявам само заповедите на Цар и разводач!”

А аз казвам: “Ваше Величество, въпреки причинената болка, продължавам да вярвам, че само заедно ще успеем!”.