Наскоро, встъпвайки в предизборния маратон, Иван Костов обяви началото на “нова икономическа политика”. Нещо съвсем естествено, след като провала на досегашната вече се вижда от всички. Което най-вероятно ще доведе и до крах на СДС на изборите. Странно защо обаче, новата икономическа политика отново се завърта предимно около

От друга страна, днес все повече политически сили се кълнат в необходимостта от развитието на средния и дребния бизнес. Последното, впрочем също е много типично за предизборната ситуация у нас. Макар че, на практика, в България няма условия за развитието на какъвто и да е бизнес, а от четири години насам единственият, при това спорен, успех на правителството е паричния съвет и произтичащата от него финансова стабилизация. Тази стабилизация, впрочем, бе постигната и благодарение увеличаването на данъчните тежести до размери, хвърлящи в отчаяние родните бизнесмени.

В съвременния свят, най-общо казано, можем да различим три типа държави. Първият е този на развитите, главно европейски и северноамерикански страни - разполагащи с икономически структури, насочени към глобална експанзия, които тъкмо поради това са и реално работещи демокрации. Вторият тип са “държавите-фирми”, каквато бе Сърбия по времето на Милошевич например, които са авторитарни и дори тоталитарни. Третият, най-лошо функциониращ,, тип държави са полуколониите с пост-колониална олигархична (независимо дали формално демократична или откровено авторитарна) политическа система и жалко икономическо състояние. Страните, от третия (условно бихме могли да го наречем “латиноамерикански”) тип, по правило, обслужват интересите на своя “патрон” или “голям брат” и са изключително зависими от привличането на чужд капитал.

С провежданата през последните дванайсет години “ляво-либерална” политика, преминала през хайдушка приватизация и донесла на българите допълнителна мизерия поради продажбата на всичко ценно с единствената цел да се създаде и обогати сателитната олигархия, ние отдавна се наредихме сред държавите от третия тип. Което обяснява защо дори Сърбия, след десет години война, стои по-добре от нас в икономически план. И, докато продължаваме да следваме този модел България няма да се обогати, напротив ще продължи да се срива. Днес много се говори за необходимостта от привличането на чужди инвестиции. Но чуждият капитал, ако въобще дойде тук, ще е за да използва относително добре развитата материална база и евтината работна ръка само и (предимно) за да извлича огромни (нерядко стигаща и до 1000%) печалба от това. С която да изхранва и скъпо платената чужда администрация, управляваща "холдингите". Не случайно в повечето вече продадени български предприятия картината е плачевна: отчайващо зле платена и жестоко експлоатирана работна ръка, работеща там само защото това е единствената работа, която може да се намери в околността; отношение на чуждестранния собственик към предприятието като към евтино придобита временна стока – т.е. използване до пълна амортизация, което впоследствие води до ликвидирането му. Без стотинка допълнителна инвестиция.

очевидно не е в състояние да я обнови, а само допринася за ликвидирането й. За родните предприятия (изключая онези, които по една или друга причина ползват политически чадър), смазвани от огромните данъчни тежести, от липсата на експанзионистична държавна икономическа стратегия и от необходимостта да се борят за съществуването си в неравностойна конкуренция с мощни чужди компании, без достъп до кредит и съобразявайки се с правилата на ултралибералния, създаден тъкмо в интерес на чуждестранните им съперници, пазар, дори и при добро желание, развитието е невъзможно.

Някога, в качеството си на индустриална държава, България имаше експортно ориентирана икономика. Но ако в тоталитарната ера тя можеше да ползва социалистическото разпределение на пазарите и фондовете на СИВ за дъмпинг в трети страни, то сега, лишена от тези инструменти, тя се превърна в изключително импортно ориентирана държава. Последното, в конкретната ситуация, беше неизбежно. От друга страна, функциониращият у нас ултралиберален икономически модел ползва предимно мощните транснационални западни компании (ТНК) за които глобализмът се оказа изключително удобен. Компании, които обаче в основата си остават национални и тясно обвързани с “държавата-майка”. Това се вижда от всичките им параметри - разполагане на капиталите, дейностите в сферата на иновациите, собствеността и мениджънта и т.н. И зад тези компании (включително и действащите у нас) твърдо стои тъкмо съответната държава-майка. Тоест, повече от ясно е, че абдикирайки във всички сфери на икономиката, българската държава отново (както и преди 1989) прогресивно затъва в унизителна зависимост отвън, без да е в състояние да ни изведе към битието на страните от Първия свят. Дори и ако успеем сравнително скоро да се вредим в Европейския съюз. Впрочем, ние и днес присъстваме икономически (разбира се, без необходимите структури) в ЕС, но… в ролята на губещите.

В този контекст ( макар и да звучи парадоксално), ако преди повече от единадесет години ползването на руския "челен" опит беше само идеологически натоварена фраза, днес той наистина може и да ни помогне. Което, разбира се, не означава безкритичното му следване, най-малкото защото двете държави днес се развиват по твърде различен път. Така, в края на 70-те и началото на 80-те години в бившия СССР бяха изградени основите на бъдещата руска стратегия - такава, каквато тя вече започва да се очертава напоследък. Тогава, отчитайки

(ТНК) след Втората световна война, успехът им в преразпределението на един уж вече разпределен свят и американския опит в тази област, както и бъдещата военна слабост и късното си излизане на международните пазари , Русия пое към създаването на свои ТНК, като за целта бяха приватизирани дори цели министерства. И ако създадените по този начин “руски” транснационални корпорации в началото бяха оставени да провеждат една относително самостоятелна политика, с идването на власт на президента Путин те бяха заставени да служат на държавата (или поне да координират политиката си с нейната). А азбучно правило е, че транснационалните корпорации (независимо дали руски, американски или японски), въздействат активно върху формирането на външнополитическия курс на страната, където са базирани, както и върху политиката на “приемащите” ги страни.

Проблемът в днешния свят, където господстват тъкмо ТНК обаче е, че всеки знае (и преследва) интереса си и в контекста на това, нито американските, нито руските или японските транснационални корпорации са заинтересовани да направят от България икономически силна държава. Напротив, в качеството си на “приемаща страна”, тя трябва да е достатъчно слаба за да има нужда от появата на техните компании. За които ние сме интересни единствено като пазар. Но тъй като бедността при възприетия от България политико-икономически модел автоматично се възпроизвежда, страната ни е обречена да остане безинтересна за повечето чужди ТНК и да бъде заобиколена от печелившите в икономическо отношение коридори, за които играят по-силните и очевидно разполагащи с далеч по-ясна геополитическа визия съседи.

За съжаление българският политически елит засега доказва само едно - че сме царе на унищожаването. Така, беше разграбена и унищожена създаваната десетилетия наред (независимо от всички грешки и престъпления) национална индустрия. На която много малко и трябваше да заработи конкурентно в новите условия. На всичкото отгоре, след като в зората на прехода успяхме да създадем сравнително силни икономически групировки (макар и първоначално обслужващи предимно руски интереси), вместо да създадем условия за превръщането им в първите български ТНК, при промяната на конюнктурата (т.е. отслабването на руското влияние) побързахме да унищожим и тях, разчитайки да ги заместим с чуждестранни такива. Така, полека-лека, окончателно затънахме в блатото.

разбира се има. И той е не е свързан само с подкрепата на дребния и среден частен бизнес, но и (в още по-голяма степен) със създаването на български транснационални корпорации, стъпили върху основата на мощта на вече създадените икономически групировки. И ползващи се от необходимите данъчни облекчения. От друга страна, въпросните икономическите групировки не само не бива да пречат на развитието на дребния и среден бизнес у нас, а дори трябва да го подпомагат като свой жизнено необходим партньор. Защото навсякъде по света те имат нужда от опора, от своя хранителна среда и я откриват тъкмо в средния бизнес на “държавата-майка”. Това е и начина, действително да разчитаме, че ще се развиваме занапред като една средна по големина, но действително европейска по своята същност и политико-икономически модел държава. От рода на Белгия, Холандия или примерно Швейцария. Които, наред с дребния и среден бизнес, имат своите "Солвей", "Филипс", "Шел", "Нестле" или "Хофман ла Рош". Но които, в интерес на благосъстоянието си, принуждават всички тях да играят за един отбор - националният. Само че за тази цел би трябвало да променим първо собствения си манталитет. И да повярваме, че цел на българската политика може да бъде не (вече извършената) продажба на гигант като “Булбанк” например, а това как “Булбанк” може(ше) да бъде подпомогната от своята държава да “погълне” успешно някоя чужда банка. Последното впрочем, се отнася преди всичко до политиците от десницата, защото по традиция те са онези, които работят в тясно сътрудничество с националния капитал.